Пиърс Браун
Златен син (18) (Книга втора от „Червен изгрев“)

18.
Кървави петна

Някога баща ми ми каза, че един Пъклолаз не може да спре. Спреш ли, и сондата ще заяде. Горивото изгаря твърде бързо. Може да не изпълниш квотата. Никога не спираш, само сменяш свредела, ако се нажежи от триенето. Предпазливостта е на второ място. Използвай инерцията си, набраната сила. Затова ние танцуваме. Преобразяваме движението в още движения. Чичо Нарол винаги ми казваше да спирам. Грешеше. Толкова много части за сонда съм похабил заради него.

Но пък Нарол живя по-дълго от баща ми, та сигурно има право.

Моите Виещи изскачат с мен през прозореца и не спираме, когато се гмурваме в черната буря. Падаме свободно, пронизваме облаците, без да използваме гравиБотушите. Като черен дъжд, изсипващ се с писък върху земята. Аз съм първи. Усещам ги зад гърба си. Моите Виещи. Кислородът отначало е разреден. Сдържам дъха си. Очните ми ябълки почти измръзват в орбитите. Потичат сълзи. Тялото ми трепери, докато студеният вятър ме ръфа.

Сега използваме гравиБотушите, за да пресечем над Цитаделата. Заобикаляме сред облаците, за да не ни забележат. Долу има вили. Сгради, градини и паркове. Казарми и площади със статуи. Един цепоКрил прорязва небето. Приплъзваме се зад шпил и се залепваме там като паяци, докато скенерите ни съобщават, че е преминал. Треперя сред облечените си в броня приятели. После политаме отново надолу. На километър от вилата. Сега Бурена носи подаръка на Севро. Метнал го е на гърба си и тежестта малко го тегли надолу.

Кацам на стената, обграждаща вилата и отделяща я от останалите дворове, където други знатни семейства се спотайват в страх какво ли ще донесе нощта.

Сега, когато сме по-ниско до земята, е по-топло. Виещите накацват около мен — върху стената приличат на гаргойли. Мрак покрива двора на вилата.

— Подранили ли сме? — чудя се. Няма никакви признаци на бой. Но лампите не светят.

— Или сме закъснели — додава Севро, — ако са ги избили в леглата.

— Те не са тъпаци — казвам. — Не биха чакали да ги убият. Това е, за да изглежда сечта като дело на Белона. Суверенът не би искала да я намесват. — Но какво изобщо значи това? Белона биха дошли със Сиви, Обсидианови, Златни и въпреки цялата им прехвалена чест щяха да изтребят до крак жените и децата с всички средства на тяхно разположение. Ако си махнеш крака от гърлото на врага, то губиш могъществото си, а те са останали могъщи стотици години.

Изтреблението обаче ще е безшумно. Суверенът може да контролира Цитаделата, но хаосът би привлякъл нежелани очи, нежелани променливи величини и това би я накарало да изглежда слаба. По-добре да оставиш деянието да се извърши. По-добре да кажеш, че са го сторили Белона, пък каквото ще да си мисли някой. Щом Августовци са мъртви, какъв е смисълът да ги оплакваш? Така мислят Златните. Но ако те са живи и са избегнали изтреблението… Е, това е съвсем друга работа.

— Куин… — Привеждам се по-близо, за да чувам шепота й.

— Много ясно се виждаме. Ако имат оптика, ще ни забележат върху стената. — Тя посочва покрива. — Можем да нахлуем оттам. Да се спуснем надолу етаж по етаж. — Долавям тревогата в гласа й.

— Ще вземем Рок — казвам. — Обещавам! — Потупвам я по ръката. — Севро, колко време остава, докато дойде совалката?

— Мустанга е точна! — отговаря Севро.

Разкършвам врат и разтърквам между пръстите си дъждовни капки.

— Per aspera ad astra.

— През тръните към звездите — киска се Севро. — Ти, префърцунен пръдльо малък! Omnis vir lupus.

Всеки е вълк. Виещите се ухилват един на друг и изхвърчаваме от стената.

Кацаме на покрива. Тишина и мрак. Бурена остава на високата стена с подаръка на Мустанга, който се гърчи в чувала. Хищници, ние крачим по керемидите и се вмъкваме двама по двама вътре във вилата през един прозорец на седмия етаж. Мястото е комплекс. Десетки стаи. Седем етажа. Из всички тях струят фонтани. Бани. Мазе. Сауни. Значи инфрачервените им уреди не вършат работа. Твърде много гореща вода тече по тръбите. Тук е тихо като в крипта.

Промъкваме се и проверяваме спалните, струим като вода един край друг, също като в Института. Севро и Паламидата ни водят като призраци и разузнават. ГравиБотушите са деактивирани, за да не се чува жуженето. Не се вижда жива душа. Всички стаи са празни, леглата неоправени — включително и това на АрхиГубернатора. Августовци не са тук. Къде са тогава?

Те не разполагат с никакво военно въоръжение освен брони и бръсначи и няколко пулсЮмрука. Телохранителите бяха ликвидирани още преди да се върнат във вилата. Август и свитата му не биха могли да изкатерят стените. Може би са отлетели с гравиБотуши? Но щяха да ги забележат! И да ги застрелят. Ние се вмъкнахме вътре само защото не ни очакваха.

— В плен? — пита Севро.

Не. За Преторианците тази вечер добър е само мъртвият Август.

Пук!

Споглеждаме се. Току-що се е включил полеЗаглушител. Голям. Ние сме в него. По всяка вероятност целият вилен комплекс е вътре. Нещо ще се случи. Поглеждам през прозореца и виждам сянка да прекосява градинската поляна. Три сенки в дъжда. Привеждам се бързо и давам знак на Севро. Преторианци. Призрачни наметала. Сърцето ми така се блъска в гърдите, че ребрата ми трещят.

Той отива до прозореца и се готви да скочи навън и да ги избие. Дръпвам го назад.

— Какво правиш, по дяволите? — прошепвам.

Той гледа навъсено.

— Искам да убия някого.

— Още не, да му се не види. Не сме войска!

На седмия етаж няма никой. Слизаме надолу по мраморно вито стълбище. Смазаните им брони тихо поскърцват и звукът отеква надолу в просторната шахта. Виждаме мрамора на първия етаж на повече от сто стъпки под нас, но не усещаме никакво движение. Първата кръв откриваме на шестия етаж — тя се процежда навън от сауната. Отварям вратата, сърцето се е качило в гърлото ми и тупти, готов съм да съзра осакатени Златни. Гледката е още по-тъжна.

Повече от двайсет Розови, Кафяви и Виолетови са решили да се скрият в това помещение. Белона и Преторианците са ги открили. И са ги избили. Причудлива гледка. Всяка смърт е толкова чиста. Прободни рани в черепа. Личи си колко малък шанс са имали тези клети слуги. Златните са ги изтрепали като добитък. Търся като обезумял сред тях и се надявам да не я открия. Моля се. Няма я тук… Теодора трябва да е с другите.

Изпълва ме студена ярост. Усещам как тя се процежда във Виещите.

Първия мъртъв Златен откриваме в стълбищната шахта долу на петия етаж. Стар рицар от моя Дом. Не е умрял красиво. Попадаме на мъртвец по-нататък до един гравиАсансьор. Паднал е, като че е бранел асансьора, докато другите са се спускали.

През прозореца мярвам Августов улан — момичето, което се подиграваше на уменията ми с бръснача в совалката на идване. Тя изтичва от къщата към градината. Един силует изплува от мрака. Златен Преторианец с украса от пурпурни ресни на черната броня я подгонва. Двама Обсидиани на Белона я ограждат и я карат да се обърне право срещу преследвача си. Той я убива с един замах.

Нищо не може да се направи. Смъртта й настъпва толкова бързо — както се задъхва, бои се, тича и изведнъж пада разсечена на две на земята.

— Тези Преторианци не си играят с храната си — измърморва Севро. Куин ме поглежда, очите й забелязват липсата на предпазна броня или шлем. Тя ми предлага собствения си. Не й обръщам внимание.

— Дароу, не сме дошли чак дотук да те видим как умираш от цицина на главата.

— Зарежи — казвам й. — Ако ти получиш и само цицина по главата, Рок ще стъкми хиляда кръвогадни стихотворения!

— Задръж си шлема, Ку — моли я Севро. — Па ако ще и само заради това, че мразя стихове!

Оставям взетия си назаем бръснач да се плъзне в дланта ми и се придвижвам през етажа. На вратата на всяка стая кръвта ми кипва. Очаквам да открия трупа на Рок, да съзра обезобразеното тяло на Виктра.

Пред стълбището към четвъртия етаж Севро вдига ръка и ми посочва да мина напред. Придвижвам се към него заедно с Куин и поглеждам надолу. В кръглата шахта на стълбището се надига прах. Под него, на площадката на долния етаж, се движат сенки. Но шум не се чува. Севро се навежда, поставя една отломка на ръба на перилата и ми прави знак да гледам. Виещите се скупчват наоколо и вперват очи в нея, а аз се вцепенявам. Макар и да няма звуци, отломката леко се поклаща.

Вибрации в сградата.

Преди Севро и останалите да успеят да ме спрат, прескачам перилата и изфучавам надолу по центъра на витото стълбище със скорост, десет пъти по-голяма, отколкото би позволило притеглянето на този спътник. Пук! Навлизам в територията на втори полеЗаглушител и звуците на войната отекват над мен. Разтърсващи взривове, крясъци, горелки, съскане на унищожаващи куршуми, пулсоръжия, бръщолевещи като слабоумни призраци. В мига преди да се приземя, дръпвам гравиБотушите си и спирам рязко. Стоварвам се върху мрамора и завъртам бръснача около главата си в смъртоносна примка. Четирима Сиви Преторианци умират. Осем тупвания по земята. Призрачните им наметала се разпадат като тънък скреж по прозореца под полъха на жарко дихание.

Тела, разхвърлени из коридорите. Отломъци. Огньове. Сиви и Обсидианови преследват Златните от рода Август. Шестима Сиви надвиват двама Златни с релсоПушки, магнитните муниции се врязват с писък в егидите, накрая те се претоварват, хлътват навътре и поглъщат левите ръце на Златните. Заряди се набиват в пулсЩитовете, покриващи телата им, и претоварват електрическите вериги. Сивите се плъзват напред с отработена прецизност и прострелват в упор Златните в покритите им с шлемове глави. Най-добрата броня в Слънчевата система се огъва навътре и мъжът и жената издъхват. Сивите се обръщат, вземат ме на мушка с пушките си и моите Виещи се спускат като каскада около мен. Черните им егиди пулсират върху протекторите, покриващи левите им ръце до лакътя. Те блокират насрещния огън. Севро се измъква от строя, а след него и Куин. Като призраци те ту изникват пред погледа, ту се изгубват, движат се като две еднакви струи дим. Някак се озовават сред Сивите, а после отново застават до мен, преди ония да паднат.

Върху нашия строй се изсипва още оръжеен огън и едва не ми отнася главата. Скривам се зад бронираните си другари. Ужасът пулсира в цялото ми тяло. Един Сив изскача в коридора и изстрелва по нас микроСнаряд. Трийсет миниатюрни бомби политат като ято стършели. Паламидата и Гнилогърбия разпиляват ятото с пулсЮмруците си. Из коридора се раздипля завеса от син огън. Второ ято бомби приижда с вой след първото. Куин отклонява енергията към своя гравиЮмрук и стреля по ятото бомби точно преди да улучат. Те се отклоняват обратно по посоката, откъдето са дошли, уцелват отряда Сиви и се взривяват.

Тук вътре няма да оцелеем дълго. Нищо няма да оцелее, решавам аз, когато виждам трима Обсидианови на Белона да нахлуват с големи скокове, следвани по петите от Карн ау Белона. Някои от приятелите ми ще загинат на този етаж, ако се бием с всички, които излизат насреща ни. Има и по-добър начин. По-хитър.

— Севро, пробивай дупка! — изкрещявам и посочвам седем етажа по-нагоре от централния отвор на стълбището. Той стреля натам с пулсЮмрука си и около нас заваляват каменни отломки, задържани във въздуха от гравиЮмрука на Куин. Севро отново стреля, през пробойната нахлува вода и се завихри в гравитационния купол, създаден от Куин. Изправям се и крясвам:

— Към мен!

Издигаме се нагоре и напускаме хаоса, преди Преторианците да ни нападнат. Спирам двеста метра над вилата. Вятърът плющи. Когато се гмурнах надолу към първия етаж, нямах план. Мислех само за приятелите си. Сега зная, че ако се бием, аз и Виещите ще бъдем убити. Оставям бръснача си кротко да се навие над китката ми. Нареждам на Виещите да направят същото и навлизам с рев в мрака.

— АЙЯ! — Виещите се скупчват около мен, нервни, докато се реем без прикритие над вилата. Бурята ни засипва с пластове дъжд. — АЙЯ!

Орда Преторианци изключват призрачните си наметала край топлите извори и лагуната, където температурата на водата удавя в хаос инфрачервените лъчи. Двама Преторианци изхвърчават като ракети над градината през боровете. Единият е Опетнен. Той долита по-наблизо, прицелил своя йонЮмрук в главата ми.

— Разкарай това нещо от кръвогадното ми лице, пале Опетнено! Не познаваш ли кой те превъзхожда? — Една Златна Преторианка се присъединява към него. Не я разпознавам. Шлемът й — змия — се прибира в доспехите й в пурпур и черно, по-лъскави от тези на Обсидиановите. Лице, изсечено и безмилостно като острие на секира.

— Варга, спри! — отсича тя. Опетненият сваля оръжието. Шлемът му се прибира в преторианската му броня и откривам, че Варга е жена. Обсидианова, с две стъпки по-висока от мен, с племенна татуировка на череп, която изцяло покрива бледото й лице. Бяла коса се развява зад нея. По лицето й има повече белези, отколкото аз имам по цялото си тяло.

— Абаносово куче! — крясва Севро. — Ако пак изръмжи, ще я застрелям!

— Вие ли бяхте отрядът на стълбището? — Златната ни оглежда, не знае какво да си мисли за мен и моите Виещи. — Вие избихте моите Сиви.

— Не оплаквай Сивите — казвам. — Те вдигнаха ръка срещу мен.

— Защо си тук? — Тя бърше дъждовните капки от лицето си. — Суверенът те затвори в стаята ти за през нощта. Ти ли си отговорен за спирането на тока?

— Моята работа са работите на Суверена. — Тя не може да си позволи да не ми повярва.

Поколебава се за миг и разбирам, че има оптика в очите си. Проверява база данни.

— Лъжец!

Оръжието на Опетнената отново се надига.

— Ти знаеш кой съм аз, Преторианке — заявявам с всичкия авторитет, който успявам да събера. — Знаеш и че не съм в списъка ти за убиване. Имам имунитет.

— Отменен е.

— Тогава ме отведете при Айя.

— Айя не е тук.

— Не ме лъжи.

Оптиката й проблясва в ирисите, когато тя получава дигитална команда.

— Елате с мен.

Кацаме върху бели камъни и следваме Преторианката през дърветата към лагуната, където свършват топлите извори.

— Какво правиш? — шепне Севро на ухото ми и оглежда Варга. Показва на жената кръст със среден пръст, преметнат над показалеца.

— Използвам връзките ти.

Айя стои сред градината, обградена от Белона — двама са Златни, останалите — Обсидианови. Само една е Опетнена — Варга. Лагуната извива филизи от пара около раменете на Рицаря Протей. Тя гледа безстрастно водата като дете, взряно в лагерен огън в очакване на цепеницата да прегори по средата.

— Дароу? — измърква Айя, без да ме погледне. — Ти не си в стаята си. — Тя оглежда преценяващо Виещите, разпознава ги. — И изби войниците ми. Фичнър грешеше за теб.

— Имам нещо, което ти ще поискаш! — казвам отсечено аз. — Но прибери кучетата си.

— Те се опитаха да избягат, преди да дойдем, макар и гравиБотушите им да бяха конфискувани. Глупашки опит. Опитаха да се свържат с Юлиите, ала онези бяха купени.

— Виктра? — питам. Предала ни е.

— Жива е. Заедно с другите. Ще получи пощада благодарение на съдействието на майка си. Два кораба на Август се пробваха да избегнат блокадата ни. Свалихме ги. Августовците са като язовци, притиснати натясно.

— Лъвове! — напомням й аз.

Тя изтръсква кръв от бръснача си.

— Не точно.

— Има ли още живи? — Успявам да възпра паниката да се процеди в гласа ми и поглеждам назад към вилата.

— Трофеите са живи.

Въздъхвам с облекчение.

Айя оставя бръснача да се плъзне в дланта й. Той се втвърдява и тя се обръща към мен. Присвитите зеници поглъщат светлината.

— Приятелите ти са в лагуната. Скрили са се там, защото топлината на басейна заслепява инфрачервените ни уреди. Отчаян последен опит. Системите за филтриране на въздуха в шлемовете им сигурно са дали на късо от електромагнитния импулс. Затова ще разполагат само с въздуха в шлемовете си. А той не е много. Няма да издържат и петнайсет минути. Онези, които нямат шлемове… Шест минути може би. Скоро ще изплуват като ябълки. — Тя се усмихва любезно. — Пазя ги за Карн, той е вътре и приключва с развлеченията. Същинско удоволствие е да го наблюдаваш, нали?

Топъл дъжд плющи по броните ни. Единственият звук.

— Защо си тук, Андромед, а не в покоите си? — Айя си играе с бръснача и разрязва дъждовните капки на две. — Суверенът даде съвсем ясни нареждания.

— Имам нещо, което ти ще поискаш — повтарям.

— Това, което искам аз, е да се подчиняваш на Октавия. Литвай обратно към покоите си, момче, вземи си един хубавичък душ и гушни Розата, която сме оставили в леглото ти. Излей гнева си или каквото и да е там в нея. И не нарушавай дадената клетва. Не вдигай ръка срещу мен. Убил си само Сиви. Това лесно се забравя, нали така? Върни се и тя ще приеме това просто за една младежка лудория. Останеш ли, ще прибавя на купчината твоя труп и труповете на твоите приятели Бронзита.

Виещите зад мен настръхват.

— Както сте избили прислугата ли? — кипвам аз. — Изклали сте ги като кози!

Айя се обръща отново към вира.

— Време е да тръгваш, Жътварю.

— Отвратителна си! — Пристъпвам до нея. — Притежаваш цялата тази власт — и я използваш така?! Избиваш семейства посред нощ, кръвогадно проклятие! Срам и позор! Дано си спомниш болката, която си причинявала на другите, когато се изправя над твоя труп!

Тя се обръща към мен с целия си гняв. Бръсначът изплющява и се разгъва. Очите й блестят. Но не може да ме пипне. Не сега. Не тази нощ.

— Дароу! — подвиква Севро с неочакван, странно любезен тон.

— Да, Севро?

— Всички тия приказки за спомняне… Не забравяш ли нещо в момента?

— Според мен забравя — съгласява се Куин. — Нашият мъдър…

— … ала разсеян Жътвар — довършва Клоуна най-лекомислено.

— Хммм! Айя, приеми извиненията ми. Забравих какво изобщо дойдох да ти кажа. — Придавам си озадачен вид.

— Чувалът — въздъхва Куин.

— Ах, да! Благодаря ти, че ми напомни, Севро! — провиквам се аз театрално. Айя няма представа как, по дяволите, да разбира тези неочаквани закачки. — Кажи на Бурена да слезе тук.

Севро казва нещо по комуникатора си и след малко Бурена изключва призрачното си наметало и долита от стената на километър оттук. Гледаме го как се приближава. Чакълчето си подсвирква весела песничка и си спечелва навъсен поглед от Харпията и кикота на Севро, който също подхваща мелодията. Преторианците ги мислят за откачени. На гърбовете им висят вълчи кожи. Черни брони, изработени по поръчка. Шлемове — вълчи глави. И нито един над два метра, освен Куин и аз. Приличаме на Виолетов пътуващ цирк.

— На какво си играете? — пита Айя.

— Никой никога ли не е осъществявал с теб размяна? — питам изненадано. — Много жалко.

Бурена каца пред мен и ми подава чувала, подарък от Севро. Айя пита какво има вътре.

— Кажи на войниците си във вилата да спрат да убиват и ще ти кажа.

— Не преговарям с момченца — заявява Айя.

Подритвам леко чувала, за да покажа на Айя, че онова вътре е живо. Тя се мръщи и може би започва да осъзнава какво е то. Нарежда по комуникатора на войниците си да спрат.

— Кръвогадно проклятие, какво има в чувала?

Отварям го и измъквам отвътре като току-що хванат заек наследника на Утринния трон. Ръцете и краката на Лисандър са вързани внимателно, а устата му е превързана с копринен шал, за да не вдига шум. Развързвам го.

— Здравей, Айя — казва той.

Айя се хвърля към него. Дръпвам го назад.

— А! А! — Допирам бръснача си до шията на момчето и го оставям да се увие около нея точно както любящият Оракул се бе увил около китката ми. Айя замръзва на място. Преторианците й наблюдават кротко — черните шлемове и пурпурни наметала ги превръщат в сенки. Малцината Белона пристъпват няколко крачки напред. Айя им махва да отстъпят.

— Ако още някой е мръднал, ще го заколя! Как те хванаха, Лисандър? Твоите стражи…

— Мустанга беше — казва той. — Дойде да ме поздрави. Разряза прозорците ми и ме даде на Виещите.

— Пострадал ли си?

— Твоят ред да говориш приключва — намесвам се аз. — Ще пуснеш членовете на моя Дом да излязат от вира. Ще ги оставиш да се качат на совалката, която извиках и лети насам. Ще наредиш на цепоКрилите и на изтребителите в небето и в Космоса над Луната да я пропуснат. Или аз ще наредя на моите Виещи да убият момчето.

— Ти обеща да закриляш Суверена — прошепва Айя. — И постъпваш… така? Той е момченце! Безпомощно!

— Това е част от играта — заявява съвсем сериозно Лисандър. — И ти я играеш, Айя. Всички сме на борда.

— Виждаш ли, че той не е толкова безпомощен като прислужниците, които ти изкла тази нощ — отвръща Куин. — Не толкова, колкото изпепелените от баща ти на Рея. Но той е от вашите. Затова, естествено, ви е грижа.

— Ти си готова да избиеш едно семейство, за да подсигуриш безопасността на своя Суверен — казвам аз ледено. — Аз съм готов да убия дете, за да подсигуря безопасността на своите приятели. Проговориш ли още веднъж, ще му отрежа лявата ръка.

Тя знае, че бих убил момчето.

Аз — че не бих. Аз не съм Карн. Не съм Евей или Хармъни, каквото и да съм накарал да си мислят тези Златни. И затова дори и да поискат да докажа, че не блъфирам, аз ще се спра. Бездруго в мига, в който му взема живота, те ще избият всички, които познавам. Убийството ще е напразно.

Точно затова изграждам репутацията си на убиец — като средство за постигане на целта ми в такива ситуации. Ако познаваха душата ми, те щяха да избият приятелите ми един по един. Това е хазарт.

Аз залагам на два вида гордост. Първата е, че Суверенът няма да ми позволи да убия единствения й внук, когото е обучавала от детинство да заеме нейното място, когато му дойде времето. И вторият вид гордост — дълбоко в душата си тя вярва, че ако Август и семейството му днес избягат, няма да е голяма загуба. Тя притежава и волята, и средствата да ни преследва до всички краища на Системата. Защо да иска да докажа, че не блъфирам, и да рискува внукът й да умре? Зная го от начина, по който е убила баща си — не направо, а едва след като си е спечелила подкрепата на всичките му бивши последователи, едва след като те са я помолили да въстане срещу невъобразимия тиранин и да поеме управлението вместо него.

Жена като нея притежава търпение. Ако Суверенът ми бе наредила да сторя най-ужасното, на което съм способен, ако бе изкрещяла да убия момчето и да си поема последиците, това ще е проява на безразсъдство. Безцеремонна и груба демонстрация на власт, сякаш казва: „Вземи моя внук — на мен не можеш да ми навредиш!“. Не, вместо това тя ще се престори на слаба, ще ми позволи да постигна тази победа, а после ще прати гибел и разорение на мен и на моите близки. Добре. На тази игра ще играем друг път.

Горе в небето изревава кораб. Щъркел — построен за превоз на хора в звездни Черупки до пунктовете за изстрелване, но докато набира височина, се влачи по-бавно и от точеща се нагоре по хълма меласа. Люковете на трюма се отварят двеста метра над нас, според нареждането ми. Докато момчето е у нас, скоростта на кораба никак не е важна. Разбира се, Мустанга го е планирала.

— Сега ще доведем нашите хора, Айя. Уведоми своите, че не бива с нищо да ни попречат.

Айя само ме гледа втренчено с поглед на пантера, на която се подиграват в зоологическата градина, поглед ням и ужасен, сякаш се мъчи да накара решетката помежду ни да се изпари.

— Севро, Паламида, проверете вилата. Вижте дали някой е успял да оцелее. — Те хукват нататък. — Куин, пази момчето. Останалите, изкарайте АрхиГубернатора и свитата му от вира.

— Ще ти се наложи да отзовеш цепоКрилите — казвам на Айя. Те примигват в мрака на километри над нас. — Ако се вдигне много шум, цялата тази история ще се превърне за всички ни в кошмар. Суверенът избива род… ала родът избягва! Какво подлярско доказателство за нейната алчност, за нейното безсилие! До какъв провал може да доведе това! — Усмихвам й се самодоволно. — Боя се, че някои родове като нищо могат да се сплотят около оскърбения род! Някои може да се изплашат, че и тях ще ги унищожат така, и ще угаснат като свещи в нощта. Какво ще стане тогава с окаяния Pax Solaris?

Куин стои до мен и пръстите й току посягат към оръжията й, докато Айя изпълнява нарежданията ми. Все тъй придържам с ръка момчето, докато другите Виещи цопват във водата и изплуват с членовете на Дом Август, вкопчили се в тях, подгизнали и гълтащи жадно въздуха — едни официално облечени, други в доспехи, повечето — без шлемове. Явно са си делили кислорода.

Август се е хванал за гърба на Харпията, Чакала стиска ръката на Клоуна. Плиний е увиснал на краката му. Къде са приятелите ми?

Виещите натоварват оцелелите в търбуха на щъркела, реещ се високо горе, и се връщат за останалите. Следващата, която изваждат, е Виктра. Тя е без шлем и е ранена в шията. Но стиска бръснача си, сякаш точно той я е издигнал нагоре. Очите й гневно се стрелват към събраните Преторианци и когато ме откриват, заблестяват срещу моите като късове кремък. Яростта й стихва за миг и мярвам радостна усмивка, а после тя угасва и Виктра се провиква:

— Ще запомня всички ви с голяма радост! — Тя се разсмива налудничаво. — Като се почне с тебе, Айя ау Грим. Ще си направя палто от твоята кожа!

Тя изчезва в търбуха на кораба горе. Следващият изваден е Рок. С него е Теодора. Тихо шепна благодарствена молитва. Куин ме докосва по рамото и му махва. Щом я вижда, слабичкото му лице разцъфва в усмивка. Мен дори не ме забелязва. А после и той изчезва в задната част на кораба. Скоро Паламидата идва при нас от къщата заедно с неколцина оцелели, на които помага — сред тях са двамата Телеман и Такт, който кърви от десетина пробойни в златната му броня. Смело се е отбранявал.

— Дароу? — провиква се той. — Побъркано копеле такова! — Вижда внука на Суверена и се разкикотва радостно. — Да си умреш от смях! Да си умреш! Дължа ти почерпка, драги ми господине… — Гласът му заглъхва, докато той се издига в небето, макар и да успява да скръсти пръсти и да ги размаха към Айя.

— Такт! — прошепва Лисандър. — По-висок е, отколкото в холото.

— Това са последните — казва ми Севро.

— Кажи на господарката си, че ние от Марс не се прекланяме толкова лесно — казвам на Айя.

Дъждът плющи помежду ни. Капе по черното й лице, зловещите й очи горят в нощта. Тя нарушава наложеното й от мен мълчание.

— Точно това каза Губернаторът на Рея, когато моят Властелин на пепелта дойде да потуши въстанието му. — Гласът й сякаш не е нейният, сякаш някой говори чрез нея. — Той погледна слабия мъж, когото бях пратила заедно с армадата, разсмя се и попита защо трябва да се преклони пред мен, кучката отцеубийка, щерка на мъртъв тиранин!

Суверенът говори на Айя на ухо по комуникатора й, а Айя повтаря думите. Кръвта ми се смразява.

— Губернаторът на Рея седеше на Ледения си трон в прочутия си Стъклен дворец и попита един от моите слуги: Кой си ти, та да вдъхваш страх на мъж като мен? На мен, потомъка на семейството, изваяло рая от един спътник, на който някога нямало нищо освен ад от лед и камък? Кой си ти, че да ме караш да се прекланям? И тогава той удари със скиптъра си Властелина на пепелта ето тук, под окото. Върви си на Луната. Върви си в Ядрото. Крайните предели са за създания с по-здрав гръбнак. Губернаторът на Рея не се преклони. И сега от неговия спътник е останала само пепел. От семейството му — само пепел. От него — само пепел. Затова бягай, Дароу ау Андромед. Бягай у дома си на Марс, защото моите легиони ще те последват до края на тази Вселена!

— Надявам се — отвръщам.

— Имаш една разменна монета — напомня ми Суверенът чрез Айя. — Моят внук ти осигурява безопасното преминаване. Ако той умре, ще затрия кораба ти в небето. Похарчи го разумно.

Защо ми казва нещо, което вече знам?

— Време е за тръгване, Дароу. — Куин се обляга на рамото ми и поставя ръка под кръста ми, сякаш за да ми напомни, че не съм сам. Кимвам й. Тя прикрива оттеглянето ми, докато се издигам нагоре заедно с момчето, около чиято шия проблясва бръсначът.

Куин оглежда предпазливо Преторианците и се издига след мен. Имал съм една разменна монета.

Какво искаше да каже с това Суверенът? Дали ми напомняше, че мога да я похарча само веднъж? Да убия Лисандър само когато ме притиснат до стената? Тогава, разбирам защо Айя гледа издигащата се над земята Куин така, както котка гледа мишка.

— Айя, не! — провиква се Лисандър.

— Куин! — изкрещявам аз.

Само за миг Айя се стрелва напред, по-бърза от която и да е котка, и сграбчва Куин за косата. Куин, обезумяла, завърта бръснача си, за да отблъсне великанката. Ала много се забавя. С лявата си ръка Айя удря главата й в земята. Пробива слепоочието й. Брониран юмрук срещу кост. Четири пъти, преди да успея да примигна. Краката на Куин ритат и треперят и сгърчена от спазми, тя се свива на кълбо като умиращ паяк. Айя се отдръпва и ме гледа с усмивка.