Пиърс Браун
Златен син (29) (Книга втора от „Червен изгрев“)

29.
Гневът на стареца

Подготвих капана още преди да напусна флотилията. Всички тайни накрая ги прошепват на ухо на Плиний, а той нищо не би желал по-силно от навременната ми кончина, особено след като го предизвиках на събранието на АрхиГубернатора. Значи си е свършил работата. Плел е интриги и заговори и си е намерил съюзник срещу големия лош Дароу ау Андромед лично в лицето на Суверена — факт, който радостно ще споделя с Август възможно най-скоро.

Корабите на Суверена са се спотаили сред развалините на изоставена космическа станция, някога използвана като база за операции по тераформиране. Келан ау Белона е действал хитро, ала предвидимо. Най-голямата ми вторична войска — група кораби на Телеман, — която скрих зад друг по-малък спътник, ще причака в засада войската на Белона след шейсет секунди и ще се изстреля иззад обратната му страна, като използва гравитацията му за набиране на скорост. Под командата на Рок до края на деня ще разполагам с десетте кораба на Белона, които да прибавя към личната си армада.

— Ти знаеше — обвинява ме тихо Лорн, а силната му длан сграбчва яката на униформата ми и ме разтърсва. — Ти знаеше! — А той знае какво означава за него. Това не е просто моята победа. Това е неговото поражение. По един или друг начин той трябва да се съюзи с някого. И аз го улесних в избора на страна.

— „Ако си лисица, играй заека“. Не си ли ме учил ти на това? Но ще изглежда така, сякаш ти си знаел, че съм й заложил капан. Че ти си ми подшушнал новината за нейната клопка. — Щом той ме пуска, докосвам рамото му. — Съжалявам, приятелю. Искрено съжалявам. Но ти си част от тази война.

Челюстта му се движи, но той не казва нищо.

— Суверенът ще прати своите Преторианци отново на Европа, след като си тръгна — казвам аз. — Само че този път те ще дойдат за теб и за семейството ти. Пурпурно-черните им кораби ще те обстрелват от орбита, докато твоите острови и градовете ти на архипелазите, на континентите и по издигащите се на юг планини се превърнат в стъкло и бъдат погълнати от моретата. Водите ще оплакват твоите съборени кули, а от дома ти няма да остане нищо освен крипти в дълбините. Освен ако не победим.

Очите му дирят в мен нещо, което да му даде време. Ала виждат само онова, което от самото начало го накара да ме вземе под крилото си — вижда себе си. Повечето мъже биха дали всичко за това, ала тук и сега на него му се иска да види каквото и да било друго.

— Аз изложих семейството си на риск, за да ти помогна да избягаш. Приех те, учих те. А ти ме предаваш като другите. Като Айя.

— Съжаление ли търсиш? Ти ми позволи да дойда тук, Лорн. Ти щеше да обречеш приятелите ми горе на мъчения и смърт, макар и да ми предостави път за бягство. Ала моите приятели няма да попаднат в плен!

Посочвам нагоре към огнените разрези в нощното небе, докато вторичната ми войска се стрелва около Европа.

— Намрази ме, но се бий на моя страна! — казвам на Аркос. — Само тогава твоето семейство ще оцелее. — Протягам ръка на бившия си учител. Той вади бръснача си.

— Би трябвало да те убия.

— Може ли да дойда и да го застрелям тоя дядка? — пита ме Севро по комуникатора.

— Задръж — казвам му.

— Забравяш. — Лорн вади от джоба си собствения си дейтапад. — Бих могъл да наредя на моята флотилия да унищожи твоята, момче.

— Не и преди моята да победи тази на Суверена.

— Но тогава тя ще разбере позицията на Дом Аркос. Ще разбере, че си ме надхитрил. Че моят род не участва в това.

— Направи го тогава — казвам аз на Лорн. — Изстреляй корабите си, ако смяташ каузата ми за несправедлива. Повали ме, ако ме смяташ за чудовище. — Пристъпвам напред и заставам до него. — Но ти познаваш душата ми. Познаваш сърцето, което бие тук вътре. Избери мен. Или избери онази тъма. — Кимвам надолу към хълма сред горската градина, откъдето дойдохме тук. Дванайсет Обсидианови Преторианци влизат в колона през същата стъклена врата, през която минахме ние. Огромни мъже и жени в черно-пурпурни брони и черепошлемове. Само един Опетнен — той е по-слаб от другите, като змия, изправена на опашката си. Бронята му е бяла и изцапана с цветове като с кръв.

Те са на по-малко от петдесет метра от нас. Заедно с тях, по-ниска от другите, ала по-величествена, е Рицарят Протей в своите златни доспехи. Бръсначът й сияе с цветовете на мъглявина, а бронята й бушува като вълните, блъскащи белите стени на острова на Лорн. Айя се взира в нощното небе, където вижда моята засада да се разгръща. Тя прибира шлема си в бронята.

— Значи предателите били двама! — провиква се тя. — Дом Аркос също е прегърнал измяната! Лорн! Ти си на страната на лъвовете?

— Дом Аркос стои настрана! — извиква Лорн в отговор.

— Настрана? — Убийцата на Куин се мръщи и накланя глава и аз виждам белезите от дуел по дясната страна на шията й. Котешките й очи оглеждат горите за признаци на клопка. — Няма такова нещо!

— Бях измамен също като теб, Айя! — извиква Лорн. — Дароу знаеше, че си тук. Нямам представа как. Но аз не съм ваш враг. Искам само да бъда оставен на мира.

— Такъв избор никога не е имало! — провиква се Айя. — И ти го знаеш по-добре от всеки. Или си с нас, или си против нас, Лорн!

— Айя. Не. Нямам участие в това! Никакво!

— Силните винаги участват — мърморя аз.

— Няма да позволя да ми извиват ръцете! — Той ме пронизва със сърдит поглед. — Аз нямам причини за кавги с никого от вас. Сега съм мирен човек.

— Тогава защо мечът ти е изваден? — усмихва се Айя. — Прави каквото знаеш. Слез долу и говори, учителю. Не бива да крещим! Не казваше ли така, когато аз надигах гневно глас? — Тя оглежда грифона, който сега ръмжи до нас. По-голям е от четири коня. Питам се какво ли биха постигнали тези нокти срещу бронята им.

— Нейните кораби са загубени! — прошепвам на Лорн. — Какво ли би й наредила Октавия?

— Да ни убие. От злоба.

Снишавам глас:

— Тогава нямаш избор.

— Тъй ще изглежда.

Айя ме гледа как коленича на земята и загребвам пръст в шепа. Проучвала ме е. Знае какво означава това. И че трябва да се чуди какъв ми е планът. Защо съм дошъл сам. Ако действително залагам засада в небето, няма ли да заложа и долу? Тъкмо се готвя да й изкрещя нещо, когато още една фигура излиза през вратата, за да се присъедини към Айя. Той е висок и слаб. С по-тъмна кожа от моята. Със самодоволно изражение на отегченото патрицианско лице. Такт. Цял в преториански доспехи. Той се промъква напред, сянка в пурпурно и черно, и оглежда с опасение небето, преди да разцъфти насреща ми в крива усмивка.

— Като говорим за предатели… — провиквам се. — Здравей, Такт. Много хубава броня си имаш.

— Жътварю, драги ми господине! — изревава Такт и ми показва кръст. — Къде е Севро? — Той се навежда да каже нещо на Айя. Тя се изправя и отново поглежда към дърветата наоколо. Нейните войници се събират в отбранителен строй. Такт ги предупреждава за моите фокуси. Те разбират, че нещо не е наред. Егидите им се задействат и заблестяват над оръжията.

Лорн затваря очи, вдига лявата си ръка във въздуха и усеща плющенето на бурния вятър.

— Остави Айя на мен. Повече късмет ще имаш срещу Опетнения.

— Не. Всичките са мои. Севро, издигни се!

Виещите изплуват от морето зад замъка. От тях тече вода, докато безшумно прелитат над стометровите стени, броните им лъщят като черупките на черни бръмбари. На всеки нагръдник е изрисуван златен лъв. Присветва мълния и златото проблясва. Те тихо накацват около нас.

— Моите синове на бурята — казвам аз на Лорн. Двайсет новобранци са дошли от семействата на Виещите и от редиците на Телеман. Севро проведе изпитания. Чувам, че забавлението било доста кърваво. Включвало змии, алкохол и гъби. Само това ми съобщиха.

— Гоблин! Защо вечно се криеш! — провиква се Такт. Гласът му е отявлено присмехулен, но той пак поглежда тревожно към небето. — Поне този път е по-добре от конски търбух.

Севро вади ножа си за дране, същият, който използваше за скалпиране заедно с Харпията преди години. Закривен, изготвен по поръчка. Потупва се с него по чатала и посочва Такт. Очите му се стрелват съм Айя.

— Ти уби Виещ, Айя — казва той. — Грешен ход.

Както и очаквах, появата на Виещите вдъхва увереност на Айя и Такт. Това те го разбират — имал съм скрити войници. Вече нямам. Битка до смърт. Чест. Гордост. Войска срещу войска. Обсидиановите Преторианци запяват ужасната си гърлена песен. Тези мъже желаят единствено славен край. За да отидат при роднините си във веселите зали на Валхала с меч в ръка. По команда на Айя те правят крачка напред. Най-смъртоносните мъже и жени в Слънчевата система и сред тях — един Опетнен.

И аз прилагам наученото от Евей.

Отрязвам пътя на Айя, като взривявам шиповете мини, които посипах по земята, когато с Лорн излязохме в гората-градина. Само че Такт е достатъчно бърз. Той сграбчва Айя отзад и я дръпва силно — толкова силно, че и двамата пропадат навътре през вратата тъкмо когато първият взрив раздира соления въздух.

Взривовете са на степени. Първо идва сътресение, което вади от строя пулсЩитовете и разпръсва Преторианците из въздуха. Следва гравиЯма, която ги придърпва обратно към източника на експлозията, както вакуум всмуква мухи. А после идва и третото — чиста кинетика, която унищожава брони, кости и плът и запраща воините нагоре във въздуха, разпръсва парчетата от тях на слабата гравитация, както подухването разпръсва семената на глухарче. Крайници се спускат полека надолу. Кръвта пада на капки като мъниста и се разплисква по земята. Взривът разкъсва покрива на купола над нас и дъждът отново руква над градината, за да угаси огньовете и разреди кръвта, изтичаща в двайсетината бомбени кратера. Само трима Преторианци са оцелели. В лошо състояние са.

— Не я оставяй да избяга! — парва слуха ми гласът на Рок. Той гледа холоизлъчването ми в кораба горе.

Моите Виещи не са и помръднали още.

Лорн кипи от ярост към мен, говори нещо за чест.

— Какво? — ухилвам се подигравателно. — Ти си мислиш, че се бия честно ли?

— Дароу… — изсъсква Севро, докато изчаквам. — Дароу…

— Задръж.

— Тя се измъква! — стряска ме гласът на Рок. Той прелива от злоба, каквато не подозирах, че притежава. — Дароу!

Изръмжавам му да си гледа своята работа в битката.

— Дароу… — умолява Севро. — Достатъчно се проточи.

Лорн гледа и може би започва да разбира.

Щраквам с пръсти.

— На лов!

Виещите се устремяват напред като отвързани вълци, за да довършат започнатото от бомбата. Довършват останалите Преторианци. Севро изкрещява името на Такт сред воя, щом се втурват в замъка да търсят него и Айя.

— Дароу, на какво си играеш? — пита ме Рок по комуникатора. Оставям лицето му да се появи в ъгъла на вградения в шлема ми монитор. Мускулите на челюстта му треперят. — Ако Айя избяга…

— Затваряй си устата — казвам на Рок, щом виждам докладите: един от нашите кораби-факли понася тежки повреди. Той се разсейва. — Там горе умират хора. Съсредоточи се върху собствената си задача. — Прекратявам връзката.

На дисплея ми се появява изображението на Харпията.

— Морското конче е под водата.

— Добре. А Такт?

— Ни следа.

— Разбрах. — Прекъсвам връзката.

— Айя потъна в морските дълбини. Но от Такт няма ни следа — докладва ми Севро няколко минути по-късно, докато Виещите претърсват вътрешността на замъка от стая в стая. — Крие се. Освен ако не се е телепортирал. — При последното научнофантастично предположение той се изплюва. — Питай дядката къде са.

Черна тревога се промъква в мислите ми. Обръщам се към Лорн:

— Какво би ги накарала Лун да предприемат, ако не са успели да убият теб и мен? Ако е смятала някого за заменим, какво би им наредила?

Той стои под дъжда доста време. После лицето му пребледнява.

— Децата… — Аркос се втурва покрай мен и тича през разкъсаните от бомбите тела към изпочупената стъклена врата. — Те ще избият внуците ми! — провиква се той назад.

— Къде са децата? — питам Севро.

— Какви деца? Никакви деца не намерихме.

С проклятия хуквам подир Аркос.

— Скрих ги — подхвърля ми той през рамо, докато тича надолу по коридора на замъка. Бърз е за старец, но гравитацията ни забавя и започваме да се оттласкваме с ръце от стените и тавана, а за да изминем дългите коридори ползваме гравиБотуши. Прелитаме покрай ъгъл след ъгъл. И когато той докосва главата на каменен грифон и една стоманена стена се смъква, за да разкрие таен коридор, усещам мириса на кръв. Два трупа лежат от двете страни на коридора. Един Сив, един Обсидианов. Задминавам Аркос и изхвърчавам напред. Смъквам се надолу по поредица от стълбища, като се захващам за дръжките по тавана, и най-накрая се оказвам пред две врати. Отварям едната. Просто склад. Отварям другата и бръсначът ми се плъзва в ръката.

— Такт… — произнасям бавно.

Той е с гръб към мен. Около него лежат три тела и кръвта им се събира в локва около обувките му. Бръсначът в ръката му се увива и се втвърдява — той стои, обронил глава, в стая, пълна с жени и деца. Кръв струи по гъвкавото като живак острие. Убил е двама мъже и една жена. Обсидианови.

Когато пристигнах, Аркос скри тук от мен децата, неколцина Златни, неколцина Сребърни и няколко Розови и Кафяви. Такт би могъл да убие половината от тях с ленив замах на бръснача си, преди да стигнем до него.

— Такт, спомни си своите братя! — казвам му и гледам децата.

— Братята ми са лайна! — смее се той дрезгаво, гласът му звучи странно. — Казаха, че трябва да изляза от сянката ти. Майка ми ме нарича Могъщия Слуга. Ти знаеше ли го?

Децата плачат в ъгъла. Едно момиченце е заровило лице в майчиния си скут. Жените не са въоръжени. Тези не са воини като Виктра и Мустанга. Кафява детегледачка закрива очите на Златно дете. Чувам Аркос в тунела зад мен.

— Заповедите на Лун са неморални — казвам на Такт.

— Тя ме попита дали мога да заема твоето място, Жътвар — отговаря тихо Такт. — Заяви, че според нея не бих могъл. И толкова дълго съм бил в твоята сянка, та не знаела дали някога ще мога да бъда нещо повече от твое ехо. Казах й, че съм способен на всичко, на което си способен и ти.

— Такт, тя е зла!

— Нима? — Той изплюва кръв на земята, все така с гръб към мен. — Същото говорят и за теб. Питат се за какъв ли се мислиш, че постъпваш така. Да предизвикваш точно тези мъже и жени. Питат се какво право имаш.

— Всички имаме право да предизвикваме. Там е смисълът.

— Смисълът. А имаше ли смисъл? — пита той. — На мен така и не ми казаха. Ти ме приемаше за даденост. Никога нищо не ми споделяше. — Точно както постъпвам с Рок. — Вечно си шушнеше с други. Отхвърляше ме като глупак. И ти си същият като нея…

— Майка ти?

Той не казва нищо. Аркос се промъква вътре до мен. Протягам ръка да го спра.

— Ти би ли ги убил, ако Август ти нареди? — пита ме Такт и се завърта леко.

— Не — отвръщам. — По-скоро бих умрял.

— Не мислех така. Тя беше права. Аз съм Могъщия Слуга.

Разтварям ръце насреща му.

— Не зная как трябва да постъпя сега, Такт.

— За пръв път! — засмива се той злобно, леко завалено.

— Едва ли. Когато те набих с бича, не знаех какво да правя — казвам. — В Института. Не исках да те загубя за армията си заради твоите дарби. Ала не можех да не те накажа.

— Дарби. Дарби. Дарби. Значи ето кое ни отличава. — Гласът на Такт става още по-плътен. — Защото, ако това беше моята войска, щях да видя сметката на наглия ти задник. — Той се извръща още малко и забелязвам следи от пораженията, нанесени от бомбата върху лицето му.

— Нали си наясно какво ще се случи, ако убиеш когото и да било от тях?

Той кимва към мен, а после — и към Рицаря на гнева, сякаш казва, че или единият, или другият ще го довършат.

— Не съжалявам, че взех Лисандър, да знаеш.

— Не мисля, че някога съжаляваш особено.

— Не че съжалявам. — Той се изкикотва и топва палеца на крака си в кръвта около него. — Мисля обаче, че не биваше да го правя. В Института аз те изпитвах. Но… исках да видя как би постъпил ти. Дали си струва да те последва човек.

— И струваше ли си?

— Този отговор ти е известен.

— А струва ли си все още?

Той кимва.

— Винаги — произнася го толкова патетично и ми се струва, че са издърпали сърцето ми в гърлото. Той е предател, лъжец, измамник. И все пак аз виждам насреща си приятел. Искам да го излекувам, да го изцеля. Какво правя? Трябва да го ликвидирам! Но преди съм постъпвал така — с Тит. Този цикъл ни разяжда. Смъртта поражда смърт, и тя поражда смърт, навеки.

— А ако те оставя да живееш? — питам неочаквано и Такт вперва в мен объркан, обезумял поглед. Естествено, че той не разбира прошката. — А ако ти позволя да се върнеш?

— Какво?

— Ако ти простя?

— Лъжеш. — Той се извръща още повече и виждам в пълна степен какво му е причинила бомбата. Носът му е изкривен — счупен е. Останалото прилича на обелена вишна. Моят приятел…

— Не лъжа. — Някога не се доверих на Такт и го загубих. Сега ще му се доверя. И аз ще предприема същия скок, който го моля да направи той. Пристъпвам крачка напред. — Сигурен съм, че в теб има добро. Видях лицето ти, когато убиха онези деца на тържеството. Ти не си изчадие. Върни се при мен. Пак ще си един от моите лейтенанти, Такт. Когато превземем Марс, ще ти дам легион, за да го ръководиш. Ти ще носиш едното от моите знамена. Но не можеш да ходиш с тази грозна броня.

— Неудобна е — изхъхря той с едва забележима усмивка. — Но Севро, Рок, Виктра…

— Липсваш им — лъжа аз. — Хвърли бръснача си и се върни в моята армия. Обещавам ти, че нищо няма да те застрашава. — Бръсначът хлътва в ръката му. Едно от децата отправя усмивка на по-малките си братчета и сестричета — усмивка на надеждата. — Само не пипай децата и всичко е простено.

Наистина го мисля. Дълбоко в душата си наистина го мисля.

— Всички правим грешки — казва той.

— Всички правим грешки. Ти само се върни, аз няма да ти навредя. — Пускам на земята собствения си бръснач. — И Аркос също. — Втренчвам се в Аркос, докато той кимва с обветрената си глава в знак на съгласие.

— Искам да се върна у дома — измърморва тихо Такт със страдалчески глас. — Искам да се върна у дома.

— Тогава, върни се у дома.

Бръсначът на Такт издрънчава на пода и той пада на коляно пред мен. Хрипти от болка. Облекчение залива стаята. Мъчителният преход от смъртта към живота отново разплаква децата. Бавачките ги прегръщат и сълзите рисуват линии по лицата им. Отивам при Такт и му давам знак да стане, за да си стиснем ръцете. Той ме награбва в неистова прегръдка и ридае, заровил лице в мен. Тялото му се тресе, кървавите му черти оцапват бронята ми.

— Съжалявам! — повтаря той десетина пъти. Ридае тежко, опрян на рамото ми, стиска здраво. Лицето му е същинска развалина. И аз го прегръщам. Обзема ме изтощение. Тъгата му е като тежест, която едва не ме докарва до сълзи. При все това странното чувство, че той отново е с мен, че стои до мен и ме стиска в прегръдка, повдига духа ми. Да знаеш, че някой не може да живее без теб, да знаеш, че макар и да те е предал, той не желае нищо освен опрощение — това вдъхва смирение. И докато Такт впива пръсти в гърба ми, аз обгръщам с ръце бронята му и едва се сдържам да не се разплача и аз. Дори и жестоките ги боли. Дори и жестоките са способни на промяна. Дано това го промени. Той може да постигне толкова много, стига само да се научи.

В толкова много отношения той е въплъщението на своята раса. И затова ако Такт е способен на промяна, то и Златните могат да се променят. Трябва да бъдат сломени, но после да им се даде шанс. Мисля, че в края на краищата това би искала Ео.

Когато най-сетне риданията му стихват и ние се откъсваме един от друг, Такт застава до мен, верен като кученце, и недоловимо търси с поглед у мен знаци на обич. Ръцете му треперят от болките в раните, ала Аркос, аз и той мълчаливо гледаме как децата — и висши, и нисши — се изнизват от тайния бункер нагоре заедно с бавачките си. Чакълчето слиза и замаяна ни съобщава, че Рок приключва космическото сражение. Щом вижда раните на Такт, тя пребледнява. Нареждам й да доведе Жълт.

Скоро Лорн, Такт и аз оставаме сами в мазето.

Лорн ни поглежда.

— Сега, когато децата си отидоха, идват последиците. — Ръцете му пърхат по-бързо и от криле на колибри. ЙонКинжал изскача, полита напред и се забива четирикратно в подмишницата на Такт, където бронята е най-слаба. Втурвам се да спра Лорн, ала стореното вече е сторено. Лорн усуква, сякаш извива кърпа, разсича артерията — старец убива младеж. Израненото лице на Такт се сгърчва от болка и той умира, сякаш е знаел, че в крайна сметка справедливостта ще го застигне.

Лорн си тръгва. А аз прегръщам приятеля си, докато той издъхва и погледът му гасне, зареян в някакво далечно място, където може би ще намери покоя, неизменно пожелаван му от Рок.