Пиърс Браун
Златен син (48) (Книга втора от „Червен изгрев“)

47.
Свободен

Тенджерата си е едно лайно — триста метра дълбоко гнездо от метал и бетон, влажно и вонящо на пиячка и на почистващ препарат. Някога ми се струваше, че тя се издига над Мегдана на Ликос като някакъв величествен замък. Но докато корабът ми се спуска, тя е само един помръкнал метален мехур сред южната марсианска тайга, далече, далече от големите градове, където мъжете се строяват за великата битка срещу Октавия ау Лун.

Сивите вътре не стават да им плащат за друго, освен да усмиряват Червени. Като си помисля, че някога смятах Сивите, като Дан Грозния, за яки бойци! Гледам колко слаби и незначителни са били в действителност демоните от моята младост и това ме потиска. Сякаш идвам от някакво кухо, измислено минало.

Те не знаеха, че моят кораб пристига. Не знаят защо съм тук, нито пък съм длъжен да им казвам. Само се пръскат като конски мухи, докато слизам с наперена крачка по рампата на почернялата от двигателите площадка за кацане, а пред мен навън изтичват Обсидианови телохранители. Рагнар се извисява зад мен, докато крача през коридорите с метални решетки. Всеки от тези Сиви знае как се стига дотам, където трябва да отида, но аз търся познато лице.

— Дан? — питам един от кафявите чистачи. — Къде е той?

Втурвам се в едно от общите им помещения, където десетина Сиви играят карти и пушат пури. Една жена ме забелязва и отмества очи от холото, където няколко говорещи глави — един Сребърен, един Виолетов и двама Зелени — обсъждат политическите последици от завладяването на Марс, докато се излъчва монтаж от моите подвизи. Пурата изпада от устата й. Застаналият до нея мъж плясва пурата, когато тя пада върху крачола на панталона му и подпалва плата.

— Карли, тъпа ножница за плът такава! — Той отскача назад от масата. — Да му се не види! Адът е твой…

Дан Грозния се завърта и ме вижда за пръв път от четири години. Усещам как космите по кожата му настръхват, а пружината на дисциплината, скрита в ленивото му тяло, се напряга и заема стойка мирно. По очите му не личи да ме е познал, в тях няма страх, само подчинение.

Това не предизвиква катарзис у мен. По устните на Дан би трябвало да играе нагла усмивка, изражението му трябва да напомня това на гадна хиена. Но няма такова нещо. Той е дресиран. Послушен. Лицето му е изорано в детството от акне. Мазната коса, за която двамата с Лоран му се подигравахме зад гърба, сега я няма, заменена от плешивина като кратер, обрамчена от повехнали сиви стръкове. Страшен е колкото мокро куче. И като си помисля, че това е мъжът, когото оставих да убие Ео.

Как съм могъл да не го спра? Някога толкова слаб ли съм бил?

— Градината под купола — казвам на Дан и гласът ми изпълва металното общо помещение. — Заведи ме там.

Вече съм се завъртял на пета. Рагнар се потупва по бедрото:

— Ела, куче.

Минаха години, откакто за последно съм стоял там. Звездите блещукат сред сивотата горе, докато нощта нахлупва качулката си. Градината е по-малка, отколкото си спомням. По-малко изпълнена с цветове и звуци. Предполагам, че това и трябва да се очаква, след като съм бил къде ли не и съм видял какво ли не. Има повече боклуци. Повече признаци, че Сивите използват това място да се чукат и да се наливат. Подритвам с обувка кутия от бира. Обвивка от шоколадче бележи мястото, където с Ео за последен път легнахме заедно.

Спомням си го като легло от мека трева. Но сега там растат бурени. Може и тогава да е имало бурени и просто да не съм ги забелязал. Цветята са повехнали, нищо и никакви. Докосвам с пръст едно и усещам как тъгата ме обзема, докато се вглеждам през купола-покрив и виждам как по небето се стрелкат звезди. Изсумтявам. Някога може и да са били звезди. За такива ги мислех като по-млад. Но сега знам, че са бойните кораби, подготвящи се за нападение над Луната. Не зная какво съм очаквал. Тук не е останало никакво вълшебство.

Трябваше да оставя това място съвършено в спомените си. Питам се дали Ео там е в по-голяма безопасност, незастрашена от очите ми. Ако я видех сега, ако се върнех, щях ли да съм толкова влюбен? Щеше ли тя да ми се струва тъй съвършена?

Вървя през градината. Тя действително е съвсем малко по-голяма от покоите ми на „Пакс“. Аз съм по-як от дърветата, под които минавам. Покрай основите им, там, където корените се впиват в земята, сред тревата има голи петна.

Откривам мястото, за което дойдох. Хемантовите цветове са живи върху гроба на Ео. Десетки. Щеше да ми се стори чудо, ако не си спомнях цветната пъпка, която оставих в гроба при нея. Тя вече не е тук, зная. Сивите сигурно са я изкопали и провесили на Мегдана да гние, след като ме обесиха.

В това има мрачна ирония, която едва сега осъзнавам. Аз дойдох да получа нейната благословия, но нея я няма тук. Тя е избягала от тази клетка и е отишла в Долината.

И затуй аз седя със скръстени нозе и чакам слънцето да залезе там, където го чаках да изгрее. И когато то се спуска, помръкващата дневна светлина изпълва градината под купола с кървав оттенък. А после слънцето се предава на хоризонта и нощта завива Марс с изпъстрения си със звезди саван.

Смея се на себе си.

Рагнар пристъпва от мястото си до вратата.

— Добре съм — казвам, без да се обръщам към него. — Тя щеше да ми се смее, задето съм се върнал тук.

— Смехът е дар.

— Понякога.

Изправям се, отупвам панталоните си от праха и оглеждам мястото за последно.

Градината не е тъй съвършена, както в спомените ми. Нито пък тя бе съвършена. Тя бе нетърпелива. Можеше да се озлоби за дреболии. Ала тя бе момиче. Нямаше и седемнайсет. И даде всичко, което можеше, направи всичко по силите си с онова, което притежаваше. Затова аз винаги ще я обичам и затова не зная дали тя ще ми даде, или не благословията си за онова, което възнамерявам да сторя. Сърцето ми не може да остане тук, в тази клетка, от която тя самата е избягала. То трябва да продължи нататък.