Пиърс Браун
Златен син (32) (Книга втора от „Червен изгрев“)

32.
Умри млад

Мустанга настоява да види Такт преди събранието. Теодора ни повежда. Заварваме Рок седнал до тялото му в корабния медПункт. Както е седнал със сключени ръце, бихте си помислили, че Такт все още има шанс за живот. Може би в някой друг свят, където не съществуват мъже като Лорн.

— Той е тук, откакто напуснахме Европа — прошепва Теодора.

— Не си ми казала, че е тук долу — отговарям аз.

— Той ме помоли да не ти казвам.

— Ти си моя прислужница, Теодора.

— А той е ваш приятел, домине.

Мустанга ме смушква.

— Стига си се държал като задник, не виждаш ли, че и тя е не по-малко изтощена от него?

Поглеждам Теодора. Мустанга е права.

— Теодора, трябва да се наспиш.

— Примна идея, домине, струва ми се. Винаги е прекрасно да ви видя, домина — казва Теодора на Мустанга, преди да ме стрелне със сърдит поглед. — Във ваше отсъствие господарят беше доста унил.

Мустанга изпровожда с поглед излизащата с плавна походка Теодора.

— Късмет си извадил с нея. — Тя леко докосва Рок по рамото. Клепачите му трепват и очите му се отварят.

— Виргиния.

Те се сближиха в годината, която всички заедно прекарахме в Цитаделата. Нито един не успя да ме накара да отида с тях на опера. Не че музиката не ме интересуваше. Лорн просто изискваше време.

Тя стисва ръката му.

— Как си?

— По-добре от Такт. — Поглежда ме. Обзалагам се, че нямаше да се ограничи с това, ако не бях тук. Той забелязва колко е угрижена Мустанга, тревожните бръчки по челото й.

— Какво се е объркало?

След като му разказваме, полека прокарва пръсти през вълнистата си коса.

— Е, лоша работа. През ум не ми е минавало, че Плиний ще прояви такава дързост.

— След десет минути се събираме, за да обсъдим плановете — казвам.

Рок не ме слуша.

— Съжалявам за баща ти и брат ти, Виргиния.

— Те са още живи, надявам се. — Тя поглежда Такт и изражението й се смекчава. — Съжалявам за Такт.

— Той си отиде така, както и живя — казва Рок. — Иска ми се само да бе поживял по-дълго.

— Мислиш ли, че би се променил? — пита Мустанга.

— Той винаги е бил наш приятел — отвръща Рок. — Длъжни бяхме да му помогнем да се опита. Макар и това да бе, все едно прегръщаш пламък. — Хвърля ми бърз поглед.

— Знаеш, че не съм желал смъртта му — казвам. — Исках да се върне с нас.

— Също както искаше да заловиш Айя? — пита Рок и изсумтява, щом вижда изражението ми.

— Казах ти защо го направих.

— Естествено. Тя убива наша приятелка. Тя убива Куин, но ние я оставяме да си отиде заради по-великия кроеж. Всичко си има цена, Дароу. Може би скоро ще ти омръзне да караш приятелите си да плащат.

— Това не е честно! — намесва се бързо Мустанга. — Знаеш, че не е.

— Онова, което знам, е, че оставаме без приятели — отвръща Рок. — Не всички сме корави като Жътваря. Не всички искаме да бъдем воини.

Разбира се, Рок си мисли, че този живот е по мой избор. Собственото си детство той е прекарал в безгрижие и четене, сновейки напред-назад между семейното си имение в Нова Тива и планините на Марс. Родителите му не вярвали във високотехнологичните учебни ъплоуди и затова наели Виолетови и Бели да го обучават педагогически — разходки и разговори из спокойни пасища и край неподвижни езера.

— Такт не е продал цигулката — казва Рок след малко.

— Подарената му от Дароу?

— Да. „Стратовариуса“. Продал я, а после му станало толкова съвестно, че не позволил аукционната къща да финализира продажбата. Накарал ги да анулират сделката. Репетираше насаме, стремеше се да навакса забравеното. Каза, че искал да те изненада със соната, Дароу.

Става ми още по-тежко. Такт винаги ми е бил приятел. Само се обърка в опитите си да бъде човекът, какъвто семейството му искаше да бъде, докато през цялото това време приятелите му са го обичали такъв, какъвто е. Мустанга слага ръка на кръста ми — знае какво си мисля. Рок се навежда да целуне Такт веднъж по бузата и да му даде благословия.

— По-добре да отидеш на онзи свят в пълния разгар на някоя страст, отколкото да гаснеш и да повяхваш с възрастта. Живей бързо. Умри млад, блудни ми приятелю.

Рок си тръгва и оставя Мустанга и мен сами с Такт.

— Трябва да оправиш това — казва тя за Рок. — Оправи го, преди да си го загубил.

— Знам — отвръщам. — Веднага щом оправя още сто неща.

 

 

В щаба целият съвет е насядал около внушителна дървена маса. По нея има чаши с кафе и подноси с храна. Мустанга седи до мен, качила ботушите си на масата както винаги, докато обяснява как се е провалила мисията на баща й. Кавакс се привежда опасно напред на стола си, ужасѐн от идеята Август да претърпи поражение. Той нервно кърши ръце, така покрусен, че Даксо взема Софокъл от скута му и го подава на притеснената Виктра. Гласът на Мустанга изпълва стаята и холото, дадено й от Плиний, оживява над масата. Отряд корвети полита безшумно из Космоса към прочутите корабостроителници на Ганимед, опасващи индустриалната планета с петнистозелени и сини цветове и бели вихри.

— Той изпрати отряд Сиви мелези, скрити в търбусите на два танкера. Те извадиха от строя три от ядрените реактори на защитната платформа. После баща ми връхлетя мощно с цепоКрилите и корветите си, както правеше обикновено — гореше мотори и хвърляше боеприпаси, а после завиваше обратно. Това беше истинско съкровище — към седемнайсет разрушителя и четири дреднаута на сух док, повечето почти или напълно завършени. Той предположи, че корабите са екипирани с минимален екипаж, и ги атакува едновременно на абордаж. Дори командваше корабите-пиявици, взели на абордаж луноРазбивача с двама Опетнени. Но корабите не бяха с минимален екипаж. Екипажи изобщо нямаше. Вместо това бяха натоварени с Преторианци, отряди от Сиви мелези. И с Рицари Олимпийци.

— И той се… предаде? — пита изпадналият в паника Кавакс.

Мустанга се разсмива.

— Баща ми? Той почти успя да се измъкне на свобода! Уби Рицаря на домашното огнище, после се натъкна на някои наши стари познайници.

Холото показва как Август прелита през дванайсет Сиви като мъж, газещ из стръкове висока суха трева. Бръсначът му пее, надава писъци и мята искри срещу стените, разрязва хора и брони, докато среща друг мъж в броня с цвета на пламък. Рицарят на домашното огнище.

Следва вихрушка от бързи атаки, а после — червена мъгла. Глава тупва на земята. После се появяват двама мъже. Единият — в шлем, увенчан със слънце, а другият е Фичнър с неговия шлем — вълча глава. Заедно мъжете убиват Опетнените и повалят Август кървящ на земята.

Лорн поглежда към мен.

— Господарке… Мустанг, кой беше мъжът в бронята, увенчана със слънце?

Тя мълчи.

— Това са доспехите на Рицаря на утрото — отговарям. — Касий. Трябва да са му оправили ръката. Или да са му сложили нова.

Мустанга продължава:

— Там имаше и кораби на Юлиите. — Тя поглежда Виктра. — Те довършиха войските на баща ми.

Севро поглежда ядосано Виктра и й отнема Софокъл, сякаш не бива да й се поверява дори и лисугерът.

— Стана ли ти неловко? Редно си е!

— Това сме го обсъждали — казва Виктра и си личи, че й е омръзнало да я обвиняват. — Майка ми бе заплашена от Суверена. Тя не се интересува от политика. Нея я вълнуват парите и почти нищо друго.

— Значи не държи и на лоялността? — пита Мустанга. — Интересно.

— Уф… Агрипина е порочна кучка — избоботва Кавакс. — Винаги е била.

— Ей, едрият, я по-полека! — предупреждава го Виктра. — Тя все пак ми е майка.

Кавакс скръства яките си ръце.

— Поднасям извинения. По повод това, че ти е майка.

— А откъде да знаем, че ти не си в заговор с тях, Виктра? — пита кротко Даксо. — Може би шпионираш? Може би изчакваш… Ти как се доверяваш на нейната лоялност, Дароу? Тя като нищо може да е предупредила…

Мустанга ме поглежда.

— И аз самата това се питах.

— Защо ти се доверявам на теб, Даксо, и на теб, Кавакс? — питам. — Всеки от вас би бил в примна позиция и би получил опрощение и още територии и парични средства, ако връчите главата ми на Суверена.

— А сърцето ти — на майката на Касий — напомня ми Севро.

— Благодаря ти, Севро.

— Тук съм, за да помагам! — Той грабва едно пилешко бутче от наредената маса и го подава на Софокъл. Позамисля се, отхапва сам от него и прошепва нещо на лисугера.

— Имам доверие на Виктра по същата причина, поради която се доверявам на всеки от вас — приятелството! — казвам аз и успявам да извърна поглед от Севро.

— Приятелство! Ха! — Мустанга трясва чашата си с кафе на масата. — Ще бъда пряма. На Юлиите изобщо им нямам вяра.

— Това е, защото се плашиш от мен, малката — казва Виктра.

Мустанга изпъва гръб.

— „Малката“?

— Водя те с десетилетие, миличка. Един ден ще се огледаш назад и ще се смееш сама на себе си: наистина ли съм била такава глупачка, толкова наивна? В добавка към това не си и от най-височките. Та затуй мога да ти казвам „малката“.

— Не влизам в женски боричкания — казва ледено Мустанга. — Нямам ти доверие, защото не те познавам. Известно ми е само, че майка ти няма репутация на страняща от политиката. Тя е интригантка. Раздава подкупи. Баща ми го знаеше. Аз го зная. И ти го знаеш.

— Да, съгласна съм, че майка ми е интригантка. Каквато съм и аз, каквато си и ти, но ако има нещо, което аз не съм, то е лъжкиня! Никога не съм лъгала и няма и да излъжа! За разлика от някои хора. — По извивката на веждите й съвсем ясно си личи какво иска да каже.

— Гнилите ябълки раждат гнили семена, Дароу — предупреждава ме Даксо. — Към тази си сдържай чувствата. Тя е отгледана от опасна жена. Няма нужда да се държим зле с нея, но не можем да я приемем в този съвет. Бих те насърчил да я поставиш в помещение, отговарящо на статута й, докато всичко това свърши.

— Да. — Кавакс почуква по масата със свит юмрук. — Съгласен. Гнили семена.

— Не мога да повярвам, че ме примами в тая каша, Дароу — мърмори Лорн. Тук той изглежда не на място. Твърде стар и твърде побелял, за да участва в подобни дрязги. — И на собствения си съвет да нямаш вяра!

— Нещо си се вкиснал! Сигурно ти е паднала кръвната захар? — Севро му подхвърля наполовина оглозганото пилешко бутче. Лорн го оставя да шляпне на масата, подминавайки с безразличие това изпълнение.

— Бихме изслушали твоята мъдрост, Аркос — казва почтително Кавакс.

— Бих послушал твоите съветници, Дароу. — Лорн разкършва възлестите си пръсти и те изпукват. — Аз имам белези, които са по-стари от тях, но те не са пълни наивници. По-добре се подсигури, отколкото да съжаляваш. Затвори Виктра в покоите й.

— Та ти дори не ме познаваш, Аркос! — възразява Виктра, най-сетне надигайки се от стола. Сега воинът в нея се показва и беснее под маската на заучено спокойствие. — Това за мен е оскърбление! Аз се биех редом с Дароу, когато ти още се скатаваше в своята плаваща крепост и се правеше, че сме 1200 година от новата ера!

— Времето не е доказателство за лоялност! — отвръща присмехулно Лорн и докосва белезите си. — Доказват я белезите.

— Тези си ги получил в битки за Суверена. Ти беше нейният меч. Колко кръв си пролял заради нея? Колко хора си гледал как горят, застанал до Властелина на пепелта?

— Не ми говори за Рея, момиче.

Зъбите на Виктра проблясват в жестока усмивка.

— Значи имало Рицар на гнева под тия бръчки и изгризани от молци дрипи!

Лорн я оглежда, вижда в нея яростта на младостта и се озърта към мен, сякаш се чуди що за човек е този, който привлича на своя страна Златни като Такт и Виктра. Познава ли ме изобщо? — питат очите му. Не, осъзнава той. Разбира се, че не.

— Честта е първа. И честта — последна. Това са думите на моето семейство. Докато вие… млада госпожице, е, не може да се каже, че името Юлии издига човек към по-висши цели, нали? Вие сте само едни търговци.

— Името ми няма нищо общо с това коя съм аз.

— Змиите раждат змии — отвръща Лорн, този път без дори да я погледне. — Майка ти беше змия. Тя те е родила. Ерго, ти си змия. А какво правят змиите, скъпа моя? Те се хлъзгат. Те причакват в тревата, хладнокръвни и жестоки, а после хапят.

— Можем да я използваме за откуп — предлага Севро. — Да предложим да я убием, освен ако Агрипина не ни подкрепи или поне не престане да прецаква плановете ни.

— Знаеш ли, че си едно злобно малко лайно, а? — пита Виктра.

— Аз съм Златен, кучко. Ти какво очакваш? Топло мляко и курабийки само защото съм джобен формат?

Рок се прокашля и привлича погледите към себе си.

— Ние като че сме несправедливи, дори лицемери — отбелязва той. — Всички тук знаят, че моето семейство е пълно с Политици. Някои от вас може дори да си мислят, че имам благородна кръв и произхождам от благородно семе. Но ние, Фабиите, сме непочтено племе. Майка ми е Сенатор и си пълни джобовете със селскостопански фондове и медицински субсидии за нисшеЦветни, за да живее по-охолно, отколкото е живяла майка й. Дядо ми по бащина линия отрови собствения си племенник заради една Виолетова старлетка на четвърт от годините му, която накрая, щом откри, че той е убил племенника — нейния любовник, го намушка и се ослепи. Но това е нищо в сравнение с пра-прачичо ми, който хранел миноги с прислужници, защото прочел, че император Тиберий пръв въвел това странно забавление. И все пак ето ме тук, потомък на всичкия този грях, и се обзалагам, че никой не поставя под съмнение моята лоялност. Защо тогава се съмняваме в лоялността на Виктра? Още от Академията тя непоклатимо подкрепя Дароу. Никой от вас не е бил там. Никой от вас нищо не знае за онова време — и затова настоявам да си затворите устата! Дори и когато майка й настоя тя да изостави Дароу и Август, Виктра остана. Дори и когато Преторианците дойдоха да ни убият на Луната, тя остана. И сега е тук — когато ние надали сме нещо повече от коалиция на бандити, събрани от кол и въже, — а вие се съмнявате в нея! Отвращавате ме! Тъжно ми е, че съм сред вас, свадливци! Затова, ако още някой мъж или жена се усъмни в нейната лоялност, аз ще загубя вяра в тази задруга. И ще си тръгна.

Усмивката, с която го дарява Виктра, е като изгрев — появява се бавно, а после става ослепително ярка. Тя угасва по-бавно, отколкото очаквах. Топлината в нея изненадва и Рок и белите му бузи бързо поруменяват.

— Аз не съм като майка си! — обявява Виктра. — Нито като сестра си! Моите кораби са си мои. Моите войници са си мои. — Раздалечените й очи са хладни, почти сънени, но сега, когато се навежда напред, те светват. — Повярвайте ми, и ще бъдете възнаградени… Но сега има значение само какво мисли Дароу.

Всички погледи се обръщат към мен и моето мълчание. В действителност аз не си мислех за Виктра, а за Такт и се чудех колко лесно му е било да види, че го държа на една ръка разстояние. Когато отначало му показах обич и той отхвърли цигулката, аз се почувствах посрамен и оскърбен. И затова се отдръпнах. По-добре да бях останал верен на чувствата си и да бях проявил постоянство. Неговите стени щяха да рухнат. Той никога нямаше да напусне. Можеше още да е тук. Няма да повторя отново същата грешка, най-малкото с Виктра. В коридора успях да достигна до нея, същото ще сторя и в тази компания.

— Случайността ни е създала Златни — казвам аз. — Можели сме да се родим във всякакъв друг Цвят. Случайността ни е пратила в нашите семейства. Но приятелите си избираме. Виктра ме избра. Аз избрах нея, както избрах и всички вас. А ако не можем да имаме доверие на приятелите си… — поглеждам жално Рок и търся опрощение в очите му — то какъв е смисълът да дишаш?

Отправям поглед отново към Виктра. Очите й казват стотици неща, и думите на Чакала, когато лежах на леглото му, обгорен от бомбата, изникват в паметта ми. Виктра ме обича. Възможно ли е да е толкова просто? Тя върши всичко това не защото така Юлиите печелят облаги, а заради простичко човешко чувство. Питам се дали бих могъл някога да я обикна? Не. Не, в някой друг свят Мустанга никога не би била воин, никога не би била жестока. Във всеки свят Виктра винаги ще е такава. Винаги воин — като Ео всъщност. Винаги твърде дива и огнена, за да намери покой в друго.

Мустанга забелязва, че между Виктра и мен прехвърча нещо.

— Значи въпросът е решен — заявява тя. — Да се върнем към належащия проблем. Сега Плиний чака заедно с основната флотилия. Там той е събрал всички знаменосци на баща ми, за да съставят документ, че официално се предават пред Суверена, и за преструктуриране на Марс. Сделката, доколкото разбирам, ще го сложи начело на собствения му Дом. Той, Юлиите и Белона ще бъдат силните на Марс. След като мирът бъде договорен, той ще бъде подпечатан с екзекуцията на баща ми в двора на нашата Цитадела в Егия. — Мустанга оглежда всички около масата и ги оставя да осъзнаят тежестта на думите й. — Ако не спасим баща ми, с тази война е свършено. Спътниковите Господари няма да ни се притекат на помощ. Всъщност ще пратят кораби срещу нас. Веспасиановите войски от Нептун ще се върнат обратно. Ще сме сами срещу цялото Общество. И ще умрем.

— Добре. Това опростява нещата — заключавам. — Връщаме си флотилията, после си връщаме и Марс. Някакви идеи?