Пиърс Браун
Златен син (24) (Книга втора от „Червен изгрев“)

24.
Яйца с бекон

Настанявам се срещу нея.

— Не можеш ли да заспиш? — питам.

Тя почуква с юмрук по главата си.

— Много трещят наоколо. — Кимва към кухните отзад, откъдето се носи дрънчене на тигани. — Готвачът не е на себе си — продължава тя. — Мисли си, че ми е нужен цял пир. Казах му, че искам само яйца с бекон. Сигурна съм, че не е обърнал внимание на нищо от това, което му казах. Избърбори нещо за фазан. Има акцент на Земнороден, въобще не му се разбира.

Малко по-късно един Кафяв готвач излиза, препъвайки се, от кухнята с поднос, на който има не само яйца с бекон, но и тиквени гофрети, шунка, сирена, колбаси, плодове и още десетина блюда. Фазан обаче няма. Като ме вижда, очите му стават колкото гофретите. Извинява се за нещо, оставя подноса и изчезва, само за да се появи след минутка с още храна.

— Според теб ние колко ще изядем? — питам го.

Той само се блещи насреща ми.

— Благодарим — казва Мустанга. Той измърморва нещо недоловимо и се оттегля с поклон.

— Струва ми се, че Властелинът на пепелта е бил малко по-различен от нас — казвам. Мустанга бутва плодовете към мен. — Мислех, че не обичаш бекон.

Тя свива рамене.

— На Луната го ядях всяка сутрин. — Тя деликатно намазва гофретите си с масло. — Напомняше ми за теб. — Избягва погледа ми. — Защо не можеш да заспиш?

— Не ме бива много в това.

— Никога не те е бивало. Освен когато имаше дупка в корема. Тогава спеше като бебе.

Смея се.

— Мисля, че комата не се брои.

Разговаряме за всичко, но не и за онова, за което трябва. Невинни и кротки като две пеперудки, танцуващи около един и същи пламък.

— Да се смаеш колко са големи леглата, дори и на космически кораб — казва Мустанга. — Моето е чудовищно!

— Най-сетне! Още някой да е съгласен! Половината пъти си лягам на пода.

— И ти ли? — клати глава тя. — Понякога чувам шумове и спя в шкафа — мисля си, че ако някой идва за мен, там няма да погледнат.

— Правил съм го. Наистина помага.

— Освен когато шкафът е толкова голям, че побира цяло Обсидианско семейство. Тогава пак си е толкова зле. — Внезапно тя сбърчва чело. — Чудя се дали Обсидианите се гушкат.

— Не се гушкат.

Веждите й се повдигат.

— Проучвал ли си го?

Дояждам шепа ягоди и вдигам рамене, когато Мустанга се намръщва на обноските ми.

— Обсидиановите вярват в три вида докосване. Докосването на пролетта. Докосването на лятото. Докосването на зимата. След Тъмния бунт, когато Обсидиановите са се вдигнали на оръжие срещу железните прадеди, Съветът за Качествен контрол е водил дебати върху ликвидирането на целия Цвят. Знаеш как са им дали религия и са им откраднали технологиите. Но онова, което най-много искали да погубят, било невероятното сродство, което ги свързвало тогава. Затова инструктирали шамана на племената, подкупили и платили на лъжци да ги наплашат от допира и да твърдят, че той отслабва духа. Затова сега Обсидиановите се докосват само при секс. Докосват се помежду си, за да предотвратят смъртта. Докосват се и за да убият. Никакво гушкане. — Забелязвам, че тя ме гледа със самодоволна усмивка. — Но разбира се, ти знаеш всичко това.

— Зная го — усмихва се тя. — Но понякога е хубаво да си спомняш, че всичко това се случва с теб.

— А… — Кой знае защо, се изчервявам.

— Забравих, че ти можеш да се червиш! — Тя се заглежда в мен. — Сигурно не знаеш, но една от дисертациите ми на Луната бе посветена на грешките в теоремите за социологическа манипулация, използвани от Съвета за Качествен контрол. — Тя разрязва изтънчено една наденичка. — Определих ги като недалновидни. Химическата полова стерилизация на Розовия род например е довела до трагично висок процент на самоубийства в Градините.

Трагично. Повечето биха казали „неефикасно“.

— Строгостта на законите, поддържащи йерархията, до такава степен не допуска изключения, че един ден те ще рухнат. След петдесет години? След сто? Кой знае! Имаше един казус, който изучавахме — Златна се влюбва в Обсидианов. Те възложили на Ваятел черноборсаджия да обработи детеродните им органи така, че неговото семе да е съвместимо с нейните яйцеклетки. Разкрили ги и били екзекутирани и двамата, Ваятелите им били убити. Но такива неща са се случвали стотици пъти. Хиляди. Само че са изтрити от летописите.

— Ужасно е — казвам аз.

— И прекрасно.

— Прекрасно? — питам отвратен.

— Никой не знае за тези хора — казва тя. — Никой освен шепата Златни, които имат достъп. Човешкият дух се опитва да се изтръгне на свобода отново и отново — не чрез омраза, както при Тъмния бунт. А заради любовта. Те не подражават един на друг. Не са вдъхновени от други преди тях. Всеки иска да рискува, мислейки, че е първият. Това е храброст! И то значи, че е неделима част от нас като хора.

Храброст. Дали щеше да го каже, ако знаеше, че един от тези хора седи насреща й? Дали тя живее в света на теориите, за който говореше Хармъни? Или би могла действително да разбере…

— Колко време още ще мине, питам се — продължава тя, — докато групировка като Синовете на Арес открие архивите и ги излъчи? Направиха го с Персефона. Момичето, което пееше. Въпрос е само на време. — Тя млъква, присвива очи и ги вперва в мен, когато неволно откликвам при споменаването на Ео. — Какво има?

Не мога да й кажа какво мисля, затова излъгвам:

— Дисертации. Социология. Ние с теб се специализираме в много различни неща. Винаги съм се питал що за живот си водила на Луната.

Мустанга ме оглежда закачливо.

— Охо? Значи си мислил за мен?

— Може би.

— Денонощно? Какво е облякла Мустанга? За какво мечтае? Кое ли момче целу… — Щом казва това последното, тя потръпва. — Дароу, искам да ти обясня нещо.

— Не си длъжна — казвам и й махвам да замълчи.

— С Касий беше…

— Мустанг, нищо не ми дължиш. Ти не беше моя. Не си моя. Можеш да правиш каквото си искаш, когато си искаш, с когото си искаш. — Замълчавам. — Макар че той да е едно кръвогадно магаре!

Тя се изсмива. Хуморът изчезва също толкова бързо, колкото се е появил. В очите й има болка. В полуотворената й уста. Празните й нож и вилица стърчат над забравената й чиния. Тя поглежда надолу и поклаща глава.

— Аз исках да бъде различно — казва тя.

— Мустанг… — Слагам ръка върху китката й. Въпреки нейната сила тя е крехка в моите яки ръце. Крехка като китката на другото момиче, когато го прегръщах в дълбините на мината. На онова момиче не можах да помогна. А сега ми се струва, че не мога да помогна и на тази жена. Иска ми се ръцете ми да бяха създадени, за да градят. Щях да зная какво да кажа. Какво да правя. Може би в някой друг живот аз щях да съм този мъж. В този живот думите ми, също като ръцете, са непохватни. Те умеят само да нанасят рани. Умеят само да рушат.

— Мисля, че знам как се чувстваш…

Мустанга отскача от мен.

— Как се чувствам?

— Не исках да кажа… — Чувам шум и замлъквам.

Поглеждаме — готвачът стои неловко с още един поднос в ръце. Той пристъпва напред на пръсти, а после притеснено излиза от стаята заднишком.

— Дароу. Млъкни и слушай. — Тя се взира свирепо в мен през кичурите коса, паднали над очите й. — Искаш да знаеш как се чувствам ли? Ще го изплюя срещу теб. Цял живот са ме учили да уважавам семейството си преди всичко. Случилото се с брат ми в Института… Когато ти го предадох, това ме постави срещу всичко, в което ме бяха възпитавали. Но си помислих, че ти… — тя вдишва дълбоко, към края дъхът й започва да трепери — ти си човек, заслужил моята лоялност. И реших, че е много по-важно в този миг да я отдам на теб, а не на Адрий, който никога не си е помръднал и пръста заради мен. Знаех, че е правилно, но така отхвърлих баща си и всичко, на което ме е учил. Ти знаеш ли изобщо какво означава това? Той е смазвал семейства така, както други чупят пръчки. Той притежава невъобразима власт. Но не е само това. Той е човекът, научил ме да яздя коне, да чета стихове — и не само военна история. Човекът, който бе до мен и ме оставяше да се изправям със собствените си сили, когато падна. Човекът, който три години след смъртта на майка ми не можеше да отправи поглед към мен. Той е човекът, когото аз отхвърлих заради теб. Не… — поправя се тя. — Не заради теб. За един различен живот, за да живея за нещо повече. За нещо повече от гордостта. В Института ние с теб решихме да нарушим правилата, да се държим достойно на място, където вилнееше ужасът. Затова създадохме армия от верни приятели, а не от роби. Избрахме да бъдем по-добри. А после ти се изплю на това, като напусна, за да станеш един от убийците на баща ми. — Тя вдига пръст във въздуха. — Не. Не говори. Не е твой ред само защото съм замълчала.

Тя не бърза да си събере мислите, сключва длани.

— Та сигурна съм, че разбираш — чувствах се объркана. Първо, мислех си, че в твое лице съм намерила някой не като другите. Второ, защото смятах, че си изоставил идеята, която ни даде възможност да завладеем Олимп. Смятай, че бях уязвима. Самотна. И може би заради това паднах в леглото на Касий — защото ме болеше и имах нужда от мехлем за болката си. Представяш ли си го? Можеш да отговориш.

Гърча се на меката седалка.

— Сигурно.

— Добре. А сега си набутай тая представа отзад. — Устните й се свиват в строга черта. — Аз не съм някоя фру-фру пачавра. Аз съм гениална. Казвам го, защото е факт. По-умна съм от всеки, когото някога си срещал, освен може би моя близнак. Сърцето ми не кара мозъка да оглупее. Стремях се към връзка с Касий по същата причина, поради която и подведох Суверена да си мисли, че ме настройва срещу баща ми: за да защитя семейството си.

Тя се втренчва в храната си.

— Винаги съм умеела да манипулирам хората. Мъже, жени, няма значение. Касий бе ходеща рана, Дароу — отворена и кървяща, въпреки че бяха изминали две години, откакто ти уби Юлиан. Един миг ми бе нужен да прозра това в него и знаех как да го накарам да ме обикне. Дадох му охотен слушател, някой, който да запълни празнотата.

Строгостта в гласа й изчезва. Тя се оглежда, сякаш би могла да избяга от започнатия от самата нея разговор. Ако млъкнеше, аз щях да се зарадвам повече.

— Накарах го да мисли, че не може да живее без мен. Знаех, че това е единственото, което би осигурило безопасност на останалите от моя род. Това бе най-доброто оръжие, което можех да притежавам в тази игра. И все пак… Струваше ми се, че съм толкова студена! Толкова ужасна! Все едно бях жестоката вещица, която впримчила Одисей, накарала го да се влюби и го държи за собствените си егоистични цели. Изглеждаше толкова логично. И когато той ме вземаше в прегръдките си, ми се струваше, че се давя. Сякаш бях загубена и се задушавах под тежестта на всичко, сторено от мен, задушавах се, понеже знаех, че ми предстои живот с нелюбим човек. Ала това бе заради семейството. Заради хората, които обичам, макар и да не го заслужават. Мнозина са жертвали и повече. Аз можех да жертвам това. — Тя клати глава и сълзите, напиращи в очите й, са огледално отражение на бликналите сълзи в моите очи. И те се отронват, когато тя промълвява: — Когато ти влезе на тържеството и… и сякаш земята се отвори да ме погълне. Почувствах се измамница. Порочно момиче, измислило си причина да извърши глупост. — Тя се опитва да избърше очите си. — Не виждаш ли защо го направих? Не исках ти да умреш! Не искам да умреш! Не като брат ми Клавдий! Не като Пакс! Бях готова на всичко, за да го предотвратя.

— Аз мога да го предотвратя.

— Ти не си непобедим, Дароу. Зная, ти се мислиш за непобедим. Но един ден ще откриеш, че не си толкова силен, колкото си мислиш, а аз ще остана сама.

Тя млъква, след като всичко, натрупало се в нея, изригва навън. Не ридае. Но сълзите потичат. Тя е от тези жени, които се срамуват от тях.

Гледката ме сломява.

— Ти не си порочна — казвам, като поемам дланта й в своята. — Ти не си жестока. — Тя клати глава и се опитва да се дръпне. Прихващам брадичката й с пръстите на дясната си ръка и накланям главата й, докато погледът й не се приютява в моя. — И онова, което вършиш заради обичните си хора, не може да бъде осъждано. Разбираш ли! — Заговарям с по-плътен глас: — Разбираш ли?

Тя кимва.

Не бива да е така. Златните имат всичко, ала изискват жертви дори и от своите. Това място е извратено. Тази империя е грохнала. Тя изяжда кралете и кралиците си тъй лакомо, както и просяците, които бродят по земите й. Но тя не може да вземе тази жена така, както взе погребаното от мен момиче. Няма да й позволя да я погълне. Няма да й позволя да погълне семейството ми в Ликос. Аз ще я победя.

Избърсвам сълзите от лицето й с палец. Тя не е като тях. И когато се опитва да действа като тях, това разбива сърцето й до дъно. Гледам я и разбирам, че не съм бил прав. Тя не е развлечение. Тя не позори моята мисия. Тя е смисълът на всичко. И все пак аз не мога да я целуна. Не и сега, когато, за да сломя тази империя, трябва да разбия сърцето й. Няма да е честно. Аз съм се влюбил в нея, ала тя се е влюбила в лъжа.

— Не бива да му се доверяваш — казва тихо Мустанга.

— На кого? — питам, стреснат от неочакваните й думи.

— На моя близнак — прошепва тя, сякаш той седи в ъгъла на стаята. — Той не е човек като тебе. Друг е. Когато ни гледа, когато гледа хората, той вижда торби с месо и кости. Ние не съществуваме за него в действителност. — Навъсвам се, когато тя стисва ръката ми. — Дароу, изслушай ме. Той е изчадие, за което дори не знаят как да пишат приказки. Не бива да му се доверяваш.

От начина, по който го изрича, ми става ясно, че тя разбира нашия договор.

— Не му се доверявам — казвам аз. — Той ми трябва.

— Можем да спечелим тази война и без него — добавя тя.

— Нали каза, че не съм достатъчно силен.

— Не си — усмихва се тя. — Сам — не си. — Тя пуска кривата си усмивчица. — Имаш нужда от мен.

Де да беше толкова просто.

 

 

Скоро след това оставям Мустанга и тръгвам към покоите си. Коридорите са тихи и ми се струва, че съм сянка, носеща се през някакво метално царство. Не зная как да приема помощта й. Нито как да се държа с нея. Когато я видях с Касий бях толкова по-наранен, отколкото някога бих й признал, и част от мен разбира, че това не би могло да бъде изцяло манипулация. Той никога не е бил чудовище — и ако някога стане такъв, сигурен съм, че ще е заради мен.

Вратата на апартамента ми се отваря. Една ръка ме хваща за рамото. Обръщам се и виждам гръдта на Рагнар. Изобщо не съм го чул.

— Някой диша вътре.

— Сигурно е Теодора. Моята Розова икономка. Ще я харесаш.

— Златен дъх.

Кимвам — не го питам откъде знае — и свалям бръснача от китката си. Когато влизам, острието шушне и се разгъва в меч. Лампите светят приглушено. Претърсвам стаите на апартамента заедно с Рагнар и откривам Чакала, седнал в салона ми с чаша шери. Щом вижда оръжията ни, се изкикотва.

— Доста заплашителен съм, признавам.

Той е по хавлия и джапанки.

Отпращам Рагнар. С неговите рани мястото му е в медицинския отсек. Той неохотно се затътря навън.

— Като че никой не спи на тоя кораб — казвам, докато сядам на дивана до Чакала. — Мисля си, че ще трябва да попреустроим малко апартамента ни.

— Много си падаш да омаловажаваш, а? — Той гаврътва питието и въздиша. — Струваше ми се, че ще се удавя в оная проклета лагуна! Винаги съм си мислел, че смъртта ми ще е нещо величествено! Да ме изстрелят на Слънцето. Политически противник да ме обезглави. И после, като се случи… — Той потръпва и изглежда тъй крехък, същинско момченце. — Беше просто бездушна студенина. Като камъните на Института, които пак се сипят навсякъде около мен в онази мина.

В смъртта няма топлина. Аз плаках като дете, когато Касий ме намушка и си мислех, че умирам.

— Очевидно това променя нашата стратегия, но не вярвам, че трябва да промени съюза ни.

— Нито пък аз — съгласявам се. — Твоите шпиони ще са ни нужни повече от всякога. Плиний няма да приеме леко моето издигане. А ти си заклещен тук, в двора на баща си. Този Политико ще се опита да премахне и двама ни. — Не споменавам Синовете на Арес. Както и предполагах, още щом излях онова вино в скута на Касий, всички ги забравиха.

— Плиний ще трябва да се махне. Но дотогава се налага ние с теб да поддържаме дистанция в Обществото, та той да не разбере, че заплахата срещу него е обединена. По-добре е да се заблуждава за индивидуалните ни ресурси.

— И за да продължат Телеман да разговарят с мен.

— Вярно. Те действително желаят смъртта ми.

— Както си е редно.

— Не че ми се свиди да им я дам. Просто е дяволски неудобно. — Той вади от джоба си холоКом и ми го подава. — Синхронизирани са. Ще призова моите кораби да ни посрещнат, а предполагам, че ти ще останеш тук с новия си трофей. Няма да е добре непрекъснато да сноват совалки напред-назад.

Иска ми се да го разпитам за Лето. Защо го уби. Но защо да показваш на дявола, че познаваш силата му? Това само ме превръща в заплаха за него. А пък съм го виждал как се справя със заплахите. По-добре да се правя на невежа и да се старая винаги да съм полезен.

— Войната ни предоставя повече възможности — казвам. — В зависимост от това докъде искаме да се разпространи тя…

— Убеден съм, че ти схващам намека.

— Всички други ще се опитват да задушат пламъците, да запазят онова, което имат. Особено Плиний. И сестра ти.

— Значи тогава трябва да проявим повече хитрост.

— Тя не бива да пострада.

— Ако някога получи рана, убеден съм, че ще е от теб, не от мен. — Може и да е прав.

— Но и аз мисля като теб: раздухай пламъците. Разпали войната. Спечели я. Вземи трофеите.

— Мисля, че знам точно как да го постигна. Какво може да ми каже твоята мрежа за корабостроителниците на Ганимед?