Пиърс Браун
Златен син (51) (Книга втора от „Червен изгрев“)

50.
Дълбините

Мустанга си е тръгнала. Надявах се да влезе. Но подозирам, че съм искал твърде много. То е ясно! Идиот! Спомням си как си мислех, че това ще ми придаде повече човечност в нейните очи. Мислех си, че срещата с майка ми ще я разплаче и ще я накара да осъзнае, че всички сме едни и същи.

Вината бързо ме залива. Дадох на Мустанга холото с моето извайване и очаквах… Какво съм очаквал? Тя да влезе? Тя, дъщерята на АрхиГубернатора на Марс, да седне на моя под с майка ми и мен? Страхливец съм, че дойдох тук! Страхливец съм, че оставих холото да говори вместо мен! Не исках да я гледам, докато научава кой съм в действителност. Не исках да виждам предателството в очите й. Четири години измама. Четири години лъжи пред момичето, което никога не е било способно да се довери на никого. Четири години — и аз казвам истината, когато дори не съм в стаята, кърваво проклятие! Аз съм страхливец!

Няма я.

Поглеждам в дейтапада си. Радиационният тракер, който Севро настоя да й сложим, преди тя да дойде да ме види в наблюдателницата на Тенджерата, показва, че тя е на триста километра оттук и се придвижва бързо. Корабът на Севро я преследва и чака заповедите ми.

И Рагнар, и Севро ме търсят. Не им отговарям. Те ще искат да им дам заповед да я застрелят. Няма. Не мога. Никой от тях не ме разбира.

Без Мустанга какъв е смисълът на всичко това?

Излизам от общината, слизам все по-надолу и по-надолу в старата мина, опитвам се да забравя настоящето, като открия миналото. Там стоя сам и се вслушвам в зова на минните недра. Вятърът с вой си пробива път през земята, печална е песента му. Очите ми са затворени за тъмата, петите ми — забити в рохкавата пръст, главата ми е сведена към черната паст, зинала надълбоко в търбуха на моя свят. Така изпитвахме храбростта си като млади. Стояхме и чакахме в дълбоките бездни, изкопани от нашите предци в отминали времена.

Обръщам лявата си ръка да погледна от вътрешната й страна, под лакътя, където е прикрепен дейтападът. Колебливо набирам този на Мустанга.

Сигналът му иззвънтява точно зад мен.

Вцепенявам се. После батерията на пържачка се задейства с вой, зад мен разцъфва топъл жълт пламък и осветява част от грамадния тунел.

— Ръцете така, че да ги виждам! — Гласът е толкова студен, че не мога да го разпозная, докато не отеква в стените на тунела. Бавно вдигам ръце. — Обърни се.

Обръщам се.

Очите й светят на светлината на лампата като очи на сова. Тя е на десет метра от мен, по-нависоко, стои разкрачена върху рохкавия склон. В едната си ръка държи лампа. В другата — пържачка. Прицелена в главата ми и с пръст на спусъка. Кокалчетата й са побелели. Лицето й е безстрастна маска, а зад нея — две очи, преливащи от бездънна тъга.

Севро излезе прав.

— Тя ще те застреля в главата бе, идиот, кърваво проклятие да те стигне дано! — ухили ми се подигравателно той в совалката. Понякога ми се струва, че се е включил в моя малък кръстоносен поход, за да има оправдание да ругае като Червен. Рагнар си замълча.

— Тогава защо вие с баща ти ме подкрепяте?

— Защото ние така правим.

— Тя трябва сама да направи своя избор.

— И ще избере теб пред своята раса?

— Ти ме избра.

— Уф, я стига. Аз не съм ти проклета кралица на Златните, нали така? — Той вдигна високо ръка. — Тя цял живот е била тук, горе. Въздухът е сладък и приятен. — Той смъкна ръката си. — Аз газя лайната, откакто, дребен и гъзолик, съм се родил на оная буца лой, баща ми. Твоето момиче не таи стари обиди. Тя може да сипе красиви слова, докато още не е видяла дебелия край. Но като застане срещу масите, които ще й отмъкнат двореца и ще й изпотъпчат градините… Тогава ще видиш съвсем друго момиче.

— Ти си Червен — казва ми тя сега.

— Мислех, че си заминала.

— Тракерът замина. — Тя стиска зъби. — Севро пипаше леко. Хич не го и усетих как го е сложил. Ама ти… Ти никога не би ми казал нещо… такова, без да си се застраховал. Зарязах дрехите в совалката.

— Защо се върна?

— Не. Не! — отрязва ме тя. — Сега ти отговаряш на моите въпроси, Дароу. Това ли е името ти въобще?

— Майка ми ме е кръстила на баща си.

— И си Червен.

— Роден съм в къщата, пред която ти стоеше. Зърнах небето чак след шестнайсет години. Тъй че да, Червен съм.

— Ясно. — Тя се поколебава. — И баща ми е убил жена ти.

— Да. Той заповяда да убият Ео.

— Когато ми пееше песента в пещерата… всичко това се е въртяло в мислите ти? Това място, извайването, планът, всичко това е било в теб, всичко е било в паметта ти. Целият този друг свят. Цялата тази друга… личност. — Тя тръсва глава, не иска да й отговарям. — И какво стана после? Съпругът на Ео бил обесен. Ти си бил обесен. Как избяга?

— Ти знаеш ли защо ме обесиха?

Тя изчаква да обясня.

— Когато обесват Червен за измяна, тялото не бива да бъде погребвано. То трябва да изгние и да се разложи пред всички, за да им напомня докъде води неподчинението. — Забивам палец в гърдите си. — Аз погребах жена си и затова и мен ме окачиха на бесилото. Само че чичо ми ми даде масло от хемант. То забавя пулса и все едно си мъртъв. После ми сряза въжето. И ме даде на Синовете.

— И те… — Тя вдига холоКуба и сиянието му осветява бледото й лице. — … са направили това с теб.

— Бях по-бледен от Син. С една глава по-нисък от Севро. По-слаб и от Сив. Знаех за света по-малко и от Розов, който се обучава на изкуствата в Градината. Затова те взеха най-доброто от мен и от моите хора и го съчетаха с най-доброто от вашите.

— Но… това е невъзможно. Съветът за Качествен контрол разполага с тестове — казва тя и хладният тон, с който ме разпитва, й изменя. — Детектори на лъжата, ДНК анализи, проверки на произхода. — Най-сетне се досеща и се засмива. — Затова произхождаш от семейство Андромед — роден от Златни родители, избягали от дългове, за да се помъчат да забогатеят от астероидни мини.

— Корабът им се загубил на връщане, след като мините им били изкупени от Живака.

— Значи Синовете на Арес са унищожили кораба им, подправили са записите и са купили мините, за да могат да напишат твоята история.

— Навярно. — Не бях се замислял много за това как го е направил Танцьора. — Приятелите ми са изобретателни.

— Как изобщо оцеля при извайването? — промърморва тя. — Това е против физиологията! Онова, което е сторил с теб Ваятелят… Никой не би го издържал. Сиглите са свързани с централната нервна система. А имплантът в челния ти лоб не може да бъде отстранен, без да ти докара кататония.

— Моят Ваятел притежаваше уникална дарба. Той успя да намери начин да отстрани два импланта, макар и вторият да го използва друг Ваятел.

— Два. Двама сте. Севро? — предполага тя. — Затова ли винаги сте били толкова близки?

— Не. Беше Тит.

— Тит? Касапинът? Бил си в съюз с него?

— Никога. Не знаех кой е той, допреди да те победя. Арес мислел, че ще работим заедно…

— Но Тит беше изчадие.

— Златните го бяха направили такъв.

— И това оправдава стореното от него?

— Не се дръж така, сякаш знаеш какво е преживял! — сопвам се.

— Знам, Дароу. Аз не извръщам очи. Политиките са ми известни. Знам в какви условия живее твоят народ, но това не оправдава извършеното от него — убийствата, изнасилванията, изтезанията.

— Ние го търпим всеки ден. Тит го вършеше от омраза. От заблудена надежда за отмъщение. В някой друг живот аз бих могъл да съм на негово място.

Мустанга се вглежда изпитателно в очите ми.

— А защо в този живот не си на негово място?

— Заради жена ми. — Вдигам очи към нея. — И заради теб.

— Не говори така. — Гласът й прелива от съжаление. Тя прави крачка назад и клати глава. — Нямаш право да го казваш.

— Защо не? Ти винаги си се питала какво се таи у мен под повърхността. Сега знаеш какво е дълбокото течение.

— Дароу…

— Тит таеше в себе си болка. Но при него нямаше друго. Аз имах нещо повече. Мечтата на Ео за свят, в който нашите деца да са свободни. Ала щях да загубя тази мечта, ако никога не бях срещнал теб. — Пристъпвам крачка напред. — Ти ме опази да не се превърна в чудовище. Не виждаш ли? — посочвам аз в опит да й покажа цялото си отчаяние. — Бях заобиколен от хора, поробили моята раса от стотици години. Мислех всички Златни за жестоки, себични убийци. Щях да се поддам на жаждата за отмъщение. Но после се появи ти… и ми показа, че и у тях има доброта. Рок, Севро, Куин, Пакс също го доказаха.

— Какво точно доказаха? — пита тя.

— Че това не е борба на моя народ срещу твоя. Вие не сте Златни. Ние не сме Червени. Ние сме хора, Мустанг. Всеки от нас е способен да се промени. Всеки от нас може да стане такъв, какъвто му се иска. Стотици години са ни убеждавали в противното. Опитвали са се да ни сломят. Ала не могат. И ти си доказателството. Ти не си дъщеря на баща си. Виждам в теб обичта. Виждам радостта, добротата, нетърпението, недостатъците. Има ги и у мен. Имаше ги и у жена ми. Има ги у всички нас, защото сме човеци. На баща ти му се иска да ни накара да го забравим. На Обществото му се иска да живеем по правилата му.

Правя още една крачка към нея.

— Аз съм ти вдъхнал надежда, каза ми ти, че можем да живеем за нещо повече, след като успяхме да превземем Института. После ми каза, че съм загърбил тази мисъл, когато приех покровителството на баща ти и постъпих в Академията. Но аз никога не съм я загърбвал. Нито за миг. — Още една крачка.

— Ти ще унищожиш семейството ми, Дароу.

— Възможно е.

— Те са моето семейство! — изкрещява тя и скръб залива лицето й. — Баща ми е обесил жена ти. Окачил я е на бесилото. Как изобщо можеш да ме гледаш? — Тя издишва, разтреперана. — Какво искаш, Дароу? Кажи ми. Да ти помогна да ги избиеш ли искаш? Да ти помогна да унищожиш моите хора — това ли искаш?

— Не искам това.

— Ти не знаеш какво искаш.

— Не искам геноцид.

— Искаш го! — възкликва тя. — И защо не? След онова, което сме сторили на твоите. След онова, което баща ми е причинил на теб. — Тя разкопчава още една закопчалка на елека си, сякаш това ще й помогне да диша, докато всичко приключи. Оръжието в ръката й трепери. Пръстът на спусъка се напряга. — Как мога да живея така? Ако не натисна спусъка, ще загинат милиони.

— Ако го натиснеш, ще приемеш, че милиарди трябва да живеят като роби. Представи си всички неродени. Ако не съм аз, някой друг ще въстане. След десет години. След петдесет. Хиляда. Ще разкъсаме веригите, каквато и да е цената. Не можете да ни спрете. Ние сме приливната вълна. Остава ви само да се молите онзи, който ще въстане на мое място, да не е някой като Тит.

Тя прицелва пържачката в дясното ми око.

— Натиснеш ли спусъка, ще умреш! — Гласът на Рагнар прозвучава така, сякаш говори самият мрак.

— Рагнар, не! — крясвам. Дори не го виждам в тъмното на тунела. — Спри! Не я наранявай! — Сигурно не е проследил сигнала на тракера, както му наредих. Откога ли слуша?

— Назад. — Мустанга пристъпва настрана и залепва гръб за стената. — И той ли знае? Ти знаеш ли какво представлява той, Рагнар?

— Жътваря ми има доверие.

Мустанга хвърля лампата си на земята и освобождава бръснача си.

— Той не е дошъл тук да те убие, Мустанг.

— Че как иначе би постъпил един Опетнен?

Вдигам ръце.

— Рагнар нищо няма да извърши. Нали, Рагнар?

Отговор няма. Преглъщам мъчително. Всичко се развива като пружина.

— Рагнар, чуй ме…

— Ти не бива да умреш, Жътварю. Твърде важен си за Народа. Госпожо Август, остават ви още десет вдишвания.

— Рагнар, моля те! — настоявам аз. — Повярвай ми! Моля те!

Девет.

— На реката ти повярвах, братко мой. Ти невинаги си прав. Такава е цената да си смъртен. — Гласът идва отгоре. Този път някъде близо до покрива на мината. Той не греши. Довери ми се по време на обсадата на Егия и аз го вкарах в клопка. Опази ме късметът.

С горчив смях Мустанга напряга мускули за атака.

— Виждаш ли, Дароу? Ти започна тази война, а зверове като него ще я завършат и ще си отмъстят.

Седем.

— Нашата цел не е отмъщението! — Опитвам да се успокоя. — Борим се за справедливост! За обичта срещу една империя, изградена върху алчността, върху жестокостта! Спомни си Института. Ние освобождавахме онези, които трябваше да поробваме! Доверявахме им се! В това е урокът! В доверието.

Пет.

— Дароу! — призовава тя умолително. — Как може да си толкова глупав?

Взела е решение.

Четири.

— Надеждата никога не е глупава. — Свалям бръснача и дейтапада си, хвърлям ги на земята и падам на колене. — Но ако ти не можеш да се промениш, то никой не може. Затова, застреляй ме и нека със световете да става каквото ще става.

Три.

— Прекалено високо мнение имаш за мен, Дароу.

Две.

— Рагнар, да пропуснем увертюрата. — Мустанга завърта бръснача си. Ужасното му жужене изпълва тунела. — Нападни ме, куче, и покажи на Дароу за какво живее твоят род!

Проточва се дълго мълчание.

— Едно! — изръмжава Мустанга и стъпква собствената си лампа. Няма светлини и няма цветове, само мрак. Тишината е по-дълбока и от тунела. Тя се вие през сърцето на Марс и се простира до безкрайността, отеква на места, където са стъпвали само изгубените.

Рагнар я разтърсва с гласа си.

— Аз живея за моите сестри.

Не проблясва пържачка. Не изпищява бръснач. Нищо не помръдва. Само ехото на думите пропада все по-надолу и по-надолу заедно с отломките на тишината.

— Живея за брат си.

Откъм посоката на Рагнар разцъфва светлина. Той пристъпва напред като непокорен странстващ богомолец и на местата, където частите на бронята му се съединяват, се появява бяло сияние. Не виждам оръжия. Мустанга се напряга, объркана.

— Аз съм и винаги съм бил син на народа на Валкириевите кули. Роден свободен от Алия Снежноврабката на пустия полюс на Марс, където живее майка ми, северно от Драконовия гръбнак и южно от Падналия град.

Той подминава Мустанга, прилепил ръце до тялото си.

— Четирийсет и четири белега заслужих от Златните, откакто поробителите на Ридаещото слънце дойдоха от звездите да отведат семейството ми на Островите на веригите. Седем белега — от други от моя род, когато ме пратиха в Нагогата, където се обучавах.

Той коленичи до мен.

— Един от майка ми. Пет от ноктите на чудовището, което охранява Вещерския проход. Шест от жената, която ме научи да обичам. Един от първия ми господар. Петнайсет от мъже и зверове, с които се бих на арената за нейно удоволствие и за удоволствие на гостите й. Девет заслужих от Жътваря.

Земята въздиша под тежестта на коленете му.

— Заради Златните погребах две сестри. Един брат. Двама бащи. — Той се умълчава скръбно. — Но… за тях не съм заслужил ни един белег.

Черните му очи прогарят бледото сияние на доспехите му като вещерски пламъци.

— Сега живея за нещо повече.

Рагнар затваря очи и се оставя на милостта на една Златна. Вярва, както вярвам и аз. Като Ео, като Севро, Танцьора и всички останали.

Очите ми срещат погледа на Мустанга, може би за последен път, и си представям как се чувствам като своите предци, първите, дошли на Марс, когато са се взирали назад в мрака към Земята. В нея аз намерих дом. Намерих любов. А после я отрових за себе си. Зная, че този край винаги ни е бил отреден. Ала все пак се надявам като отчаяно дете.

— Ти за какво живееш? — питам.