Пиърс Браун
Златен син (14) (Книга втора от „Червен изгрев“)

14.
Суверенът

— Имало едно време едно твърдоглаво семейство — казва тя с тон, бавен и отмерен като махало. — Те не се обичали помежду си. Но заедно ръководели ферма. А в тази ферма имало хрътки, кучки и млечни крави, кокошки, петли и овце, мулета и коне. Семейството се грижело за добруването на животните, а животните им осигурявали богатство, охолство и щастие. Та животните били покорни, защото знаели, че семейството е силно и непокорството означавало да си навлекат гнева на всички тях. Ала един ден, когато един от братята ударил брат си по окото, един петел рекъл на една кокошка: „Мила и уважаема кокошке, какво ли би станало в действителност, ако спреш да им снасяш яйца?“.

Вперила е изгарящ поглед в очите ми. Никой от нас не отмества поглед. Тишина цари в оскъдно обзаведените покои — чува се само барабаненето на дъждовните капки по прозорците на нейния небостъргач. Намираме се сред облаците. Кораби прелитат в мъглата навън като безмълвни светещи акули. Кожената тапицерия изскърцва, когато тя се навежда напред и събира под остър ъгъл дългите си нокти, боядисани в червено — самотно цветно петно. После устните й се извиват снизходително и подчертават всяка сричка, сякаш съм улично хлапе от Егия, което тепърва започва да учи нейния език.

— Напомняш ми за баща ми.

Когото тя е обезглавила.

Точно тогава ме фиксира с най-загадъчната усмивка, която вероятно съм виждал. Немирство танцува в очите й, укротено и тихо под студеното покривало на властта. Някъде дълбоко в нея се крие деветгодишното момиче, скандално разпалило бунт, като разхвърляло диаманти от въздушна кола.

Стоя пред нея. Тя седи на канапе до камината. Всичко тук е спартанско. Твърдо. Студено. Златна жена от желязо и камък. С цялата тази неприветливост сякаш казва, че тя няма нужда от лукс и богатство, а само от власт.

Лицето й е прорязано от бръчки, ала не е помръкнало от времето. Сто години, или поне така чувам, не се е пропукало под тежестта на службата. Тежестта, ако изобщо й е повлияла, я е направила като разхвърлените от нея диаманти. Несломима. Без възраст. И още дълго ще е без възраст, ако Ваятелите продължат със своята клетъчна подмладяваща терапия.

Там е проблемът. Тя прекалено дълго няма да пусне властта. Един крал властва и после умира. Тъй тече животът. Така младите оправдават своето покорство пред възрастните — знаят, че един ден ще дойде техният ред. Но ако по-възрастните не си тръгват? Когато тя управлява четирийсет години и може да управлява още сто? Тогава какво?

Тя е отговорът на този въпрос. Това не е жена, наследила Утринния трон. Това е жена, отнела го от владетел, който не е благоволил да умре навреме. От четирийсет години други се опитват да й го отнемат. Ала ето я, седи тук. Вечна като онези прословути диаманти.

— Защо не ми се подчини? — пита тя.

— Защото можех.

— Обясни.

— Под лъчите на слънцето непотизмът увяхва. Когато размислихте и решихте да защитите Касий, множеството отхвърли вашия морален и законов авторитет. Да не споменаваме, че влязохте в противоречие със себе си. Това всъщност е слабост. И затова аз се възползвах от нея със знанието, че бих могъл да получа каквото искам без последици.

Опасната Айя, любимата убийца на Суверена, седи на стол близо до прозореца, жена — могъща пантера с кожа, по-тъмна от тази на сестрите й, и очи със зеници като цепки. Тя е един от Рицарите Олимпийци — многоликият Рицар Протей, ако бъдем точни. Тя беше последната ученичка на Лорн преди мен. Въпреки че той не я е научил на всичко. Доспехите й са в златно и тъмносиньо, по нея се извиват морски змии.

От друга стая влиза безшумно малко момче и сяда до Айя. Веднага го разпознавам. Единственият внук на Суверена, Лисандър. Не е по-голям от осемгодишен, но така се владее! Царствен в мълчанието си, тънък като шал. Ала очите му! Очите му са повече от златни. Почти като жълти кристали и толкова бляскави — би могло да се твърди, че сияят. Айя ме наблюдава как оценявам момчето. Тя го взема покровителствено в скута си и оголва зъби, невероятно бели на фона на тъмната й кожа. Като грамадна котка, която игриво те поздравява. И за пръв път, откакто се помня, аз извръщам поглед от заплахата. Срамът неочаквано пламва в мен и ме изгаря. Все едно съм коленичил пред нея.

— Но последици винаги има — казва Суверенът. — Любопитна съм. Какво искаше ти от този дуел?

— Същото като Касий ау Белона. Сърцето на врага ми.

— Толкова ли го мразиш?

— Не. Но инстинктът ми за самосъхранение е… пламенен. Касий, по мое мнение, е глупаво момче, осакатено от възпитанието си. Репертоарът му е ограничен. Той говори за чест, но прибягва до низости.

— Значи не е било заради Виргиния? — пита тя. — Не е било, за да претендираш за ръката й или да утолиш ревнивата си ярост?

— Гневя се, но не съм дребнав! — сопвам се. — Освен това Виргиния не е от жените, които биха търпели подобни неща. Ако бях го сторил заради нея, щях да я загубя.

— Ти я загуби! — изръмжава Айя отстрани.

— Да. Разбирам, че тя има нов Дом, Айя. Това лесно се вижда.

— Нахвърлихте ли ми се, драги ми господине? — Айя докосва бръснача си.

— Добра ми госпожо, не се нахвърлям в никакъв случай! — усмихвам й се бавно аз.

— Тя ще те изкорми като прасе, малчуган! — бърза да се намеси Фичнър. — Хич не ме е грижа дали Лорн те е учил да си бършеш задника. Помисли си пак кого обиждаш тук. Истинските мечове на Обществото не се дуелират за спорта. Тъй че си дръж кръвогадния език!

Докосвам бръснача си.

Той изсумтява.

— Ако ти представляваше заплаха, да не мислиш, че щях да те оставя да го задържиш?

Кимвам на Айя.

— Може би друг път.

Отново се обръщам към Суверена и се изправям.

— Навярно трябва да обсъдим защо вие държите моя род под военна стража. Арестувани ли сме? Аз арестуван ли съм?

— Да виждаш окови?

Поглеждам Айя.

— Да.

Суверенът се засмива.

— Ти си тук, защото аз го искам.

Хрумва ми нещо. Опитвам се да потисна усмивката си.

— Господарке моя, редно е да се извиня — казвам аз високо. Те ме изчакват да продължа. — Обноските ми винаги са били… лоши. И затова намирам, че начинът, по който действам, почти винаги ме отклонява от тяхната цел. Простият факт е, че Касий заслужаваше нещо по-лошо от стореното от мен. Моето неподчинение спрямо вас не целеше да ви нанесе оскърбление от моя страна или от страна на АрхиГубернатора. Ако той не бе в безсъзнание заради вашето куче — тук поглеждам Фичнър, — обзалагам се, че би сторил нужното, за да се извини.

— Да се извини — повтаря тя. — За…

— За безпокойството.

Тя поглежда Айя.

— За безпокойството, казва той! Безпокойство е да изтървеш чиния, Андромед. Да посегнеш на чужда жена, е безпокойство. Да избиваш гостите ми и да отрежеш ръката на Рицар Олимпиец, не е безпокойство. А знаеш ли какво е?

— Забавление, господарке моя?

Тя се привежда.

— Това е държавна измяна!

— А ти знаеш как се разправяме ние с държавна измяна — обажда се Айя. — Баща ми е научил мен и моите сестри. — Баща й, Властелинът на пепелта, Изпепелителят на Рея. Лорн не го обичаше.

— Извинението от теб не е достатъчно — казва Суверенът.

— Грешите — отговарям.

Моят тон улавя Суверена неподготвена.

— Аз казах, че бих искал да се извиня. Но проблемът е в това, че не мога, защото вие сте тази, която трябва да се извини на мен.

Безмълвие.

— Ти, пале такова! — възкликва Айя и се надига бавно.

Суверенът я спира и ясно и рязко отсича:

— Не се извиних на баща си, когато отделих главата му от тялото. Не се извиних на внука си, когато Ездачите унищожиха кораба на майка му. Не се извиних, когато изпепелих спътник. Защо тогава да се извинявам на теб?

— Защото нарушихте закона — отвръщам.

— Ти май не си слушал. Законът, това съм аз.

— Не. Не сте.

— Значи ти все пак действително си ученик на Лорн. Той каза ли ти, че изостави своя пост? Своя дълг? — Тя поглежда Лисандър. — Защо той изостави внука си?

Не знаех, че момчето е внук на Лорн. Внезапно оттеглянето на моя учител придобива смисъл. Той постоянно говореше за повяхващото величие на Обществото. Как хората са забравили, че са смъртни.

— Защото е виждал в какво сте се превърнали. Вие не сте Императрица. Това не е империя. Ние сме Обществото. Ние се подчиняваме на закони, на йерархия. Нито една личност не стои над пирамидата. — Поглеждам нейните убийци. — Фичнър, Айя, вие закриляте Обществото. Вие осигурявате мир. Вие летите до най-далечните краища на Системата, за да изкоренявате плевелите на хаоса. Но преди всичко какво е предназначението на дванайсетте Рицари Олимпийци?

— Давай — Айя подканя Фичнър. — Включи се в неговия фарс. Аз няма да го направя.

— Да запазим Споразумението — изрича провлачено Фичнър.

— Да запазите Споразумението — повтарям. — А Споразумението постановява: „Един дуел, започнал веднъж, не може да постигне разрешение, докато условията му не бъдат надлежно изпълнени“. Условието беше смърт. Но Касий не е мъртъв. Ръката му не е достатъчна. Аз почитам железните праотци и моите права са неприкосновени. Затуй дайте ми това, което ми принадлежи. Дайте ми кръвогадната глава на Касий ау Белона! Или отхвърлете завещаното на нашия народ!

— Не.

— Тогава нямаме какво повече да обсъждаме. Ще ме намерите на Марс.

Завъртам се на пети и тръгвам към вратата.

— Работи за мен! — подвиква Суверенът.

Застивам на място. Кърваво проклятие, тези хора са толкова предвидими! Всички искат онова, което не могат да имат.

— Защо? — питам, без да се обръщам.

— Защото мога да те обезпеча с ресурси, с каквито Август не може. Защото Виргиния вече е видяла колко вярно е това. Ти искаш да си с нея, нали?

— Защо ще искаш мъж, който толкова лесно преминава на другата страна? — Обръщам се и поглеждам Фичнър право в очите. — Такъв мъж не е нищо повече от обикновена курва!

— Август те изостави, преди ти да го изоставиш — казва Суверенът. — Дъщеря му видя това, макар и ти да не го прозря. Аз няма да те изоставя. Попитай Фуриите ми. Попитай техния баща. Попитай Виргиния. Аз давам шанс на онези, които се открояват. Премини на моя страна. Поведи легионите ми и аз ще те направя Рицар Олимпиец.

— Аз съм Ауреат! — Изплювам се на пода. — Не съм трофей!

Отдалечавам се гордо.

— Щом аз не мога да те имам, то никой не може!

И тогава идват те. Трима Опетнени влизат един след друг през вратата. Всеки от тях една стъпка по-висок от мен. Всичките облечени в пурпур и черно, въоръжени с пулсБрадви и пулсНожове. Лицата им са скрити зад костеливи маски. Очи на убийци, отгледани на арктическите полюси на Земята и Марс, се взират в мен. Лъщящи и черни като земно масло. Вадя бръснача си и заемам бойна поза. Тяхното гърлено бойно песнопение тътне изпод маските им като погребална песен за мъртво куче.

— Давайте, пейте на кучетата си. — Завъртам бръснача си. — Ще ви пратя на среща с тях.

— Жътварю, спри, моля те! — провиква се Лисандър. Обръщам се и го виждам да върви към мен, жално протегнал ръце. Дрехата му е проста и черна. Ръстът му е наполовина на моя.

Гласът му се носи, треперлив като на крехко птиче.

— Гледал съм всичките ти клипове, Жътвар. Шест, може би седем пъти. Дори и тези от Академията. Моите учители са убедени, че ти си най-близо до Железните Златни от времето на Лорн ау Аркос, Каменната стена, насам.

И тогава разбирам защо той изглеждаше толкова нервен. Едва сдържам смеха си. Аз съм героят от детството на това копеленце!

— Няма нужда да виждаме как умираш днес! Не можеш ли да намериш дом тук, както го намери със Севро? С Рок и Такт, и Пакс, с Виещите и всички твои велики воини? И ние имаме воини! Ти можеш да ги поведеш. Но… — Той отстъпва назад. — Ако се биеш, ще умреш, защото допускаш грешката да вярваш, че правдата те поставя извън властта на баба ми.

— Тя наистина ме поставя извън властта й — казвам аз.

— Жътвар, няма нищо извън властта й.

Ето така става. Те им дават герои. Възпитават ги с лъжи и насилие, а после им позволяват да израстват чудовища. Какво ли би бил той без направляващата им ръка?

— Искаше да те види — намесва се Суверенът. — Казах му, че легендата никога не може да се мери с фактите. По-добре да не срещаш героите си.

— А ти какво мислиш? — питам малкия Лисандър.

— Всичко зависи от следващия ти избор — отвръща той деликатно.

— Влей се в нашите редове, Дароу — подканя ме провлачено Фичнър. — Сега мястото ти е тук. С Август е свършено.

Усмихвам се вътрешно и отпускам бръснача си. Лисандър, щастлив, свива юмрук. Връщам се с него при баба му — включвам се в играта, но още не обявявам, че съм взел нечия страна.

— Ти вечно ми казваш да се навеждам — подхвърлям на Фичнър на минаване.

Той свива рамене.

— Защото не искам да се прекършиш, малчуган.

— Лисандър, донеси ми кутията! — нарежда Суверенът. Момчето с радост изтичва навън от стаята, докато аз сядам срещу баба му. — Боя се, че Институтът ти е преподал грешен урок — че всичко можеш да надвиеш, стига само да опиташ. Това е неправилно. В реалността трябва да се приспособяваш. Да сътрудничиш и да правиш компромиси. Не можеш да подчиниш световете на своя морал.

— Защо не, по дяволите?

Тя въздъхва.

— Гордостта ти е по-противна, отколкото си мислиш.

Лисандър се връща след малко и носи дървена кутийка. Той я подава на баба си, търпеливо изчаква до нея и си спечелва сладкиш, подаден му от Айя. Суверенът поставя кутийката на масата.

— Ти цениш доверието. Както и аз. Хайде да играем на една игра — без оръжия и без брони. Без Преторианци. Без лъжи. Без преструвки. Само ние и нашите голи истини.

— Защо?

— Ако спечелиш ти, можеш да поискаш от мен всичко. Ако спечеля аз, и на мен ми се полага същото.

— Мога ли да помоля за главата на Касий?

— Сама ще я отрежа. А сега отвори кутията.

Навеждам се напред. Столовете скърцат. Дъждът плющи по прозорците. Лисандър се усмихва. Айя наблюдава ръцете ми. А Фичнър, също като мен, няма представа какво има вътре в тая кутия, кърваво проклятие да я стигне дано.

Отварям я.