Пиърс Браун
Златен син (45) (Книга втора от „Червен изгрев“)

44.
Поетът

Вървя бавно по каменния коридор с Мустанга. Отвън стражата патрулира в имението. Те са тук колкото да ни закрилят, толкова и да ни задържат. Ръми. От една отворена врата се разнася смях, придружен от аромата на кафе и бекон.

— Какво искате да кажете с това, че не умея да се шегувам? — пита обидено Рок.

— Точно това! — отвръща любезно Даксо. — Сигурен съм, че можеш да опиташ, обаче си много… учен.

— Добре де, кой е първият дърводелец?

— Това майтап ли е? — пита Даксо.

— Такова е намерението ми.

— Исус от Назарет… — предполага Даксо. — Майтапът е на тема история, нали?

— Ной? — пробва се Чакълчето. С Мустанга се спираме на вратата и се усмихваме един на друг.

— Исус от Назарет? — смее се Рок. — И по-добре можеш.

— Ако знаех, че ще ми се подиграват на догадката, хич нямаше да се пробвам.

— Пакс казваше, че умният си ти — обажда се Паламидата. — Разочароваш, Даксо. Разочароваш.

— Е, в сравнение с него сигурно… — започва Клоуна. — Ох!

— Не говори гадости за Пакс! — срязва го Чакълчето. — Грамаданът беше сладур!

— Отговорът никого ли не интересува? — пита напевно Рок. — Добре де, добре, ясно. Всички ме смятате за досадник.

— Умираме да го разберем! — сопва се Паламидата. — Казвай!

— Кой е първият дърводелец на света? — пита отново Рок.

— Няма нужда да почваш от самото начало! — изпъшква Чакълчето.

— Ама така се получава най-добре — въздъхва Рок. — Ева.

— Ева? — пита Даксо.

— Защото… — пояснява Рок — е надървила Адам!

Всички изпъшкват в хор.

— Направо срам да те хване — казва Чакълчето с въздишка. — През ум не ми е минавало, че Такт ще ми липсва.

После от Даксо се изтръгва тънък смях като вой. Същият като на Пакс.

— Ева! Ева, казваш! Надървила го. Аааа! — Все едно вътре във великаните има смешни джудженца, които само чакат да подскочат и да се разкикотят. Само дето се изисква мощно предизвикателство.

— Мисля, че той пречупи Даксо! — киска се Чакълчето.

— Някой подушва ли го? — пита Клоуна.

— Аз подушвам бекон! — пробва се Даксо и се чува хрупане, когато захапва едно парче.

— Не — казва Клоуна. — Мирише на умопобъркан, склонен към самоубийство, който е възкръснал от мъртвите, след като завоюва планета и заряза приятелите си, за да го накълцат на гадни кървави парченца като шлакан тъпак!

Даксо души шумно.

— Особена миризма е тая.

— Охо, Дароу, миличък! — провиква се Клоуна. — Зад вратата ли се спотайваш?

Мустанга ме избутва непохватно напред.

— Ах ти, Феичке подслушвачке! — Даксо се изправя на крака и ме притегля в изненадващо нежна прегръдка. Златните ангели върху голата му глава блестят също като умните му очи на утринното слънце. — Радвам се да те видя, приятелю!

Всички поред ме поздравяват. Толкова прегръдки не бях получавал от Златни. Рок ме прегръща машинално. Формален жест. Сдобряването все още предстои.

Тъпча се със закуската, докато приятелите ми се закачат. Прекарваме деня в имението, запълваме си времето с разговори и игри. Толкова отдавна не съм се занимавал и с двете, че, кажи-речи, съм забравил как се безделничи. Налага се Мустанга три пъти да ме целуне по ухото и да ми каже да се отпусна, преди най-сетне да схвана. В библиотеката сме и слушаме музика, когато през прозореца виждам Рок на поляната. Тя ме смушква.

— Върви.

Заварвам Рок да наблюдава как двойка елени яде от хранилката под един стар бряст. Той не се обръща да ме погледне, когато се промъквам до него. Мирише на прясно окосена трева. Морето е някъде зад хълма.

— Връзва се Мустанга да е израсла тук — казвам. — Едновременно е диво и спокойно.

— Моят дом бе в града — отговаря Рок. — Въпреки че се измъквах сред природата с учителите си винаги, когато майка ми заминаваше. Което се случваше често. Тя като че смяташе, че тук няма нищо, дето да си струва. Че градските работи са по-важни от това. Но ние за това се бием, нали?

— За земя? — питам.

— За мир, за покой — в каквото и да го намираме. — Той се обръща към мен. — Ти не се ли биеш за това?

— Някои от нас не са родени в мир — казвам и посочвам елените и земята. — Аз бях лишен от това, докато растях. Всичко, което имам сега и което ще имам в бъдеще, трябва да го спечеля сам. Но ти си прав. За това се бия — за да го имам за себе си и за хората, които не са ми безразлични.

Очите му оглеждат изпитателно лицето ми.

— Естествено.

— Искам да ти се извиня, Рок.

— Така ли?

— Откакто завърших Академията, те държах на разстояние. Приемах те за даденост. А не биваше. Не и когато ти винаги си бил толкова добър към мен.

— Аз нямах нищо против, че всичко винаги е било заради теб, Дароу. Не беше като с Такт. Аз не съм влюбен в теб като Мустанга. Не те боготворя като Севро или Виещите. Аз бях истински приятел. Бях човек, който вижда и светлото, и тъмното в теб и приема и двете, без да ги осъжда и без да преследва свои цели. А как постъпи с мен ти? Използва ме така, както човек използва кон. Аз заслужавам повече. И Куин заслужаваше повече.

— Повече ли заслужаваш от това приятелство? — питам тихо и се боя от отговора.

— Мисля, че заслужавам повече от теб — отвръща той. Отстъпвам крачка назад, засегнат. Той гледа как елените гризат житото в хранилката. — Тази година седях до леглата на трима приятели. Куин, Такт и ти. Всеки път бях наясно, че с радост бих се сменил с всекиго от вас. Ти би ли пожелал същото?

— Бих дал живота си, за да ги върна — казвам и зная, че е лъжа. Колкото и да обичам тези Златни, аз нося по-голяма отговорност. Докато всичко не приключи, не разполагам с живота си, за да го дам.

Той се извръща от елените, за да ме погледне; очите му са топли и тъжни, носят непосилна тежест. Различен е от мен и от Касий. Наричахме го брат и той ни беше по-добър брат, отколкото и двамата заслужавахме.

— Някога питал ли си се защо са ме пратили в Дом Марс? Не съм типичният избраник. По-вероятно беше да ме пратят в Аполон или Юнона.

— Куин винаги е носила в кръвта си онази склонност към съревнование. Но ти… Да, питал съм се.

— Дароу! — Обръщам се и виждам зад нас Севро в униформа. — Спешно е!

— Не сега, Севро.

— Жътвар, не те бъзикам — казва той.

Поглеждам отново Рок.

— Върви. — Той тръгва към елените, като вади горски плодове от джоба си.

— Рок! — викам умолително след него.

— За приятелството са нужни минути да го създадеш, мигове да го разрушиш и години, за да го възстановиш — заявява той, обръщайки се да погледне през рамо. — Скоро пак ще поговорим.

Гледам го как се отдалечава и усещам как ме сгрява мъничка надежда. Обръщам се към Севро и го тупвам по рамото:

— Радвам се да те видя. Извинявай за…

— Я се разкарай! Да не съм малка ревлива кучка като поета! Арес е. Твоите приятели — Червената, Розовата и Виолетовия, са ги пленили.

— Кой?

— Кой мислиш? Чакала.