Пиърс Браун
Златен син (9) (Книга втора от „Червен изгрев“)

9.
Мракът

Енергията се разпуква като цвят и избликва от Опетнения — изглежда като течност, която изпарява тялото му и се разстила по пода, подобно на разлят живак, а после потъмнява и се плъзва обратно към мястото откъдето е тръгнала, засмуквайки нататък мъже, столове и бутилки като черна дупка, и накрая се взривява с кошмарен силен тътен. Докопвам Чакала за якето, вдигам го нагоре, врязвам се в стената с рамото напред и прелитам през нея, а зад нас се пропукват стъкло, дърво, метал, ушни тъпанчета и хора.

Ботушите ми отслабват. Прехвърчаваме през улицата и се блъскаме в отсрещната сграда, пропукваме бетона и се строполяваме на земята, а свърталището „Изгубеното пиш“ хлътва навътре като гроздово зърно, което изсъхва до стафида, а тя се разсипва в прах. С предсмъртно издихание — грохот на огън и пепел, то се свлича и рухва.

Чакала лежи зад мен в несвяст с тежко обгорен крак. Опитвам да се изправя и повръщам, скелетът ми скърца като ствола на младо дърво, за първи път брулено от суров зимен вятър. Изправям се, залитайки, и веднага се строполявам отново на земята и изпразвам стомаха си за втори път. Главата ме цепи. От носа ми капе кръв, а от ушите ми се процежда на струйки. От взрива очните ми ябълки пулсират. Рамото ми е изкълчено. Застанал на колене, го притискам в стената и вкарвам ставата обратно, а щом тя се намества с пукот, треперливо изпускам дъх. Сякаш иглички боцкат пръстите ми. Избърсвам ръцете си от повръщаното и най-сетне неуверено се изправям на крака. Вдигам Чакала, присвивам очи и се втренчвам в дима.

Не чувам нищо освен воя на стереоцилиите. Все едно врабчета пищят във вътрешното ми ухо и пулсират. Отърсвам се от светлините, танцуващи из цялото ми зрително поле. Димът ме поглъща. Край мен като вода около камък се носят хора, затичали се да помогнат на заклещените вътре. Там ще намерят само смърт, само пепел. Силни взривове раздират нощта. Екипите от поддръжници на Чакала се спускат с рев от града над нас. И щом се приземяват, врабчетата в ушите ми замлъкват, погълнати от пращенето на пламъците и плача на ранените.

 

 

Стоя пред изоставена фабрика на четиристотин километра от Цитаделата в дълбините на Стария индустриален сектор. Върху нея са построени по-нови фабрики и те са я погребали като дълбока подкожна пъпка под нов слой индустрия. Мястото е покрито с кора от нечистотии. Хищен мъх. Ръждива вода. Щях да си помисля, че съм попаднал в улица без изход, ако не познавах толкова добре моята каменоломна.

Дейтападът, който взех от Червения, оцеля след взрива. Оставих Чакала на екипите от негови поддръжници и се промъкнах надолу по улицата, където откраднах летателен апарат от Сивата полиция. След като ликвидирах приспособлението за проследяване на дейтапада, проникнах в историята на координатите му.

Хлопам силно по заключената врата на основния етаж на фабриката. Нищо. Сигурно се насират. Затова коленича на земята с ръце на тила и чакам. След няколко минути вратата се открехва със скърцане. Вътре цари пълен мрак. После оттам се измъкват няколко фигури. Закопчават ми ръцете, надяват торба на главата ми и ме изблъскват във фабриката.

След като ме смъкват надолу със стар хидравличен асансьор, те ме повеждат неотклонно нанякъде, откъдето се носи музика. Концерт за пиано номер 2 от Брамс, ако не греша. Жужат компютри. Оксижени пламтят достатъчно ярко, за да проникне сиянието им през плата на торбата.

— Ей, зверове, я го пуснете! — извиква троснато познат глас.

— По-полека, смешнико — мърмори някакъв Червен.

— Дърдори ми колкото си щеш, павиан ръждив, но той струва повече от десет хиляди от вас, изродени недодялани…

— Вън, Дало — нарежда тихо Евей. — Веднага.

Стъпки на ботуши се отдалечават с глух тътен.

— Може ли вече да престана да се преструвам? — питам.

— Разбира се — отвръща Мики.

Счупвам белезниците, с които са оковали китките ми зад гърба, и смъквам торбата от главата си. Лабораторията от цимент и метал е чиста и тиха, чува се само успокоителната музика. Ситна мъглица се вие във въздуха от наргилето на Мики в ъгъла. Извисявам се над него и Евей. Тя не успява да се сдържи.

Тя вече не е Розата изкусителка от кръчмата и се хвърля в прегръдките ми като момиченце, приветстващо отдавна изгубения си чичо. Дланите й се задържат на кръста ми, когато тя най-сетне се отдръпва и се вглежда в златните ми очи със своите розови. Въпреки кикота й тя е самата чувственост и красота, с гъвкави ръце и бавна, съкровена усмивка, в която не се долавя и капка от скръбта, с която би трябвало да я бележи убийството на близо двеста души. Крилатото момиче се е превърнало в хищна птица и като че не го забелязва. Питам се дали щеше да се усмихва така широко, ако трябваше да избие всички онези хора с нож. Колко лесно ни се удават масовите убийства.

— Навсякъде бих те разпознала — казва тя. — Когато те видях на масата… сърцето ми пропусна един удар. Особено с онзи нелеп Обсидианов грим. Дароу, какво не е наред?

Тя изскимтява, когато я хващам за ревера на якето и я блъсвам в стената.

— Ти току-що уби двеста души! — тръсвам аз глава, бучаща и натежала от случилото се. — Евей, как можа? — Разтърсвам я и отново виждам как екипажът на кораба ми се разпръсва сред Космоса. Виждам всички мъртъвци, които съм оставил по пътя си. Усещам как пулсът на Юлиан отслабва и замира.

— Дароу, миличък… — обажда се Мики.

— Затваряй си устата, Мики!

— Да, добре.

— Червени. Розови. НисшеЦветни. Вашите хора! Все едно са нищо! — Ръцете ми треперят.

— Изпълнявах заповеди, Дароу — отвръща тя. — Адрий ни разследваше. Той трябваше да бъде елиминиран.

Значи въпреки всичките му шмекерии са го забелязали. Сълзи бликват от очите на Евей. Дори не трепвам. На кого му пука какво й е след стореното от нея преди малко? Но аз я пускам и я оставям да се свлече по стената с надеждата да съзра поне сянка на съжаление, което да ме накара да мисля, че лее сълзи за хората, които е убила, а не за себе си, не защото я е страх от мен.

— Не съм искала да е така — казва тя и си бърше очите. — Когато ме видиш отново.

Втренчвам се в нея объркан.

— Какво се е случило с теб?

— Учителят й не беше като тебе — казва Мики. — Аз й махнах крилата, а Хармъни й даде нокти.

Обръщам се към Мики:

— Какво става, по дяволите?

— Ще е нужна цяла година да ти обясня. — Скръства ръце и ме оглежда изпитателно. — Но нека първо да кажем, че за тебе тъгуваха, мили мой принце. Второ, моля те, недей да свързваш моя морал с тази изгубена душа. Евей е малко чудовище, съгласен съм. — Той вперва сърдити очи в нея зад гърба ми, докато тя се изправя. — Може би сега ще прозреш какво си. — Подигравателната му усмивка угасва, бързият му поглед ме сканира от долу до горе. — Трето, изглеждаш божествено, момчето ми. Съвършено божествено!

Очите му танцуват по лицето ми. Устата му се отваря и устните му се препъват една в друга — толкова много има да ми каже. С остро лице и мазна коса той се приплъзва напред като нож по лед. Целият в ъгли. Кожа, обтегната около крехки кости. Толкова слаб ли беше, когато го видях за последно? Или просто не е сложил козметика? Не. Примигва бавно. Мудно. Уморен е. Остарял. И като че сломен. В приведените му рамене и в стрелкащите се наоколо очи присъства някаква странна уязвимост, сякаш всеки миг очаква да го ударят.

— Зададох ти въпрос, Мики — напомням.

— Не мога да мисля за гората! Все още оглеждам дървото! Да се смаеш как е разцъфнало тялото ти. Просто да се смаеш, миличък мой. Станал си още по-едър! Как се справят рецепторите ти за болка? Фоликулите на космите ти възпалиха ли се някога, както се притеснявах? А мускулните контракции — смяташ ли, че са над средните при връстниците ти? Достатъчно бързо ли се разширяват зениците? От месеци не съм чувал друго освен приказки за теб по холото. Не можеха да покажат Института, разбира се. Но имаше клипове, изтекли в холоМрежата. Клипове, например как убиваш Безподобен белязан. Как превземаш някаква странна крепост в небесата като герой от старите времена!

Той отчаяно ме стисва за рамото — дланта му е по-слаба, отколкото я помня.

— Разкажи ми за живота си. Какво представлява Академията? Всичко ми разкажи! Още ли сте любовници с онази възхитителна Виргиния ау Август? — Внезапно се намръщва. — Ох, но не сте, разбира се. Тя е с…

— Мики! — Стисвам го. — Успокой се.

Той избухва в толкова силен смях, че чак започва да кашля и се извръща от мен, за да си избърше очите.

— Просто ми е драго да видя приятелско лице. В днешно време не ми позволяват да съм в приятна компания. Не, никак. В действителност компанията ми е чудовищна.

— Млъкни, Мики! — казва рязко Евей.

Погледът му се плъзва към нея, застанала сега извън обсега ми — тя опипва горелката в кобура на кръста си, сякаш тя би я защитила от мен.

— Защо сте на Луната? Какво става? — питам. — Към Синовете ли сте се присъединили?

— Много неща се случиха — мърмори Мики. — Не съм тук по…

— Сега той работи за нас, Дароу — намесва се хладно Евей. — Без значение дали му харесва, или не. Разпарчетосахме малката му кърпачница за кожи. Използвахме парите, които бе натрупал от продажбите на създаваната от него плът, за да платим за превоз дотук и да оборудваме войска. Нанасяме ответен удар, Дароу. Най-сетне.

— Една Розова терористка и шепа Червени, които си играят с оръжие — казвам, без да я погледна. — Това ли ви е войската?

— Днес проляхме кръвта на Златни, Дароу. Ако не уважаваш мен, поне това уважи. Убих сина на АрхиГубернатора на Марс. Какво толкова си постигнал, та те кара да мислиш, че можеш да дойдеш тук и да плюеш на постигнатото от нас?

— Не си го убила — пояснявам.

Тя ме поглежда озадачено.

— Не говори глупости.

Отвръщам сърдито на погледа й.

— Но как… Бомбата… — промълвява тя. — Лъжеш!

— Изкарах го навреме.

— Защо?

— Защото мисията ми е сложна. Той ми е нужен. Къде е Танцьора? Кой командва тук? Мики…

— Аз — обажда се друг глас от моето минало с акцент като на жена ми, само че този глас е отровен, пълен с гняв. Обръщам се и виждам на вратата Хармъни. Половината й лице все още е обезобразено от онзи ужасен белег. Другата половина е студена и жестока, и по-стара, отколкото си спомням.

— Хармъни — казвам меко. Годините с нищо не са спомогнали между двама ни да се породят топли чувства. — Радвам се да те видя. Трябва да говоря с теб. Имам толкова много за казване. — Дори не знам откъде да започна. После забелязвам погледа, който тя отправя към Евей. — Къде е Танцьора?

— Танцьора е мъртъв, Дароу.

По-късно Хармъни сяда заедно с мен пред бюрото на Мики в един кабинет, обзаведен с евтини ъгловати мебели и стъкленици с хибридни органи, плаващи в консервиращ газ. Мики е седнал на бюрото и си играе с онова негово старо платонично кубче загадка. Забелязва ме, че го гледам и ми намига. По-добре е. Евей се е облегнала на един контейнер с химикали. Седя, напълно объркан. Танцьора имаше план за мен. Той имаше план за всичко това. Няма как да е мъртъв. Не може да бъде.

— Последното желание на Танцьора беше Мики да ни създаде нова армия. Армия, която да съперничи на Златните по бързина и сила. Подбрахме най-добрите ни мъже и жени и ги подложихме на извайване. Те не могат да оцелеят след процедура по превръщане в Златен, каквато изтърпя ти, но някои успяват да издържат безстрашно на тази нова програма. — Тя маха към стъклото. Зад него по пода са разпръснати сто подобни на ковчези тръби. Във всяка от тях има Червен от нова порода. — Скоро ще имаме сто войници, които могат да навредят на Златните повече от всички досега.

Като че сто души са достатъчни, за да се бият срещу военната машина на Златните. С моите Виещи сигурно бихме разпердушинили всяка бойна единица, която можеха да спретнат тези терористи. А ние дори не сме най-смъртоносните Златни.

Тя ръкомаха с нова ръка — загубила е онази от плът и кости срещу един Обсидианов при нападение над оръжеен склад. Сега има метален крайник. Гладък и силен, с незаконни гнезда за оръжия от черния пазар. Добра изработка, обаче никак не може да се сравнява с ваятелството на Мики. Разбира се, тя никога не би позволила той да я обработва.

— Значи Мики е пленник? — питам.

— По-скоро роб — изсумтява Мики, усмихвайки се едва-едва. — Даже и вино не ми дават.

— Мики, затваряй си устата! — сопва се Евей.

— Евей… — Хармъни вперва търпелив поглед в младата жена, а после поглежда Мики. — Помниш ли за какво си говорихме, а? Дръж си езика!

Мики трепва и очите му се стрелват към лявата й ръка. На колана й има празен кобур. Нещо, от което Мики се бои. Хармъни пази поведение заради мен.

— Страх те е, че той ще разкаже как сте го победили ли?

Тя отхвърля моята забележка със свиване на рамене.

— Мики продаваше момичета и момчета. Един поробител няма как да го поробиш. Както го виждам аз, късмет е извадил, че не му пробиха мозъка с куршум, кърваво проклятие да го стигне дано! Можеше да наема Ваятел да му тури рога, крила и опашка, та да заприлича на чудовището, каквото си е. Ама не наех. Нали така, Мики?

— Не.

— Не какво?

— Не, домина.

Думата предизвиква у мен тръпка на отвращение.

— Танцьора винаги го е уважавал — казвам. — И аз го уважавам въпреки всичките му… ексцентричности.

— Той купуваше хора. И ги продаваше — натъртва Евей.

— Всички си имаме грехове — отвръщам. — Особено ти.

— Казах ти, че той ще е прекален светец, кърваво проклятие да го стигне дано! Държи се, все едно не прави компромиси с морала си всеки ден. Намира оправдания за покварени копелета като нашия Мики тук. — Хармъни се ухилва на Евей, двете си споделят някаква тяхна шега. — Подобно отношение там горе си е в реда на нещата, Дароу. Но ще научиш, че тук вече не правим компромиси. Това е минало.

— Значи Танцьора действително е мъртъв.

— Танцьора беше добър човек. — Тя се умълчава, но прекалено кратко, за да мине за почит. — Преди половин година той плати на наемнически отряд от Сиви да нападне един комуникационен център, за да откраднем данни. Аз казах, че като свършим работата, трябва да ги убием. Танцьора рече… какво точно беше?… „Ние не сме дяволи“. Но след като Сивият капитан си прибра парите, се завлече в щаба на местната Обществена полиция и им изпя местонахождението на Танцьора. Отряд мелези, кърваво проклятие да ги стигне дано, натръшка Танцьора и още двеста Синове в калта за две минути. Никога повече! Ако те убият един от нас, ние ще убием сто от тях! И нямаме вяра на Сиви. Не плащаме на Виолетови. Те са живели за сметка на труда ни цяла вечност! Имаме доверие само на Червени!

Евей се размърдва неловко.

— В Института имаше още един Червен — казвам след малко. — Тит. От вашите ли беше? — Поглеждам към Мики.

— Не гледай мен! — сопва се той.

— Ти как разбра, че Тит е Червен? — бърза да ме попита Хармъни. — Той ли ти каза?

— Той… се изтърва. Дребни неща. Никой друг не забеляза.

— Значи сте разбрали един за друг? — пита тя. Не се усмихва, ала въздъхва, сякаш й е олекнало от отдавнашно бреме. — Добър момък беше. Сигурна съм, че сте се сприятелили?

— Той така и не ме разкри. Ти ли го извая, Мики?

С благословията на Хармъни той отговаря:

— Не, миличък. Ти ми беше първият. И единственият. — Той намига. — Аз давах съвети при извайването му. Но процедурата извърши един мой сътрудник въз основа на успехите, постигнати от нас с теб.

— Танцьора намери теб — казва Хармъни. — Аз намерих Тит. Макар че, когато го измъкнахме от мините Тебос, името му беше Арлъс. Той не пожела да го запази.

Разбира се, че Хармъни е открила Тит. Краставите магарета.

— Какво стана с него? — пита тя. — Знаем, че е умрял.

— Какво стана с него ли? Оставих един Златен да го зарови в проклетата земя.

Поглеждам студено и тримата и съм благодарен, че не могат да четат мислите ми. Те нищо не знаят. Трудно ми е да си представя какво си мислят. Те имат съвсем ограничен поглед към онова, което съм постигнал, към това, което съм станал. Мислех си, че съществува план, дълготрайна и съществена причина за всичките ми мъки. Ала е нямало нищо. Сега го знам. Дори и Танцьора само е чакал да види какво ще стане. И се е надявал.

Очаквах да ме посрещнат с отворени обятия. Да ме чака армия. Величествен план. Арес да свали покрития си със злокобна слава шлем, да ме заслепи със сиянието си и да докаже, че цялата ми вяра е била оправдана. По дяволите, исках само да ги открия отново, за да не съм самотен. Но тук, седнал на бетонния под с тази бледна тройка, настанила се на разнебитени пластмасови столове, съм по-самотен от всякога.

— Един Златен на име Касий ау Белона го уби — казвам.

— Достойна смърт ли беше?

— Досега трябва да си научила, че няма такова нещо.

— Касий. Същият, с когото имаш кръвна вражда. Заради това ли? — пита нетърпеливо Евей. — Затова ли Белона искат да те убият?

Прокарвам пръсти през косата си.

— Не. Аз убих брата на Касий. Това е една от причините да ме мразят.

— Кръв за кръв — промърморва Евей, сякаш е наясно за какво говори, дявол да го вземе.

— Днес ги ударихме здравата, Дароу. Дванайсет взрива по цялата Луна и Марс. Танцьора и Тит са отмъстени — казва Хармъни. — А през следващите дни ще ги ударим още по-тежко. Нашето ядро е само едно от многото.

Тя махва с ръка към бюрото, холоМониторът оживява и на него се появяват сцени. Виолетови водещи на новини говорят монотонно за кръвопролитието.

— Трябва ли да се впечатля? — питам. — И вие сте също толкова лоши като тях. Знаете го, нали? Оставете стратегията. Оставете това, че дразните спящ дракон. Евей самолично уби над сто нисшеЦветни само преди часове.

— Там нямаше Червени — казва Хармъни, а после изрича хрумналата й по-късно изумително неискрена мисъл: — И Розови също.

— Имаше!

— Тогава жертвата им ще се помни — произнася тържествено тя.

— Vox clamantis in deserto! — възкликвам.

Мики си мълчи, но си позволява една лека усмивка.

— Опитваш се да ни впечатлиш със Златните си префърцунени приказки ли? — пита Хармъни.

— Той се чувства като глас, викащ в пустиня. Крещящ напусто — обяснява Мики. — Елементарен латински.

— Значи си наясно кое как е — казва Хармъни. — Ставаш Златен и изведнъж знаеш всички отговори.

— Не беше ли това смисълът да стана Златен? За да разберем как мислят те?

— Не. За да те поставим в позиция, от която да ги захапеш за врата. — Тя свива юмрук и удря по дланта на металната си ръка, за да подчертае думите си. — Не се дръж, сякаш си роден по-висш от нас. Не забравяй, че аз знам какъв си отвътре. Само едно уплашено момче, което опита да се самоубие, след като се оказа твърде слабо да спаси жена си от обесване.

Седя зашеметен. Загубил дар слово.

— Хармъни, той само се опитва да помогне — намесва се тихо Евей. — Знам, Дароу, сигурно е трудно. Прекарал си сред тях години. Но ние трябва да им вредим! Виж, те не разбират от друго. Болката. Чрез болката те ни контролират. — Тя продължава, без да бърза: — Първия ден, когато обслужих Златен, изпитах най-голямата наслада в живота си. Не мога да ти го обясня. Все едно срещаш Бог. Сега зная, че онова чувство не е било наслада. Било е отсъствието на болка. Така обучават Розовите да живеят робски живот, Дароу. Отглеждат ни в Градините с импланти в телата, които изпълват живота ни с болка. Наричат това „приспособление“ Целувката на Купидон — изгарящите болки по целия гръбнак, главоболието. Те никога не стихват. Дори и когато затвориш очи. Нито когато плачеш. Стихват само когато се покоряваш. Накрая те премахват Целувката. Когато навършим дванайсет. Но… ти няма как да знаеш как се чувстваме, Дароу, за страха, че тя ще се върне.

Евей си играе с ноктите си.

— Златният трябва да усеща болка. Трябва да се боят от нея. Нужно е и да научат, че не може да ни вредят без последствия. Това иска да каже Хармъни.

А аз мислех Златните за повредени. Всички ние сме само ранени души — препъваме се в тъмното и отчаяно се мъчим да се закърпим, с надеждата да запълним зейналите празнини, които те са разкъсали в нас. Ео ме опази да не стигна до този край. Без нея и аз щях да съм като тях. Изгубен.

— Смисълът не е да им навреждаме, Евей — казвам. — А да ги победим. Ео ме учеше така, Танцьора също. Ние брулим ябълките, а трябва да изровим корените. До какво ще доведат бомбените атентати над тях? Какво ще постигнат убийствата? Трябва да подкопаем Обществото им като цяло, да подриваме начина им на живот, а не това!

— Ти си забравил своята мисия, Дароу — казва Хармъни.

— Ти ли ми казваш това! — възкликвам. — Можеш ли изобщо да разбереш какво съм видял?

— Точно така. Каквото си видял ти. Ти се гощаваш с господарите и затова можеш си позволиш да живееш, затънал в теории. Ами това, което съм видяла аз? Ние сме долу в лайната. Умираме. А какво правиш ти? Философстваш! Живееш си в разкош! Лягаш си с Розови. Аз трябваше да слушам как Танцьора умира. Да чувам как проклетите викове гърмят в комуникаторите, когато мелезите дойдоха да убиват! И нищичко не можех да направя, за да ги спася. Ако ти бе преживял това, щеше да знаеш, че срещу огъня можеш да се бориш само с огън.

Знам накъде водят тези думи. Те отвориха яма в душата ми. Запратиха ме да ридая в калта, а Касий се извисяваше над мен. Ето как ще свърши това.

— Ти може да си загубила всичко, което обичаш, Хармъни. Съжалявам за това. Но моето семейство все още е в мината. Те няма да страдат заради твоя гняв. Мечтата на жена ми бе мечта за по-добър свят. Не за по-кървав. — Изправям се. — А сега искам да говоря с Арес.

В стаята се възцарява тежко мълчание.

— Почакай малко. — Хармъни поглежда Мики и Евей. Наблюдава как Мики неохотно се изправя. Той се поколебава, сякаш се готви да ми каже нещо, но усеща погледа на Хармъни и замълчава.

— Успех, миличкият ми — казва просто той и ме тупва по рамото.

— Позволи ми да остана — приближава се Евей към Хармъни. — Аз мога да ти помогна с него.

Хармъни я докосва по хълбока.

— Арес не би го позволил.

— След онова, което сторих днес… Нямаш ли ми доверие? Аз не съм като другите.

— Вярвам ти толкова, колкото и на всеки Червен. Но това не мога да споделя с теб. — Тя нежно целува Евей по устните. — Върви.

Евей се спира на вратата и поглежда назад към мен.

— Ние не сме ти врагове, Дароу. Трябва да го знаеш.

Вратата зад нея се затваря, изщраквайки, и ние оставаме сами в кабинета на Мики.

— Тя знае ли? — питам.

— Какво да знае?

— Че ти я бе изпратила на самоубийствена мисия.

— Не. Тя не е като нас. Тя се доверява.

— А ти би я пожертвала?

— Бих пожертвала всеки от нас, за да убия Безподобен белязан. Успяваме да стигнем само до нищо и никакви Феички и Бронзита. Искам истинските тирани!

— Ти я използваш по-ужасно, отколкото Мики някога я е използвал!

— Тя има избор — измърморва Хармъни.

— Нима?

— Достатъчно. — Хармъни сяда и ме подканя с жест да сторя същото. — Танцьора може и да е мъртъв, но Арес има план за теб.

— Не, не! Приключих вече с изслушването на плановете му от устата на други! Жертвах заради него три години от живота си! Искам да видя лицето му.

— Невъзможно.

— Тогава приключих!

— Как може да приключиш, а? Ти си пленник! Кърваво проклятие, не можеш да се прибереш в Ликос, нали така? Има само един изход. Затегни колана и не се отклонявай от курса.

Думите й са тежък удар. Не мога да се върна назад. И това ми носи чувство на неизразима самота. Къде е моят дом? Къде ще отида, дори и всичко това да завърши с изпепеляването на Златните?

— Ти няма да се срещнеш с Арес. Дори и аз никога не съм виждала лицето му, Пъклолазе.

— Не си ли? Работиш за него почти толкова отдавна, колкото и Танцьора. Години наред! Как може точно ти да му имаш доверие?

— Защото той пъхна първото оръжие в моята длан. Беше с шлема си и пъхна в ръката ми пържачка версия IV със зареден йонен пълнител.

— Арес мъж ли е? — питам.

— Кого го е грижа? — Тя включва холоМонитор. Електроните се завихрят във въздуха и се сливат в поредица от карти. Разпознавам топографията. Марс. Венера. Луната може би. Десетки червени точки примигват по чертежите на градове, корабостроителници и още десетина жизненоважни обекти. Бомби, осъзнавам аз.

Хармъни поглежда уморено картата.

— Това е планът на Арес. Четиристотин бомбени атентата. Шестстотин нападения над оръжейни складове, правителствени съоръжения, електрически компании, комуникационни мрежи. Това е същината на Синовете на Арес. Години планиране. Години трупане на оскъдни ресурси.

Нямах представа, че сме способни да проведем подобна акция. Взирам се със страхопочитание в картата.

— Днешните бомбени атентати бяха с цел да предизвикат отклик. Да ги притесним. Искаме да се мобилизират. Ако се мобилизират, те сгъстяват редиците си. Пъклените пепелянки се изгарят най-лесно, когато са скупчени нагъсто.

— Кога ще се проведе това?

— След три нощи.

— Три нощи — повтарям аз. — Когато приключва Срещата на високо равнище. Той не може да иска от мен то…

— Иска го. След три нощи Срещата приключва приятно с галатържество. Вино, Розови, коприни, всичко каквото там, по дяволите, вършите вие, Златочелите. Всичките Губернатори, кърваво проклятие да ги стигне дано, всичките Сенатори, Претори, Императори, Правници от всички краища на Обществото ще са тук. Цяла Слънчева система от изчадия, събрана на едно място от властта на Суверена. Ще минат още десет години, докато видим това. Синовете няма как да проникнат вътре, но ти можеш да отидеш там, където ние не можем. И да нанесеш удара, който ние не можем.

Усещам как думите се задават като влак в тунел.

— Когато всички са се събрали, хубавичко нагъчкани… Когато Суверенът се изправи да произнесе реч, избиваш Златочелите копелета с радиева бомба, която ще скрием у теб. Мики и екип от джаджи изработиха технологията. След като видим, че бомбата се е взривила чрез дейтаРекордера, който ще ти сложим, ние ще отприщим ужас и безумие по цялата система. Ще ги изпепелим!

Това ли е върхът на всичко сторено от мен?

— Трябва да има и друг начин.

— Плановете винаги са два, Пъклолазе. Единият е този, другият си ти. Арес и Танцьора казваха, че ти си нашата надежда, нашият шанс да поемем по друг път. Фукаха се като момченца, че ти можеш да унищожиш Златните отвътре. Но ти се провали, както предвиждах аз. Казваш, че Евей е окървавила ръцете си. Е, и по твоите има кръв.

— Нямаш представа с колко кръв са изцапани моите, Хармъни. Кърваво проклятие, не съм някакъв светец! Но атаката на Евей бе престъпна.

— Престъпно е само да загубим.

Обзема ме гняв.

— В играта е намесено много повече, отколкото разбираш. Не можем да излезем срещу Златните. Какъвто и удар да нанесем, те ще ни унищожат просто така! — Щраквам с пръсти.

— Значи няма да го направиш.

— Не, няма да го направя, Хармъни.

— Тогава войната започва без твоята помощ — заявява тя. — Бяхме подготвили двама Синове да се опитат да влязат на тържеството. Те не са Златни, затова вероятността да ги хванат и нарежат на лентички в Преторианска килия за мъчения, преди да са изпълнили мисията си, е по-голяма. Това значи, че предводителите на Златните ще продължат да живеят, а нашите миниатюрни шансове за победа в този лайнян щурм намаляват, защото ти нямаш доверие на Арес.

— Шлакай я ти тая работа. Ако иска помощта ми, Арес би трябвало сам да ми го каже.

— Как? Той е на Марс и подготвя революцията. Няма никакъв начин за комуникация. Те следят всичко. Как би могъл да се свърже с теб, без да разобличи прикритието ти? — Тя се навежда напред и долните й зъби блясват като на диво животно. — Кажи ми, Дароу… Ти знаеш ли изобщо колко много ти откраднаха те?

Нещо в тона й ме сепва.

— За какво говориш?

— Ето за какво говоря. — Тя вкарва поредица от команди в холоКуба и там се появява изображение на мините в Ликос. Кръвта ми се смразява. — Записът от смъртта на Ео, който ние откраднахме и излъчихме…

Сърцето ми думка в гърлото.

— Не беше пълен. — Тя натиска клавиша за пускане и стаята около нас се превръща в мината. Ние сме част от триизмерно холо. Това е суровият заснет материал, не онова, което пуснаха по новините, не онова, което съм гледал сто пъти. Той показва обесването без звуков съпровод.

Чувам собствените си викове на болка, докато Сивите бият момчето, което бях. Ридая сред тълпата. Мъчителната тишина в немонтиран заснет материал. Майка ми обронва глава, а чичо Нарол се изплюва в прахта. Кийран, брат ми, закрива очите на децата си. Нозе пристъпват. Дио, сестрата на Ео, се изкачва със залитане по металния ешафод. Обувките й стържат по ръждата. Плаче. После Дио се навежда към жена ми. Ео стои там, дребничка, тъй бледа и слаба, само димна струйка от пламенното момиче, което си спомням. Устните й се раздвижват. Аз пак не чувам, точно както не го чух и онзи ден. Внезапно Дио се разридава неудържимо и се притиска към Ео. Какво й казва?

— Използвай апаратурата. Нали е за това?

Хиляда пъти съм се чудил, но никога не съм имал достъп до този запис. Нямах представа как бих го намерил, без да възбудя подозрение. А и мисълта ме плашеше, както ме плаши и сега — какво не бе по силите ми да чуя? Какво би могла да понесе Дио, а аз — не?

В пиратските новинарски кадри Дио дори не я показват. Но тук мога да превъртя назад този суров материал. И аз го правя. Мога да усиля звука. И го правя. Отново гледам как се случва: майка ми обронва глава. Нарол се изплюва. Кийран закрива очите на децата. Нозе пристъпват. Дио се изкачва по ешафода. Всички звуци са усилени. Изчиствам белия шум с помощта на настройките и чувам какво е казала жена ми на Дио.

— В моята стая има люлка, аз я направих. Скрий я, преди Дароу да се върне.

— Люлка… — шепне Дио.

— Той не бива никога да узнае. Това ще го сломи.

— Не го казвай, Ео. Недей.

— Нося дете.