Пиърс Браун
Златен син (52) (Книга втора от „Червен изгрев“)

51.
Златният син

Днес е моят Триумф.

Денят е свеж. Небето е лазурно като яйце на червеношийка и звезди надничат през атмосферата. Стоя, облян в злато, с пурпурен шарф на гърдите, с непокрита глава, в очакване да ме увенчаят с лавровия венец в края на шествието. В края на деня ще са ми връчили Триумфална маска, изработена от Виолетови в чест на моята победа.

Колесницата ми тътне под мен. Дървените колела се търкалят по паважа. Мачкат розови листенца. Мачкат хемантови цветове. Над сто хиляди цветя, хвърлени от отворените прозорци на небостъргачите, стоящи на стража от двете страни на величествения булевард. Възторжено ръкомахане във въздуха. Ръце се протягат. Лица се вглеждат надолу с лъчезарни усмивки. Толкова много Цветове. И те са излезли на улицата по протежение на парадния маршрут. Посрещат с ликуващи възгласи шествието пред мен, чудните платформи. Огнегълтачите. Танцьорите. Грифоните, драконите, зебракорите. Малцината останали пленници от Белона. Главите на Император Белона, на братята и сестрите му са окичили пиките. Макар и лично Август да е аскет, той знае колко е важно великолепието. В небето се носят цепоКрили. Щъркели жужат из въздуха — разказват за жестокости. Мухи бръмчат край главите и хапят четирите бели коня, теглещи моята колесница от великолепния булевард към белокаменното Марсово поле, ширнало се пред Цитаделата.

Махам на гъмжилото, вдигнал високо своя Секач. Те са полудели. Бащи държат децата си на ръце, сочат ме и им казват как ще разказват на своите деца, че лично са видели моя Триумф. Хвърлят смокинови листа и надават диви радостни възгласи, катерят се по военните статуи и мраморните обелиски на Полето, за да ме видят по-добре.

— Ти си само един смъртен! — прошепва ми на ухото Рок, докато язди на кон успоредно с колесницата, както традицията повелява.

— И курвенска пръдня! — подвиква Севро от другата страна.

— Да — съгласява се церемониално Рок. — И това също.

Иска ми се Мустанга да бе тук и да язди с мен. Мълчаливата й сила щеше да ми помогне да понасям по-лесно всички тези погледи, да мога по-леко да преглътна всички тези възгласи. Червени ръкопляскат сред тълпата. Крещят, ликуват и се смеят, съвършени жертви на отделите за забавление на Обществото. Те вярват в лъжата за славната война и славните Златни. Милиони ще са изживели на холо моето приземяване в Железния дъжд, поне докато ЕМИ не извади камерата ми от строя. Но Фичнър не излъчи кадрите, на които убивам Карн.

Този парад е една мечта. Измислица. Течението ме влачи и зная колко маловажен е той. Приятелите ми са зад мен, до мен. Всички тези, които наричам лейтенанти. Те ми се усмихват. Обичат ме. И аз ги водя към краха на надеждите. Някога всичко изглеждаше достойно. Но след като включим и Луната във войната, после какво? Пак лъжи. Пак смърт. Пак невъзможни кроежи.

А как ще постъпи Мустанга? Тя не се завърна в Егия, след като ми обърна гръб и ме остави в мините. Фичнър не се побира в кожата си от тревога. Тя е брадва, надвиснала над главата ми. Всеки миг може да подпише смъртната ми присъда. Може вече и да я е подписала. Може би това е някаква величествена примамка. Баща й може и вече да знае.

Чакала забелязва отсъствието й от Цитаделата, където пристигна снощи за Триумфа. Казвам му, че сме се скарали заради баща им.

— Не се учудвам — въздъхва той. — Само не позволявайте този човек да застане помежду ви така, както застана между мен и нея като деца. — Той ме плясва фамилиарно по рамото и започва да налива така щедро и на двама ни, че от сутринта тъпа болка пулсира зад лявото ми око. Кълна се пред себе си, че няма и да близна повече алкохол.

Виктра язди до Рок и Лорн, оглежда се лениво наоколо и попива слънчеви лъчи и празнично настроение. Тя доведе майка си в лоното на Август заедно с Антония, която очевидно е помогнала за превземането на Тесалоника от властта на Белона. Трудно е да се проследи на чия страна са. Но Виктра остава неизменно вярна. Тя ми праща въздушна целувка.

Виещите подтичват подире й, наполовина на първоначалния си брой, макар Телеманите да обещаха да доведат нови попълнения: Зад тези лейтенанти са десетките Претори и Легати, които предвождаха войската. А подире им вървят хилядите и хиляди Сиви, които със смущаваща симпатия реват непристойни песни по мой адрес. След тях идват Обсидиановите легиони. Направо да се потресеш от величие — не само в моя чест, а защото шествието ознаменува началото на нова епоха: Слънчева система начело с Марс, а не с Луната.

Фичнър го няма тук. А трябваше да бъде. Търся го на върха на колосалното бяло стълбище, водещо към Цитаделата. АрхиГубернаторът и свитата му стоят там заедно с десетки наши съюзници и една слаба като скелет, плешива Бяла с моя лавров венец в ръце.

Изоставям колесницата си и се изкачвам по стълбите с моите лейтенанти от двете ми страни. Над площада се възцарява тишина. Вятърът развява зад гърба ми пурпурното ми наметало. Градът мирише на рози и на конска тор. Август излиза напред.

— Железен дъжд бе призован — обявява той.

— И призивът получи отклик — отговарям и думите ми екват от усилвателите като гръм из целия град. Мощен рев се надига от гърлата на всички, участвали в Дъжда. Бялата прави крачка напред, лицето й е изпито от многогодишното раздаване на присъди над престъпници. Млечнобелите й очи, унесени в истории от миналото, примигват с нежна грижа.

— Сине на Марс! — изчуруликва замечтано гласът й. — Днес ти носиш пурпур като етруските крале от древността. И ти, също като тях, влизаш в историята. Заедно с мъжете, сломили Империята на изгряващото слънце. С жените, запратили Атлантическия съюз на морското дъно. Ти си Завоевател. Приеми този лавров венец, с който провъзгласяваме твоето величие!

И тя го полага на главата ми. До мен Севро изсумтява.

Бялата продължава да говори, вае със слова лъкатушни цветисти пътеки почти цял следобед и когато думите й са на изчерпване, започва да притъмнява. Вече съм проумял защо съществуват всички тези зрелища. Защо са тези речи и монументи. Традицията е короната на тиранина. Оглеждам всички Златни с техните знаци, Сигли и знамена, с които се кичат, за да узаконят покварената власт и да отчуждят народа. Да го накарат да гледа порода хора, която не може да проумее. Чакала сякаш чете мислите ми, защото този фарс го принуждава да завърти очи. Скоро след това са произнесени заключителните слова.

— Per aspera… — чурулика Бялата и от усилието тялото й се тресе. Август вдига ръка и кристалният обелиск, поръчан в чест на обсадата на Марс, се издига от мястото си на Полето с гравиАсансьори в основата. Намества се със скърцане и започва да се рее на петдесет метра над земята — и ще се рее, докато друг Триумф не заеме мястото му. После ще слезе долу при останалите. Извисяващи се надгробни паметници на милионите паднали.

— … ad astra! — изревава тълпата.

Оставам все така на стълбите, докато празникът долу на Марсово поле се развихря. Златните се пръскат по територията на Цитаделата на път за нашия частен пир. Август наблюдава, застанал до мен. Зад нас бронзовото слънце залязва над неговия град и хвърля сенките ни над нисшеЦветните долу.

— Тръгвай с мен! — заповядва той.

Тръгваме, обкръжени от телохранители. Нервите ми се изопват, когато ги виждам как се скупчват около нас. Разговарял е с дъщеря си. Той знае. Разбира се, че знае. Бръсначът ми е у мен, но не съм с гравиБотуши. Само по церемониална броня. Колко от Обсидианите ще убия, преди да ме надвият? Няма да са много.

И тогава осъзнавам накъде ме води той и едва се сдържам да не се засмея на глупостта си.

Тронната зала пламти, огряна от слънчевите лъчи. Целият таван е стъклен, мраморните колони се издигат сто метра нагоре. Обширното пространство жужи. ЙонТриони, чукове и деликатното звънтене на седем йонСкалпела върху буца оникс, два пъти по-висока от мен.

— Вън! — командва Август.

Виолетовите се плъзват надолу от монтираното върху оникса скеле и се разпръсват заедно с Оранжевите каменоделци и Червените труженици. Телохранителите на Август също ни оставят. Ботушите ни тропат по пода — самотни звуци за такава зала.

Значи той в края на краищата няма да ме убие.

— Правят ти трон — казвам, докато отивам да докосна оникса. Издишвам напрежението. В основата на трона се оформя лъвска лапа. Вляво опашката на лъва се вие около другата страна.

— Ти престъпи закона, Дароу — казва той зад гърба ми. — Даде на Обсидианите бръсначи. Оръжието на нашите предци в ръцете на единствения Цвят, въстанал някога срещу ни.

— Това ли е всичко? — питам облекчено. — Постъпих така, както беше нужно.

— Рицар Олимпиец бе убит от твоя телохранител. Публично.

— Ако Рагнар не бе превзел стената, щяхме да загубим, а вас, господарю мой, щяха да ви оковат във вериги или да ви екзекутират. Това би трябвало да го знаете по-добре и от мен. Той имаше моето позволение.

— Баща ми ме е учил, че е слабост да питаш другите какво мислят за теб — казва той и сключва ръце зад гърба си. — Но съм длъжен. За студено чудовище ли ме мислиш?

Обръщам се и го поглеждам.

— Без съмнение.

— Честно. — Той се заглежда в тавана. — Човек би си помисли, че това ще отекне по-различно от всички останали глупости. Аз, Дароу, представлявам необходимост. Аз съм силата, която поправя онези, които грешат. Кажи ми защо даваш бръснач на един Обсидианов? Защо подтикваш нисшеЦветните да въстанат? Защо позволяваш на една Синя да управлява кораба ти, когато тя трябва просто да изпълнява заповеди и да пилотира?

— Защото те умеят неща, които аз не умея.

Той кимва, все едно съм потвърдил мисълта му.

— Именно за това съществувам аз. Зная, че Сините могат да командват флотилии. Зная, че Обсидиановите могат да използват технологии, да предвождат войници. Че най-бързият Оранжев, ако му се даде шанс, може да бъде отличен пилот. Червените могат да бъдат войници или музиканти, или пък счетоводители. Неколцина — твърде малко — Сребърни биха могли да пишат романи, обзалагам се! Ала аз зная какво би ни струвало това. Редът е от първостепенна важност за нашето оцеляване. Човечеството е дошло от ада, Дароу. Златните не са се издигнали случайно. Издигнали сме се по необходимост. От хаоса, роден от един вид, който е унищожавал хищнически планетата си, вместо да влага в бъдещето. Удоволствието над всичко, а последствията да вървят по дяволите! Най-светлите умове, поробени от икономика, изискваща производството на играчки вместо космически изследвания или технологии, които биха могли да предизвикат революция за расата ни. Конструирали са роботи и така са скопявали трудовата етика на човечеството и са създавали поколения ненаситници, на които всичко им се е полагало по право. Образували са се двайсет различни фракции, притежаващи ядрени оръжия. Двайсет, и всяка една — управлявана от алчността или фанатизма. И затова, когато ние сме завладели човечеството, това не е било поради алчност. Нито заради слава. Било е, за да спасим своята раса. Било е, за да укротим хаоса, да създадем ред, да стегнем човечеството с една-единствена цел — да подсигурим своето бъдеще. Цветовете са гръбнакът на тази цел. Позволиш ли на йерархията да се промени, редът ще започне да се разпада. Човечеството вече няма да се стреми към величие. Към величие ще се стремят човеците.

— Златните се стремят към величие и ние принуждаваме Цветовете да водят война — казвам и се настанявам върху черната лъвска лапа. Август не е помръднал от мястото си в центъра на залата.

— И все пак съществуват хора като мен — отговаря той толкова искрено, че за малко да му повярвам. — В действителност аз не се боря, защото искам да съм крал или Император, или каквато и дума да лепнат пред името ми в историческите текстове. Вселената не ни забелязва, Дароу. Няма върховно същество, стоящо в очакване да прекрати съществуването, когато и последният човек изпусне последния си дъх. Човечеството ще се свърши. Това е факт — приет, ала необсъждан никога. А Вселената ще продължи да съществува, без това ни най-малко да я засяга. Аз няма да позволя това да се случи, защото вярвам в човека. Аз ще сторя така, че да съществуваме вечно. Аз ще поведа всички извън Слънчевата система към чужди светове. Да търсим нов живот. Като вид ние сме едва в своето ранно детство! Но аз бих искал да направя човека най-неотменимата част на Вселената, а не само мимолетно съществуваща бактерия, която блясва и угасва, без никой да я запомни. Ето затова зная, че съществува правилен начин на живот. Затова съм убеден, че твоите младежки идеи са толкова опасни.

Разумът му е огромен. Надминава моя с цели светове. И може би за първи път действително разбирам как този човек съумява да върши всичко онова, което върши. В него няма никакъв морал. Никаква доброта. Когато уби Ео, той е нямал зли намерения. Той вярва, че е над морала. Стремежите му са толкова грандиозни, че се е превърнал в нечовек в отчаяното си желание да запази човечеството. Как странно е да гледаш скованата ледена фигура, която той представлява, и да знаеш какви безумни мечти горят в ума и в сърцето му.

— Ами всичко казано от теб? Ами делата ти? — питам аз и мисля за първата му съпруга, чиято уста е натъпкал с грозде. — Ти приемаш съвети от твари като Плиний. Залагаш бомби на невинни граждани, които не са нарушили никакъв закон. Прегръщаш гражданската война… и твърдиш, че се опитваш да спасиш човечеството?

— Правя каквото е нужно за опазване на всеобщото благо.

За да защити себе си. За да извлече облага за себе си.

— За защита на човечеството — повтарям като ехо.

— Да.

— Осемнайсет милиарда души дишат из цялата тази империя. Колко би убил, за да защитиш човечеството? Един милиард? Десет милиарда?

— Броят не променя необходимостта.

— Петнайсет милиарда? — питам. И Червената, и Златната, всяка част от мен е потресена.

— Някой трябва да направи този избор — казва той. — Останалата част от нашата раса се поболява все повече с всеки изминал ден. Феичките преследват насладите, а не постиженията, докато Безподобните са станали толкова алчни за власт, че нашият Суверен е жена, отрязала главата на собствения си баща, за да завземе трона му. Трябва някой да ги командва!

— Ти.

— Ние. — Немигващият му взор не трепва. — Ние — повтаря той. — Отнесох се зле с теб, защото се боях от твоята безочливост, от наглостта ти. Но обещах, че ще ти се реванширам — и ще ти се реванширам, защото ти показа способност да израстваш и да се учиш. Стани мой наследник. Не мой Претор. Военачалници имам достатъчно. Имам нужда от… искам син.

— Ти имаш син.

— Имам паразит, който ламти за моята власт. Това е всичко. Той няма представа какво да прави с нея. Няма план какво да върши, след като се сдобие с нея. Просто я жадува, както го е научило да жадува нашето Общество. — По лицето му трепва заинтригувано изражение. — И все пак забележително е, че идеята за това е негова. Имаш благословията му.

Не се и съмнявам, че имам благословията му. Познавам съюзника си и само се чудя какво ли ще ми струва това. Той е бизнесмен. Ще иска възвръщаемост на вложенията си. Особено това вложение. Трябваше да ми каже.

— Ами Виргиния? Не е нужно наследникът ти да е от мъжки пол.

— Но аз искам да бъде. И те искам за нея. Съпруг, достоен за разума й.

— Ти ме използваш — заявявам неочаквано, прозрял интригата му. — Аз я привързвам към теб. Особено ако се оженим. И двамата знаем, че ти не искаш реформи.

Дори и сега Реформатори от всички слоеве на Обществото се събират на Марс, за да се обединят зад мъжа, казал, че ще им даде Сената, след като победи Лун и съюзниците й.

— Реформаторите са чума! — възкликва той.

— Но ти им обеща, че ще…

— Обещанията бяха нужни, за да спечеля подкрепата им. След като победим Октавия, ще натикам Реформаторите в затвора или ще ги екзекутирам за държавна измяна.

— Мустанга никога няма да ти го прости. Тя вярва, че ти се променяш. Какъвто и разговор да си провел с нея, каквото и да си й обещал, ти си й вдъхнал надежда за себе си.

Може би тя няма да прости и на двама ни.

— Като влезеш в семейството, ти ще я накараш да разбере, Дароу. Дотогава подозирам, че вече ще сте женени и тя няма да те изостави, дори и да ме намрази. Нашето семейство ще остане силно, както и трябва. Но ти винаги трябва да си мой. И да отговаряш пред мен. Не пред децата ми. — Прави крачка към мен. — Октавия води човечеството към бавен упадък. Реформаторите, също като Синовете на Арес, ще ни забият в земята със скорост хиляда километра в секунда. Трябва да опазим нашия вид. Помогни ми.

Той е благородник и върши онова, което според него е най-добре за човечеството.

Проклет да е!

Никога не сме поискали да се кланяме. Кой е той, за да казва, че Червените и Кафявите се трудят до смърт за благото на човечеството? Кой е той да казва, че събирането на Розовите деца, за да ги изнасилват, а на Обсидиановите и Сивите — за битки, е необходимост? Как може да седи и да твърди, че само той знае кое е най-добро за мен и за семейството ми? Той няма право! Също както нямаше право и да дойде в моя свят и да ми отнеме Ео. И ако си мисли, че могъществото му дава право, то тогава, кърваво проклятие, мое право е още сега да му отсека главата!

Вместо това ставам и прекосявам разстоянието помежду ни. Коленича, поемам ръката му и, кърваво проклятие, целувам пръстена му.

— Както наредите, господарю мой.

Загрубелите му устни се извиват в хищна усмивка.

— Наричай ме „татко“.

 

 

— Опитай се да не изглеждаш чак толкова доволен от себе си, да му се не види — казва ми Лорн.

Стоим сред градините на Цитаделата, прорязани от бели пътеки. Ветрец полюлява камбанките, окачени по дърветата. Тържеството е семпло, не като вулгарното зрелище на Луната. Под обвити с бръшлян клони са поставени масички. Розови сервитьори ги разтребват след угощението. По зелената трева и по белите пътеки Безподобните се смеят и се стараят да се впечатлят един друг с чаши шампанско в ръка. В организацията се усеща пръстът на Чакала. Той е скромно създание с изтънчен вкус.

На вечерята дойдоха повече сановници, отколкото на церемонията. Затова има много Августовци и трябваше да ги поздравявам. Те идваха при нас един по един, наредени според йерархията, разбира се. Скоро ми омръзна да се ръкувам и да се правя на сърдечен и издирих Лорн под едно тънко бяло дърво. Ръцете му са скръстени, лицето му — същински буреносен облак. Поглежда навъсено шампанското в ръката си и го мята в храсталака.

— И аз ги мразя тия работи — казвам. — Веднага щом получа Маската си, Август иска да се подмажа на някои от Лунните господари. А после ще си лягам. — Мустанга я няма тук и за мен няма никаква радост.

— Сам си, явно. Къде е момичето ти? — Той присвива очи и се оглежда наоколо. — Търсих я под дърво и камък.

— Не знам. — Всички ли са забелязали?

— Аха — изсумтява той. — Скарване между влюбени? Е, няма да ти наливам съвети в ушите, ще ти кажа само да си преглътнеш гордостта. Ако я задържиш, тя е истинско съкровище!

Ако.

— Радвам се, че дойде — казвам. — Макар и съветът ти да е скапан.

Той се смее пресипнало и кимва към Чакала, който разговаря с Рок и с няколко Политици от Ганимед.

— Твоят приятел ми осигури възможността. Август някак забрави да ме покани, въпреки че моите войници завоюваха планета за него. В днешно време обноските са толкова условни! Като стана дума, според теб колко време трябва да се задържа тук, за да не е невъзпитано да си тръгна?

— Още няма девет часът. Няма ли ти да връчиш Маската след няколко минути?

— Щях, обаче това са досадни държавнически церемонии. Помолих твоя приятел Рок да я връчи, ако нямаш нищо против. Всъщност той ме помоли. Все тая.

— Не. Не, всъщност още по-добре. — Хубаво ще е Рок да се включи колкото е възможно повече. Трябва да се сдобрим. Публичните прояви на дружба са добро начало.

Лорн се обляга на дървото.

— Старите ми кокали скърцат нощем. Ще понагледам охраната, та да не ми се налага да разговарям с никой от тия безскрупулни люде. — Той проследява с поглед прелитащ горе цепоКрил.

— Нека го свърши някой друг. — Една Розова подава на Лорн поръчаната от мен чаша уиски. Любимата му марка. Той подсмърча унило.

— Тебе те виждам само с доспехи. Дръж се както подобава на наставник и се навъртай наоколо. Имаме две бутилки „Лагавулин“ за теб.

— Пак старите ти номера. Две бутилки за два допълнителни часа тренировки, не беше ли такава уговорката? Трябваше да ти искам повече. Ха!

Той изкуцуква с уискито в ръка да играе на гоненица с внуците си сред дърветата. Гледам как Розовата, която му донесе питието, се шмугва обратно сред навалицата. Движенията й са ми смътно познати.

Една жена ме прихваща подръка. Обръщам се развълнувано, ала това е само Виктра. Тя не забелязва разочарованието ми.

— Силно се надявам Виолетовите да украсят Маската ти с лъвове, а не с пегас. — Изражението ми я разсмива. — Да, мълвата вече се носи, Дароу ау Август. — Тя игриво потръпва. — Жените ще ти налетят.

Завъртам очи.

— Ох, млъкни!

— Накарай ме! — Тя плъзва ръка под кръста ми. — Срамота, че вече се уреди. — Кимва към една група млади Безподобни от Газовите гиганти и се привежда към мен. — Но значи ли това, че не бива да си поиграеш?

— Просто ти харесва да ме караш да се червя ли?

Тя взема лавровия венец от главата ми, слага го на своята и прави лекомислен реверанс.

— Разкри ме! Но къде е твоят малък Мустанг?

— Защо всички са толкова любопитни, да му се не види?

— Дароу. — Рок идва при нас с ковчеже от слонова кост в ръце, достатъчно голямо да побере Триумфалната маска. Изтупан е в черна униформа на Претор и с пригладена назад коса. — Мисля, че трябва да се съберем за връчването на Маската. Знаеш ли къде? Малко не съм наясно с цялата тази работа.

Виктра се намръщва.

— Персоналът на Цитаделата още е объркан. Белона държаха това място цял месец. Адрий трябваше да прочисти всички шпиони сред Розовите. Особено след случилото се в Атика. Тази вечер навсякъде е разположил свои хора. Ох, по дяволите! Почва се. — Тя отново слага лавровия венец на главата ми и ме тегли към площадката, където се събират Златните. Севро ми пресича пътя и ни спира.

— Дароу… — започва той припряно, после поглежда Виктра и додава: — Изчезвай.

— Падаш си по нея! — дразня го аз. — Личи си!

Той не обръща внимание.

— Още го няма тук.

— Фичнър? Потърси ли го по дейтапада?

— Няма връзка. Копелето каза, че идва. Значи, щом го няма тук, сигурно се случва нещо важно. Трябва да проверя.

— Провери. — Стисвам го над лакътя. — Но се обади на Рагнар. И внимавай.

— Винаги внимавам.

Странно е да го гледам как се отдалечава. Все едно гледам как собствената ми сянка си тръгва и осъзнавам, че нейната съдба може да е различна от моята. Може би в края на краищата той е по-важен от мен. Истинско дете на два свята.

Следвам тълпата между дърветата. Сред клоните са се приютили фенерчета и огряват площадката с топло бяло сияние. Бели не присъстват. Тук няма официалности. Всичко е толкова ненатрапчиво, колкото Триумфът бе величествен. Тълпата се разделя и ми прави път. Излизам на белия калдъръм, където Лорн е приседнал заедно с внуците си на ръба на фонтан с делфини. Август ми махва да застана до него при една статуя на сляпа девойка с везни и меч в ръце. Цялата тъне в бръшлян. Чакала идва при нас.

— Чувам, че ще ставаме братя — казвам му.

— Та кой разправя, че не си избираш семейството? — Той поглежда разсеяно дейтапада си. — По-добре ти, отколкото оня копелдак Касий. Радвам се, че тази интрижка на Октавия се провали.

— Нещо важно ли? — питам.

— Още заявки, кръвогадно проклятие! — Той откъсва поглед от дейтапада си. — Извинявай. На Марс всичко е примно, драги ми господине. Само ми се иска и сестра ми да беше тук. Ти още не знаеш къде е, нали така?

Поклащам глава. Всеки път, когато ми я споменават, Мустанга се отдалечава още мъничко от мен. Не се отказвам от надеждата тя да дойде. Да се появи ефектно и да разбера, че всичко е наред. Но има и фантазии, които не се сбъдват.

— Ако обичате! Драги ми господа! — обявява Август и гласът му се врязва в шума от разговорите наоколо. — Благодаря. — Той се прокашля и произнася приветствие към многобройните присъстващи на Марс, като кимва на АрхиГубернатора на Тритон. — Въпреки че чашите ни искрят и коремите ни са пълни, няма да е все така като тази вечер. — Вглежда се в гостите си, гласът му звучи твърдо и сухо във влажния въздух. Сред дърветата просветват светулки. — Ние знаем, че това е само началото. Войната ще изисква много от нас. Но нека не прибързваме и не подминаваме победа като тази, на която бяхме свидетели само преди няколко седмици. Триумф на волята, верността и силата! Цялото великолепие на парада бе за тях. Спокойните мигове като този са за нас. — Той докосва белега на лицето си. — В който ние, макар да сме различни, можем да сведем глави и да вдигнем чаши за едно уникално постижение на волята. То не бе осъществено от един човек. Ала Дъждът бе призован от един човек. Затова, Дароу ау Андромед, ние те поздравяваме!

— Приветствам те, Жътварю! — подвиква Лорн. Присмехулната нотка присъства, но е едва доловима.

Чаши се вдигат из цялата площадка, а гласове мърморят одобрително. И те пият. Толкова ми е пусто, когато погледна наляво и виждам Чакала вместо Мустанга. Толкова престорена чувствам усмивката си, когато знам, че всичко това скоро ще рухне. Виктра като че усеща настроението ми, вдига чаша срещу мен и ми намига.

Август дава знак на Рок, който излиза напред, прегърнал голямо ковчеже от слонова кост. Той го поставя в ръцете ми и полага длан върху него, за да не го отварям още.

— Ние с теб сме видели много неща заедно — гласът му е спокоен и равен. — В нощта, когато за първи път те срещнах, ти седеше на пода на крепостта Марс и оглеждаше кръвта по ръцете си. Помниш ли какво казах?

Другата му ръка докосва дясната ми китка с нежност, съвсем като в миналото, когато по ръцете ни имаше по-малко мазоли, по-малко белези.

— Разбира се. „Ако те хвърлят на дълбокото и не плуваш, ще се удавиш. Тъй че продължавай да плуваш“ — издекламирвам аз. — Никога няма да го забравя.

— Колко далече стигнахме. — Очите му обхождат лицето ми, вглеждат се в бръчките, в несъвършенствата. Накланям глава, питайки се какво ли търси. — Бих изплатил стократно стойността на твоя договор, за да те опазя.

— Зная, Рок.

— И още, бих умрял за теб хилядократно, защото ти бе мой приятел.

Нещо в гласа му ме кара да се огледам. Над рамото му виждам как Виктра прошепва нещо весело на Антония и на скелетоподобната им майка. Лорн поднася на внуците си чинийки със сладкиш, донесени от един нисичък Розов. Но след като сервитьорът се обръща, аз се смразявам вътрешно. Той се обръща горделиво. Безмилостно. Така, както никой Розов не би се обърнал. Излиза от роля само за частица от секундата. Познавам това обръщане. Познавам този мъж. Това е Викс. Трябва да е той. Очите ми се стрелват към Розовата, която ми донесе уискито за Лорн. Лайлат. Момичето на Чакала, което кичеше косите си с кости. Която се съюзи с Белона. Облечени са като Розови. Златни с плътоМаски. С контактни лещи.

Вълци, които играят агнета.

Дръпвам се от Рок и се каня да изкрещя, когато усещам как хватката му се затяга и разбирам, че той се е сбогувал с мен. Иглата в пръстена му ме убожда по китката. Нежно, като целувката, която той полага върху бузата ми.

— Ето така си отиват лъжците — с целувка, кърваво проклятие!

Две думи разбиват хиляда лъжи.

С лице, по-студено и от мраморните статуи зад гърба ни, Рок се дръпва назад и отваря капака на ковчежето от слонова кост. С нежното изскърцване на сребърните панти идва краят на моя свят. Август ахва ужасено, щом съзира какво има в ковчежето. А на една стъпка от нас Чакала, с очи, пълни с отдавна дремеща омраза, ми се усмихва, отмята глава назад като животно и надава налудничав подигравателен вой.

Сигнал за края.

Виктра посяга за бръснача си. Антония прави крачка назад. Взема пържачка от подноса на един сервитьор и изстрелва два заряда в гръбнака на Виктра. И още два в шията на майка си.

— АРКОС! — крясва Август и изплющява с бръснача си. — НА ОРЪЖИЕ!

— ВИЕЩИ, ПРИ МЕН! — изревава Лорн, докато изтласква назад децата си. — Защитете Жътваря!

Късно е. Още докато Лорн се изправя, Лайлат вади пулсКинжал изпод подноса си и със замах му прерязва гърлото откъм гърба. Лорн подпъхва ръка между шията си и острието. Четири пръста падат на земята. Той огъва тяло под ъгъл и се напряга срещу нея, сграбчва я за кръста с окървавена ръка. Жужат остриета. Сумтене. Интимен ужас, докато по цялата площадка бушува хаос.

Отровата плъпва из тялото ми.

Свличам се на земята с ковчежето в скута.

Опирам гръб на сляпата статуя.

Парализиран.

Чакала се плъзва през развилнялата се блъсканица като влечуго по лед. Гледа клането и касапницата и заварва Лорн все още да се бори с Лайлат, която се мъчи да му пререже гърлото. Той е успял да вдигне от земята едно счупено стъкло и посяга да промуши Лайлат в крака, когато Чакала се навежда, оглежда Лорн и бавно забива кинжал в корема му.

— Грешали са. Тялото ти не е стена от камък.

Лицето на Лорн се свива от страх, когато Чакала вади острието. Погледът на моя майстор на бръснача отскача към мен, към внуците му. Той се опитва да се изправи, мъчи се, събрал последните остатъци от своята ярост. Опитва се да каже нещо. Но тялото му го е предало. Той никога вече няма да види своя остров. Няма да погали грифона си. Няма да чуе смеха на внуците си, никога няма да види Лисандър, внука, който му обещах. Аз му го причиних. Аз го доведох тук от онзи покой и уединение, така желани от него, ала незаслужени, и той го знаеше. Скоро взорът му угасва, а Чакала прибира кинжала си и Лайлат довършва започнатото с бавно разрязващо движение.

Надавам протяжно стенание. Друго не мога. Лиги потичат в гърлото ми. Виктра пълзи към мен и от нея блика кръв. Сред всичко това стои Рок, дели ме една статуя от него.

В далечината бръмчат пулсоръжия. Гръм разцепва небето, тъмни сенки се спускат от него и разчупват бариерата на звука. Те идват от укрит кораб. Нещо се е промъкнало. Къде са патрулите?

Обсидиани и Преторианци се приземяват сред площадката, тупват върху камъните и хукват подир избягалите от мястото на убийствата към градините. Преследват ги тихо, с пестеливи движения. Антония направлява клането — довършва наследници, пресича кръвни линии на възраст половин хилядолетие. Взема заложници. Лайлат се смее заедно с Викс. Те свалят електронните си плътоМаски и разтърсват златни коси. Зад тях Айя се приземява с цялото си великолепие, доспехите й блестят на светлината на фенерите. Тя оглежда касапницата доволно с мрачното си лице. Почти не я забелязвам, защото до нея каца един стар приятел. Касий.

— Виргиния? — пита той.

— Боя се, че липсва — отвръща Чакала.

— Предупредена?

— Сърдита.

Виктра успява да изпълзи до глезена ми. Хлъзгава кървава диря очертава пътя й оттам, където я промушиха, до мястото, където се свива сега на кълбо. Устните й са оцапани в червено. Не усещам докосването й.

— Не знаех — прошепва тя. — Не знаех.

Айя се навежда над трупа на Лорн и взема бръснача от китката му. Той дори не успя да го извади. Касий се приближава, спира до краката ми, отпуска се на коляно и се взира в мен.

— Той може ли да се движи? — пита той Рок. — Поете!

— Не. Но чува.

— Ти изби семейството ми, Дароу. До крак. Мен и Юлиан, това както и да е. Но децата? Как можа? — Нямам представа за какво говори. — Ще открия Севро. Ще открия Мустанга. Милост няма да има! — Той докосва с новата си ръка емайлираната дръжка на бръснача си.

— Не можеш да го убиеш — обажда се Рок зад гърба му. — Знаеш какво представлява той. — Рок хваща Касий за рамото. — Касий, заповедите на Суверена бяха ясни.

— Дисекция — мърмори Касий. Гледа ме и като че никога не е имало време, когато този мъж ме е наричал свой брат. Никога не е имало надежда някога да станем такива, каквито сме сега.

Той ме хваща грубо за ръката. За миг ми се струва, че се ръкува с мен. Но вместо това открадва пръстена, който заслужих. Железният вълк — за да го притежавам, убих брат му. Без него пръстът ми е гол.

После се изправя и се извисява над мен — не орел, а прекрасен лешояд.

— Юлиан. Лея. Пакс. Куин. Бурена. Харпията. Гнилогърбия. Такт. Лорн. Виктра. Те заслужаваха нещо повече от това да умрат за един роб. — И с тези думи ме оставя с Рок.

Светът е притихнал, чува се само плач и вой на сирени. До мен Виктра гледа как Касий се отдалечава и животът изтича от нея. Умните й очи ме поглеждат объркано.

— Трябва да побързаме! — изрича провлачено Айя в центъра на касапницата. — Те знаят, че сме тук. Докарай баща си и да тръгваме.

Чакала кимва.

— Само момент, ако обичате.

На няколко метра от мен лежи Август, притиснат към земята от трима сервитьори. Те го вдигат, щом Чакала се задава и прекрачва оскверненото тяло на Лорн.

— Маската не ти ли се харесва, Дароу? — извиква ми той. — Направих я само за теб, след като ти показа кой си в Атика!

Чакала се обръща към баща си:

— Ти как мислиш, татко? Беше ли този ход достоен за името ти?

— Ти, изчадие! — Август го заплюва в лицето. — Какво стори?

— Значи не се гордееш? — Чакала избърсва слюнката и я оглежда. — Проклятие!

— Спри това. Сине! Ти ни опропасти!

— Адрий… — извиква го нетърпеливо Айя. — Трябва да тръгваме.

Чакала пристъпва напред.

— Значи сега ме наричаш „сине“? — Той изцъква укорително с език и приглажда връхната дреха на баща си. — Бях ли твой син, когато ме остави на скалата на произвола на стихиите? Три дни. Бях мъничък. Съветът дори не поиска Изоставяне. Но ти ме мислеше за толкова слаб, а Клавдий — за толкова силен! Силен ли беше той, като накарах Карн да го закопае в земята?

Устните на баща му потреперват.

— Какво?

— Платих на Карн ау Белона седем милиона кредити и му дадох шест Розови, за да се изгаври с момичето на Клавдий. Знаех, че честта на Клавдий ще го изведе на арената. Смешното е, че… платих с твои пари. Аз те помолих да ми ги дадеш, за да инвестирам в бъдещето си. И го сторих. — Той се навъсва. — Татко, ти наистина ли си мислеше, че едно десетгодишно момче го е грижа за фондовата борса? Трябваше да внимаваш повечко.

— Ти си убил Клавдий. — Гласът на Август секва от напрежението и той се свлича в ръцете на онези, които го крепят, разтърсен от скръб. — Ти си убил момчето ми.

Това би сломило сърцето на Мустанга.

— Твоето момче съм аз — ухилва се Чакала. — Аз бях добър син. Боготворях те. Боях се от теб. Покорявах ти се. Учих онова, което ти желаеше да уча. Отивах там, където ти пожелаеше да отида. Действах единствено според твоите заповеди. И все пак не бях достоен.

Август тръсва глава, събира отново сили, докато Преторианците оковават ръцете му в магнитни белезници. Очите му се вдигат и поглеждат сътвореното от него чудовище.

— Трябваше да те удуша в люлката!

— Хайде сега, татко…

— Ти не си мой син.

Адрий трепва. В този миг на мълчание аз зная, че пред очите ми умира неговата човечност. С тези няколко думи Август отприщва нещо. И мъничката частица от Адрий, съхранявала надеждата да бъде обичан, умира. И остава само Чакала.

— Тогаз, надеждо, сбогом! Сбогом, страх и угризение! Доброто е загубено завинаги за мен — прошепва той на някаква далечна и угасваща частица от себе си, докато лениво вдига пържачката към челото на баща си. — Зло, ти си моето добро!^[1]

— Спри! — Айя пристъпва напред. — Адрий! В името на Суверена…

Чакала прострелва баща си в главата.

Убиецът на Ео се строполява на земята и усещам как в сърцето ми зейва празнота и го изпълва цялото. Смъртта поражда смърт и тя поражда смърт. За това ме предупреждаваше Танцьора. Затова Мустанга каза да не се доверявам на брат й. Затова ще умират приятелите ми. Затова ще умра и аз. Защото моите приятели ми имаха доверие, а аз не мога да се меря с това зло.

Кой ли може?

— Ти, тъпо змийче! — крясва Айя. — Той беше нужен на Суверена, за да уговори Крайната периферия! Кръвогадно проклятие! — Тя поглежда небето, където в тъмата пламтят огнени дири. Някой връхлита насам, нахлул в горния слой на атмосферата. Пулсоръжия изстрелват мълнии навсякъде из територията на Цитаделата — Преторианците се сблъскват с първите защитници на Август и Лорн.

— Аз ти връчих тази награда. — Чакала кимва към мен. — Сега недей да мрънкаш. — Той поглежда дейтапада си и посочва огнените дири. — Телеманите идват. Освен ако не искаш да си поиграеш с тях, предлагам да тръгваме.

Касий се съгласява.

— Лорн и Август са мъртви. Армията ще загине.

Айя заповядва на Преторианците да се качват в совалката. Те идват да ме вдигнат от земята. Ръката на Виктра върху крака ми омеква. Очите й са се затворили.

— Рок — мърморя аз през гъстата мъгла на отровата. — Братко…

— Не. Не — казва той. Не е чудовище, все още си е той, все още кротък и спокоен, макар и ужасяващ в своята тъга. — Ти си син на Червените. Аз — син на Златните. Този свят, в който бяхме братя, е изгубен. — Ала се приближава, навежда се, посяга с нежни длани да отвори ковчежето от слонова кост в скута ми. — В този свят мощта на Златните никога няма да угасне.

Поглеждам в ковчежето и сърцето ми е разбито.

Мечтата на Ео е пропаднала в мрака.

Всичко, което е било и трябваше да бъде, рухва с трясък.

Където и да сте, Севро, Мустанг, не се връщайте в този свят. Твърде много болка има в него. Твърде много мъка, и тя е безутешна. Защото Арес, единствената ни надежда, единственият, който ме вдигна, когато бях сломен, и ми даде шанс за нещо по-добро от отмъщение, е заклан и главата му лежи в ковчеже.

Свършено е с нас.