Пиърс Браун
Златен син (13) (Книга втора от „Червен изгрев“)

13.
Бесни кучета

Бягаме от върха на кулата. Наложи се да изоставя Мустанга. Тя знае какво върши. Някак бях успял да го забравя. Проклятие, тя винаги знае какво върши!

— Няма да й навредят — казва ми Август и съм убеден, че за пръв път виждам изписано чувство на лицето му. Не. За втори път. Когато изкрещя за Лето, сякаш бе загубил роден син. И сега изглежда така — лицето му се е отпуснало и остаряло с двайсет години. Загубил е най-големия си син. Загубил е и втората си съпруга, майката на децата му. Сега губи мъжа, когото прие на мястото на онзи син, и се бои за жената, която му напомня за съпругата.

Ако й сторят зло, вината е моя.

Аз задействах нещата. Като никой друг път, по-добре не би и могло да мине. По ръцете ми струи кръв, стича се между пръстите, събира се под формата на подкова около кутикулите. Там, където няма кръв, кокалчетата ми са побелели. Гледката ме отвращава, но ръцете ми са сътворени точно за това.

Напускаме зимната страна с дърветата, след като я оцветихме в червено. Мнозина носят нашите ранени, десетина на брой. Седмина са мъртви. Едва двайсет души от цялата свита са без драскотина. Други липсват. Несравнимия Лето го няма, помощникът на Плиний бе насечен, а един от Преторите ни бе пронизан в шията от Келан ау Белона.

Аз нося Претора на ръце и се опитвам да спра кървенето, докато слизаме с асансьора от кулата. Надали ще успея. Виктра притиска върху раната парче от роклята си.

Какво ли не бих дал за чифт гравиБотуши. Скупчваме се плътно около нашия господар с оголени бръсначи. Кръв е обляла ръката ми до лакътя. По лицето и ребрата ми струи пот. Червени капки падат по пода на асансьора в нозете на нашия отряд — капят от ръце, от рани, от остриета. Ала бели усмивки се разливат по лицата наоколо.

С униформата ми е горещо и затова разкопчавам горните копчета. Такт кърви до мен. Раната пронизва лявото му рамо. Чисто промушване.

— Просто кръв — казва той на притеснената за него Виктра.

— Пробили са ти дупка.

— Не е нещо ново. — Той поглежда талията й и се усмихва. — Кръвогадост! И на теб са ти пробили дупка, а виждаш, че не ти казвам нищо. Ооооууууу! — изскимтява той, докато тя омотава раната му с превръзка, откъсната от роклята й. Боли го, но той се смее още секунда, а после ме поглежда и поклаща глава. Очите му са подивели от радост. — Да тренираш с Лорн ау Аркос, човече! Ах ти, фръцльо подъл!

Той ме спаси от Кагни. Кимвам и удряме кървави юмруци един в друг — временно съм забравил обидите от миналото и облозите за живота ми.

Много други Златни, особено Преторите, рицарите, военните, мъже и особено жени — а ние имаме повече, пропорционално на нашите Политико и икономисти, отколкото по-голямата част от Домовете — бършат чела и оставят по тях червеникави следи. Те са от Златните, които ще ти кажат: трудното на това да си Златен е, че всички вече са покорени. Което значи, че няма никой, с когото си струва да се биеш. Няма срещу кого да използваш цялото това обучение и цялата тази мощ. Е, аз току-що им дадох възможност да усетят вкуса на битката. И въпреки че протежето на техния Губернатор е мъртво, въпреки че кръвта на главния им Претор изтича върху рамото ми, а Мустанга е във вражи ръце, на тях им се играе. А играта на деня е да произвеждаш трупове.

И стари, и млади ме гледат жадно. Чакат да бъдат напоени.

Ето това е да бъдеш алфа, Прим. Другите чакат от теб да ги ръководиш. Подушват острия мирис на кръв по теб, преди той още да се е появил. Възрастта няма значение. Опитът няма значение. Важно е единствено да осигуря на тези извратени кучи синове прясна плячка за убиване.

Около нас се разплакват деца и ме стряскат. Толкова крехки създания в такава нощ. Синовете и дъщерите на най-малката сестра на Август. Баща им ги гали по косите, за да ги успокои. Жена му изсумтява, навежда се и започва да ги шамаросва, докато спрат да хленчат. „Бъди храбър!“

Нашите Обсидианови и Сиви не ни чакат долу на земята. Отвели са ги някъде. Нито пък Обсидианите на Суверена или нейните Златни се спускат от въздуха. Което значи, че още не е решила какво да прави. Точно както си мислех. Тя не може да ни избие. Защото едно е един род да изтреби друг — но да го стори великият лидер, с властта и паричните средства, поверени му от Сената? Случвало се е преди и онзи Суверен бе обезглавен от дъщеря си. Дъщерята, която днес седи на трона.

Ех, как ме мрази сигурно тя заради случилото се!

Под асансьора, край калдъръмените пътеки, пресичащи огромната гора от дървета-цветя, светят лампи. Музикантите вече не свирят. Вместо тях чуваме викове и писъци, редуващи се с дълги периоди на ужасяваща тишина. Долу търчат Златни. Бягат към каменните коридори отвъд гората, където ще имат достъп до корабите си и ще си отлетят у дома. Само че някои не бягат. Те ловуват.

Случи се нещо, което не очаквах. И други семейни вражди тази вечер намират удовлетворение. Същото беше и в Института, когато останалите ученици разбраха, че това не е игра. Че правила няма. Злокобно чувство, усещане, че по земята бродят не хора, а дяволи. Кой знае на какво е способен всеки сега, когато вече няма правила?

В далечината се виждат четирима ловци. Група от трима мъже и една млада жена се втурват безшумно през гората. Прескачат ручей. Тичат с цялата жизненост на гладните. С целия устрем на младостта. Като че са от Дом Фалте. Разпознавам Лайлат с очите като стафиди, момичето, което Чакала изпрати да достави на Касий холото как аз убивам Юлиан. С нея е Ципио, набитият младеж, помогнал някога на Антония да влезе и да излезе от спалнята.

Гледаме ги мълчаливо, докато асансьорът ни се спуска надолу. Понесъл смърт, гладният отряд се втурва сред дърветата към нищо неподозираща редица членове на семейство Торн, до един пременени с рокли и костюми в бяло и червено. Прекалено късно е, когато те като обезумели се устремяват към каменните коридори. Тяхно знаме е розата. То пада, когато убийците изскачат от дърветата. Едно семейство умира. Страшно е колко бързо и безшумно става това с бръсначи. По-различно е от моя дуел. Аз не бързах. Те бързат. Виждам как насичат десетгодишно момче. Няма милост за Златните деца. Тях не ги смятат за невинни. Те са враже семе. Унищожи ги или се бий с тях след години. Жена в бална рокля замахва в отговор с бръснача си и успява да убие един от Фалте, преди да я съсекат. Две деца побягват. Хващат едното. Другото се измъква. То е единственото.

После уланите на Фалте танцуват. Набиват крак силно, прекомерно силно. Въртят се в различни посоки и забиват стъпала в черната земя. Не, не танцуват.

— Кръвогадост! — изругава Такт и търка лицето си.

— Децата… — прошепва Виктра.

Август нищо не казва, лицето му е непоколебимо като камък.

— Торн имат петнайсет деца. — В очите на Виктра напират сълзи, което ме изненадва.

— Изчадия! — прошепва Чакала и по гръбнака ми полазват студени тръпки, защото е дяволски добър актьор. Знам, че изобщо не го е грижа.

Деца. Щеше ли да пее Ео, ако знаеше, че това е припевът? Всеки от нас носи бреме. И докато убийците се отдалечават от избитото семейство, аз разбирам, че моето бреме някой ден ще ме смаже под тежестта си. Макар и не днес.

— Задействали са дейта заглушителя — казва Даксо ау Телеман и ми показва за миг дейтапада на китката си. — Дейтападите не работят. Не искат да се свържем с корабите си на орбита.

Август поглежда угасналия си дейтапад и заявява, че скоро другите семейства ще призоват своите Обсидианови, Златни и Сиви помощници. Трябва да напуснем планетата и отново да заемем силна позиция, преди приливът да се обърне срещу нас.

— Ти отприщи този хаос, Дароу. Спаси ме от него. — Той се навежда към мен и опипва пулса на Претора в ръцете ми. — Зарежи я. След малко ще умре. — Той избърсва ръце. — И без това децата достатъчно ни спъват.

Жената ми измърморва нещо, докато я полагам на пода на асансьора. Не зная какво казва. Когато умирам, няма да кажа нищо, защото зная, че отвъд ме чака Долината. А какво очаква тази жена воин? Само мракът. Дори не разбрах последните й думи и сега я захвърляме като пречупен меч. Затварям очите й с кървави пръсти и оставям дълги, избледняващи белези. Виктра ме стисва за рамото.

Изправям се и давам заповеди на уланите и на другите бойци. Петнайсет от тях мога да смятам за добри убийци. Някои са ми връстници, други вече са в дълбока старост. Ала нито един не ми възразява. Дори и Плиний. Телеман, в частност, като че горят от желание да ме последват. Всеки задържа погледа ми по-дълго от необходимото и кима по-ниско, отколкото изисква обикновената формалност.

— Надявам се, че никой не е скучал. — Те се смеят. — Ако още някое семейство реши, че може да си спечели благоволението на Белона или на Суверена, като вземе главата на АрхиГубернатора, ще си имаме компания — казвам. — Трябва да избием тази компания и да си проправим път до хангарите. Телеман, ти и синът ти вече сте сенки на АрхиГубернатора. Други грижи нямате! Разбирате ли? — Те кимат с огромните си глави. — Hic sunt leones.

— Hic sunt leones.

Когато асансьорът стига до земята, там ни чакат четирийсет мъже и жени. Семейство Норво от Тритон и семейство Кодован от спътниците на Юпитер.

— Злополучни шансове — въздъхва Такт.

— Кодован и Норво са наши — отвръща Август. — Купени и платени.

— Нехранимайко! Кодован, нехранимайко такъв! — изревава гръмогласно Кавакс. — Мислех те за човек на Белона!

Август е очаквал нещо такова.

Поемам командването на новите Златни. Отново си мислех, че някой ще възрази. Те само стоят, гледат ме и чакат заповедите ми. Всички тези Претори, всички тези Политици и жилави бойци, мъже и жени. Сдържам се да не се разкискам. Изумително е каква власт притежаваш, когато си оплескан с кръв до лактите, но нито капка от нея не е твоя.

Извеждаме АрхиГубернатора от гората. На три пъти ни нападат, но аз наредих на Такт да вземе мантията на Август и да подмами някои от нападателите да гонят вятъра. Рози в стотици отсенки капят от дърветата, докато Златните се бият под тях. Накрая всички се оцветяват в червено.

Тричленната банда от Дом Фалте се опитва да причака Такт в засада, когато той се връща при основната група. Такт връхлита върху тях и с малко помощ поваля всички освен Лайлат. Тя офейква, когато той убива Ципио и стъпква мъртвеца.

— Бебеубийци! — фучи той отново и отново, докато Виктра го издърпва настрана. Оглеждам се за Чакала. Всеки миг очаквам стрела да се забие в гърба ми и да умра като Лето. Но Чакала просто ме следва, също като баща си. Никой не е видял какво е сторил на Лето. А и да са видели, страхът ги кара да мълчат.

Когато стигаме до каменните коридори зад гората и най-сетне преминаваме по мост от бял варовик, правилата на Обществото като че отново влизат в сила. НисшеЦветни се разбягват и ни правят път, докато ние, вече седемдесет на брой, щурмуваме коридорите към хангарите, за да напуснем този спътник. Но когато стигаме до нашия хангар, откриваме, че кораба ни го няма. Втурваме се към площадките за кацане, край които растат дървета и трева. Всички кораби на семейството са изчезнали. ЦепоКрили на Обществото патрулират в небето.

Разпитваме един разтреперан Оранжев. Такт го държи за яката. Той изтръпва при вида на седемдесет души, всичките окървавени. Никога досега не е разговарял със Златен, още по-малко с такива като нас. Виктра отблъсва ръката на Такт и заговаря тихо на Оранжевия.

— Той казва, че на корабите било наредено да се завърнат у дома преди два часа.

— Първо не пускат Обсидианите на тържеството, а сега и това — мърмори Такт.

— Това значи, че Суверенът е имала някакъв план — казва Чакала. — Нещо, на което така и не се позволи да разцъфне. Тя отстрани нашите Обсидиани, нашите кораби, за да изолира родовете от техните източници на сила — обяснява той, като предпазливо оглежда двамата Телеман. — Постави ни клопка. Какъв според теб е бил скритият й коз, татко?

Август не обръща внимание на сина си — вперил е поглед в небето.

— Майко милостива! — изругава Виктра.

— Стегнете се! — изревава Кавакс на воините си.

— Пикай ми на физиономията! — пребледнява Такт до мен.

Поглеждам нагоре и виждам задаващата се гибел.

— Преторианци!

Седемдесет бръснача се извиват във въздуха и ние се разпръсваме ветрилообразно — може да имат енергийни оръжия.

— Дароу, ти си с мен! — нарежда Август.

Врагът сега е само черни точици в нощното небе. Но очите ни виждат добре. Тъмните копелета нападат от мрака и кацат на земята като паднали дяволи, неизменно по тройки.

Туп-туп-туп! Туп-туп-туп! Туп-туп-туп!

Те се приземяват на тревата между дърветата и ни преграждат обратния път към Цитаделата. Обсидианови Преторианци и Златни рицари капитани. Преторианците Обсидиани са същински титани, приличат на големи, извадени от каменните недра на някоя планина. Далеч по-жестоки от онези, които ползвахме в Академията. По всички светове няма броня като тяхната. Тъмнопурпурна, инкрустирана с черно — сякаш корали се вият по титаничните им тела. Застанали са в стегнат боен строй, предани и верни един на друг така, както и на вярата си.

Туп-туп-туп! — докато стават деветдесет и девет. Туп. Златният им командир се приземява последен, на коляно. Изправя се, високият му шлем е с формата на засмян вълчи череп. Златната му мантия с изображение на пирамидата на Обществото се вее настрана. Рицар Олимпиец. В Слънчевата система те са дванайсет, дали клетва да закрилят Общественото споразумение срещу всички, които биха въстанали срещу него. Те символизират господстващите основни качества на човека така, както ги виждат Златните — също като нашите Домове в училище. Това е Рицарят на гнева — постът, който Лорн заемаше шейсет години, преди да замине за Европа. Мъж, по-слаб от мен, носи доспехите му. Значи Суверенът вече е запълнила бившия пост на Лорн.

— Представи се, рицарю! — провиквам се аз.

Рицарят оставя шлема си да се влее в доспехите. Лененорусата му коса пада над грозно, набраздено лице. Мокро от пот, белязано от възрастта и напрежението. Когато той извива в усмивка тънките си устни, аз се изсмивам силно. Привличам втренчени погледи. Сега ще ме помислят за още по-ненормален. Рицарят на гнева пада от небето и аз му се смея в лицето.

Той се кикоти.

— Не ме ли познаваш, лайноядче малко?

— Фичнър, по-грозен си, отколкото те помня!

— Фичнър? — изсумтява Такт. — Каква носталгия!

— Здрасти, малчуган. — Щом вижда Такт с мантията на АрхиГубернатора, Фичнър се засмива. — Хубава пелеринка, обаче ти не си АрхиГубернаторът Август. — Той цъка с език и слага ръце на хълбоците си. — АрхиГубернаторе! АрхиГубернаторе! Миличък, къде си, дявол да те вземе?

АрхиГубернаторът извърта очи и пристъпва пред мен.

— Проктор Марс.

— Ето го, миличкия! А пък тая титла вече е остаряла, ти не знаеше ли?

— Гледам, че имаш нов шлем.

— Хубав е, нали? Жените го обожават. Не помня кога Златния сой така ме е свалял. — Фичнър врътва похотливо хълбоци. — Трудничко беше, докато го получа. Мислех си, че тия дуели и изпитания край нямат! Всичко вършехме пред Суверена, момче. Всеки мъж и всяка жена показваше какво може. Всеки, който си мислеше, че постът му се полага. Пак и пак. Но съдбата обича гадовете!

— Как… — питам се на глас. — Победил си всички?

— Едва ли — усмихва се пренебрежително моят АрхиГубернатор. — Тази титла се печели от великите воини. — Той прострелва с поглед Фичнър. — А ти не си от тях, Фичнър! Какво си обещал на Суверена в замяна на новия си шлем?

— А, яхнах звездата на Дароу, когато той победи твоето момче. Чакал, здрасти, бебешор дребен. После се проведе един кръвогаден конкурс, пък за подробности можеш да питаш най-големия брат на Такт и Проктор Юпитер… — Той заема ефектна поза. — Аз съм нещо повече от онова, което виждат очите, а?

— Значи към новия шлем си нямаш и нов господар? — пита Август.

— Господар? Пффф! — Фичнър смешно надува гръд. — Ние, Рицарите Олимпийци, нямаме друг господар освен собствената си съвест! Ние защитаваме Споразумението на Обществото и сме подвластни само на своя дълг!

— Някога. Сега сте слуги на Суверена! — заявява Даксо.

— Каквито сме всички, скъпи ни Телеман — отвръща Фичнър. — Голям почитател съм на брат ти и на твоето семейство впрочем. Чуден боен чук носехте на оня турнир на Тебос. Кръвогадно проклятие, страховито потекло! Винаги съм искал да попитам кой от прадедите ви е опънал носорога?

Даксо вдига вежди, деликатно оскърбен. Кавакс изревава, както сигурно би изревал синът му Пакс.

— Ще прощавате, да не е била мечка гризли? — изкисква се пак гърлено Фичнър. — Шегичка! Върхът, а? Обаче всички ние сме слуги, а? Кръвогадни роби на онази със скиптъра.

— Да приема значи, че с твоята лоялност към Марс е свършено и дори не може да се… помни? — пита Август. — След като си слуга.

Фичнър плясва с облечените си в ръкавици ръце.

— Марс? Марс? Какво е Марс освен един кръвогадна огромна скална отломка? Той нищо не е направил за мен.

— Марс е нашият дом, Фичнър. — Август посочва със замах тези около нас. — Суверенът ти е наредила да ни намериш. Е, ето ни — род от собствената ти планета. Ще ни отдадеш ли своята лоялност? Или ще ни предадеш?

— Какъв шегаджия си ти, Август! Примен шегаджия! Своята вярност аз съм отдал на Споразумението и на себе си, както ти си верен на себе си, господарю мой. Не на една скала. Не на лъжливо родство. А и имам полза да бъда лоялен към Суверена. Виж, наредиха ми да поставя теб и твоя род под домашен арест. Спомняш ли си, че заделихме една примна вила за ваше удоволствие? Екстра ще е, ако можете да изприпкате обратно дотам. Порадвайте се на гостоприемството ни, а, малчуган?

— Самозабравяш се! — изсъсква Август.

— Много работи забравям аз. Къде съм си сложил панталоните. Кого съм целунал. Кого съм убил. — Фичнър се пипа по ръцете, по корема, по лицето. — Ама да забравя себе си? Никога! — Той посочва Обсидиановите около него. — И несъмнено не съм забравил моите кучета.

— А къде са моите? Къде е Алфрун?

— Утрепах твоите Опетнени помияри. И двамата. — Фичнър се усмихва. — Лаеха, Август. Много шумно лаеха.

По лицето на Август пламва ярост.

— Дано не са били скъпи, момче — усмихва се Фичнър.

— Говориш с мен, като че сме на равна нога, Бронзи!

— Та ние се знаем.

— Все едно сме равни. Равни не сме. Аз съм потомък на Завоевателите, на Железните Златни. Аз съм господарят на планета. А ти какво си? Един…

— Аз съм човек, който си има шоков Юмрук. — Той прострелва Август в гърдите. Август се свлича назад, а Преторите му ахват. — Това ще го научи да не си слага броня на галатържества. Сега! — усмихва се Фичнър. — С кого мога да си поприказвам разумно?

— С мен. — Чакала излиза крачка напред. — Аз съм наследникът на този род.

— Хммм… пас! Гадничък си.

Той прострелва Чакала в гърдите с шоковия Юмрук.

— Глупости! Стига глупости! — Кавакс излиза напред и бутва назад сина си. — Говори с мен или с Дароу. Намеренията ти са достатъчно прости и ясни.

— Вярно, бе! Дароу. Идваш с мен.

— Как пък не! — Виктра застава пред мен с презрителна усмивка.

Фичнър извърта очи.

— Телеман, ти и синът ти отведете АрхиГубернатора обратно във вилата му, а после се върнете в своята. Трябва да се изясним. — Фичнър поглежда спокойно плешивия Златен. Сега думите му излизат хрипливо като стърженето на сурово желязо по плоча. — Това не е молба, Телеман.

Телеман ме поглежда.

— Моето момче имаше вяра на този. Затова и аз ще му се доверя.

— Нужно ми е уверението ти, че моите приятели няма да пострадат — казвам на Фичнър.

Той поглежда Виктра.

— Няма.

— Убеди ме.

Фичнър въздъхва с досада:

— Кръвогадост, Суверенът не може да изтреби цял род без съд за държавна измяна. Нали така? Това нарушава Споразумението. А ти знаеш как ще се почувстваме ние, Рицарите Олимпийци, ако това се случи, да не споменаваме другите родове. Спомни си как намери кончината си баща й. Но ако се противиш — е, това е съвсем друга работа. — Той пъхва в устата си дъвка. — Противиш ли се?

Хвърлям поглед към придружителите ми и удостоявам Кавакс ау Телеман и сина му с благодарствена усмивка. Какво доверие оказват на човека, повел сина им към неговата смърт!

Стисвам зъби и се покланям.

— Тогава мисля, че съм на услугите на Суверена.

— Както и всички ние.