Пиърс Браун
Златен син (3) (Книга втора от „Червен изгрев“)

3.
Кръв и пикоч

Осемстотин и трийсет мъже и жени. Осемстотин и трийсет убити заради една игра. Иска ми се никога да не бях научавал равносметката. Повтарям цифрата отново и отново на пътническата седалка в спасителния кораб, изпратен да ме откара обратно в Академията. Моите лейтенанти седят и не смеят да ме погледнат в очите. Дори и Рок не ме закача.

Инструкторите извадиха от строя кораба ми, преди да успея да се изстрелям. Казват, че така са ми спестили глупашка грешка. Маневрата била прибързана, безсмислена и неподобаваща на Златен Претор. Докато ме разпитваха по холото, аз се взирах безучастно в тях.

Стигаме в Академията в часовете на залеза според времевия цикъл на моя кораб. Мястото представлява голям, покрит с купол метален пристан в покрайнините на астероидно поле, обкръжено с докове за изтребители и бойни кораби. Повечето са заети. Приютил Академията и командването на средния сектор, той е един от кошерите на Обществените войски за средните планети Марс, Юпитер и Нептун, въпреки че обслужва и войските на други планети, когато орбитите им ги доближават до нас. Моите състуденти са гледали оттук, от спалните помещения. Както и много служители от Флотата и Безподобни, стълпили се тук за последните седмици на играта, за да наблюдават и купонясват.

Никой няма да спомене с цената на колко живота Карн е постигнал победата си. Но поражението ще е пречка за моята мисия. Синовете на Арес си имат шпиони. Те разполагат с хакери и куртизанки, за да крадат тайни. Флотилия бе онова, което си нямаха. И сега няма и да имат.

В дока никой не посреща нито мен, нито лейтенантите ми.

Червени и Кафяви се суетят и изпълняват заповедите на двама Виолетови и един Меден, които подготвят тържественото преддверие за отпразнуване Победата на Карн. Синьо и сребристо — цветовете на Дом Белона — украсяват подобните на пещери метални зали. Стените са окичени с герба на семейството му — орелът. Приготвили са му листенца от бели рози. Листенцата от червени рози са запазени за Триумфите — истинските победи, за които се пролива кръвта на Златните. Кръвта на осемстотин трийсет и трима нисшеЦветни няма значение. С нея се занимават чиновниците.

По време на обратния път към Консервата моите лейтенанти успяха да заспят. Аз — не. Такт и Виктра сега се препъват пред мен, вървят мълчаливо, сякаш не са се отърсили от дрямката. Въпреки натежалите ми рамене аз не копнея за сън. Зад кървясалия ми поглед е натрупано разкаяние. Заспя ли, зная, че ще видя лицата на онези, които оставих да умрат в коридорите на кораба. Знам, че ще видя Ео. Днес не мога да застана лице в лице с нея.

Академията мирише на дезинфектант и на цветя. Листенцата от рози чакат в кошове, наредени отстрани. Каналите горе рециклират дъха ни и пречистват въздуха с неспирно жужене. Флуоресцентни лампи пикаят от тавана бледа светлина, сякаш за да ни напомнят, че това място не е за деца и фантазии. Светлината е сурова и студена досущ като мъжете и жените тук.

Рок върви редом с мен, макар и с мъртвешко изражение. Казвам му да поспи. Заслужил си го е.

— А ти какво заслужи? — пита ме той. — Не ден за цупене. Не ден за самобичуване. От всичките улани ти си втори. Втори! Братко, защо не се гордееш с това?

— Не сега, Рок.

— Хайде стига! — продължава той. — Не победата изгражда човека — изграждат го пораженията му! Мислиш си, че нашите предци никога не са губили ли? Няма нужда да сумтиш и да пухтиш и да се превръщаш в едно от онези гръцки клишета! Стига си се надувал. Това беше само игра!

— Да не мислиш, че ми дреме за играта? — Завъртам се към него. — Загинаха хора!

— Те бяха избрали да посветят живота си на службата във флотата. Знаеха за опасността и загинаха за кауза.

— Каква кауза?

— Да поддържат нашето Общество силно.

Вторачвам се в него. Възможно ли е моят приятел, моят добродушен приятел да е толкова сляп? Какъв избор имаха тези хора? Те бяха мобилизирани. Тръсвам глава.

— Ти не разбираш нищичко, нали?

— Не разбирам, то е ясно. Ти никога не си се доверявал на никого. Нито на мен, нито на Севро. Виж как се отнасяше към Мустанга. Ти отпъждаш приятелите, сякаш са врагове.

Де да знаеше!

 

 

Заварвам градината изоставена. Разположена е на върха на Консервата — грамаден вестибюл от стъкло, пръст и зеленина, предназначен за убежище на войниците, уморени от флуоресцентното осветление. Умалени дървета се люлеят на симулацията на вятър. Събувам се, свалям чорапите си и въздъхвам, щом между пръстите ми се провира трева.

Лампите над дърветата греят като изкуствено слънце. Лежа под тях, после с пъшкане се насочвам към горещото изворче сред поляната. Синини, повечето — избледнели, са осеяли тялото ми като малки синьо-лилави езерца, обградени с жълтеещи пясъци. Водата облекчава болките ми. Здравата съм отслабнал, но съм жилав като струна на пиано. Ако ръката ми не беше счупена, бих казал, че съм по-здрав, отколкото в Института. Да се биеш в Академията, натъпкан с яйца и бекон, е къде-къде по-яко от полусуровото козе месо, което нагъвахме там.

 

 

Край басейна откривам разцъфналия хемант. Прихванал се е там, където водата не плиска. Това цвете е местно, марсианско — като мен, затова не го откъсвам. На подобно място погребах Ео. Погребах я сред изкуствената гора над мината Ликос, където за последно се любих с нея. Тогава бяхме мършави невинни създания. Как едно толкова крехко момиче като нея можеше да има такъв дух и да мечтае за свободата, когато толкова много силни духове се трудеха, забили поглед в земята и се бояха да вдигнат очи?

Креснах на Рок, че не ми пука за поражението. Ала ми пука и се чувствам виновен, че ме е грижа за това, когато цялата ми скръб трябва да е за погубения живот на толкова много хора. Но допреди днешния ден победата ме караше да се чувствам пълноценен, защото с всяка победа се приближавах до сбъдването на мечтата на Ео. Сега поражението ми открадна това. Днес аз я предадох.

И сякаш прочел мислите ми, дейтападът ме гъделичка по ръката. Обажда се Август. Изключвам тънкия като косъм монитор и затварям очи.

Думите му отекват в паметта ми: „Дори и да загубиш, дори да не можеш да грабнеш победата, не позволявай Белона да възтържествуват. Още една флотилия под техен контрол ще наклони везните на властта“.

Това беше дотук. Плувам във водата, ту задрямвам, ту се пробуждам, докато пръстите ми се набръчкват и ми доскучава. Не съм роден за тези мигове на покой. Излизам от водата, за да се облека. Не бива да карам Август да чака дълго. Време е да се изправя срещу стария лъв. А после да поспя може би. Ще ми се наложи да стоя и да гледам проклетата Победа на Карн, но след това ще се махна от това противно място и ще ме откарат обратно на Марс, а навярно и при Мустанга.

Дрехите ми ги няма. Бръснача ми — също.

И тогава долавям присъствието им.

 

 

Чувам тропането на военните им ботуши зад гърба ми. Те дишат шумно и възбудено. Четирима са, предполагам. Вдигам един камък от земята. Не. Обръщам се и виждам седмина, преградили единствения вход към градината. Всичките са Златни от Дом Белона. Всички — мои кръвни врагове.

Заедно с Белона идва Карн, току-що слязъл от кораба си. И неговото лице е изпито като моето, плещите му са може би един път и половина по-широки от моите. Той се извисява над мен — Обсидиан във всяко едно отношение, освен по рождение и по разум. Неговата смееща се уста се хили необичайно интелигентно. Той потърква с длан брадичката си с трапчинка, мускулестите му ръце сякаш са изваяни от шлифовано речно дърво. Има нещо ужасяващо да си в присъствието на човек, толкова едър, че усещаш вибрациите на гласа му с костите си.

— Май хванахме рибата на Август на сухо. Здрасти, Жътварю!

— Голиат — измърморвам аз.

Голиат трошачът. Голиат синеубиецът. Голиат дивакът. Мустанга казва, че веднъж счупил в коляното си гръбнака на един лунороден Златен, когато диването решило да му плисне в лицето питието си в Перлен клуб. Тогава майка му подкупила Правосъдника да го отърве само с глоба.

Списъкът на глобите, които е платил за убийства, е по-дълъг от ръката ми от китката до рамото. Сиви, Розови, дори един Виолетов. Но истинската му слава се дължи на убийството на Клавдий ау Август, любимия син и наследник на АрхиГубернатора. Братът на Мустанга.

Братовчедите на Карн кръжат около него. Ау Белона. Всичките родени под синьо-сребристата сигла на орела победител. Влиянието му се простира над цялото Общество. Както и славата на техните оръжия.

Единият е много по-възрастен от мен, по-нисък, но с по-могъщо телосложение — същински дървесен дънер с рус мъх на горния си край. Мъж на трийсет и нещо. Келан — сега си спомням името му. Пълноправен Легат, Рицар на Обществото. И е дошъл тук с братята и братовчедите си заради мен. От тоя направо струи наглост. Той се преструва, че се прозява, докато играе тези игрички от училищния двор.

Страхът бучи в гърдите ми.

Трудно ми е да дишам. И все пак се усмихвам, а пръстите ми танцуват зад гърба ми по комуникационните функции на дейтапада.

— Седмина Белона — изсмивам се аз. — За какво са ти седмина, Карн?

— Ти имаше седем кораба срещу моя единствен — отвръща Карн. — Дошъл съм да си продължим играта. — Той накланя глава. — Да не си помисли, че всичко свърши с унищожението на твоя кораб?

— Играта свърши — казвам. — Ти спечели.

— Спечелих ли, Жътварю? — пита Карн.

— С цената на осемстотин трийсет и трима души.

— Победил е, защото ти си загубил? — пита Кагни. Тя е най-дребна от братовчедите му, двайсет и няколко годишна, улан на бащата на Карн. Тъкмо тя държи моя бръснач, същия, дето ми го подари Мустанга. Изсвистява с него във въздуха.

— Мисля да го задържа. Струва ми се, че никога не съм чувала да си го ползвал. Не че те осъждам. Коварна работа са това бръсначите. Боя се, че липсата на образование и възпитание крие опасности.

— Върви забий юмрука си в твоя братовчед — изричам подигравателно аз. — Трябва да има причина всичките вие, къдрокоси лайна, да си приличате толкова.

— Длъжни ли сме да слушаме джафкането му, Карн? — надава вой Кагни.

— Аз съм учил Юлиан да лови риба, Жътварю! — обажда се внезапно Келан, Легатът. — Като малък той не го обичаше, защото смяташе, че рибата много я боли. Мислеше го за жестокост. Ето, това е момчето, което твоят господар те накара да убиеш! Ето колко жесток беше той! Е, много велик ли се чувстваш? Колко голям храбрец си въобразяваш, че си?

— Не исках да го убивам.

— Обаче ние искаме да те убием! — избоботва Карн и кимва на братовчедите си. Двамина Белона откършват клони от дърветата и ги подхвърлят на роднините си. Те имат бръсначи, но очевидно възнамеряват да протакат.

— Ако ме убиеш, ще има последици — казвам, докато докосвам дейтапада зад гърба си. — Това не е санкциониран дуел, а аз съм Безподобен. Споразумението ме закриля. Това ще е убийство. Рицарите Олимпийци ще ви преследват. Ще ви изтезават. Ще ви екзекутират.

— Кой е казал нещо за убийство? — пита Карн.

— Ти принадлежиш на Касий — заявява Кагни. Широка усмивка плъзва по лисичето й лице.

— Днес ти си под закрилата на Август — казва Карн. — Неговият избраник. Да те убием, би означавало война. Но никой не тръгва на война заради един незначителен бой.

Кагни предпочита левия си крак. Увредено коляно. Неин братовчед се подпира на пети. Страх го е от мен. Грамадата Карн се изпъчва — значи хич не му дреме какви увреждания мога да му нанеса. Келан се усмихва и стои спокойно. Мразя този тип мъже. Трудно е да ги прецениш. Изчислявам шансовете си. После се сещам за счупената си ръка, за натъртените си ребра и за контузията на окото ми и намалявам тези шансове наполовина.

Страх ме е. Те не могат да ме убият, и аз не мога да ги убия. Не и тук, не и сега. Всички знаем как ще завърши този танц. Ала го танцуваме.

Карн щраква с пръсти и всички вкупом се втурват към мен. Мятам камъка в лицето на Кагни. Тя пада. Втурвам се към Карн с вой на обезумял вълк, изплъзвам се от първия му удар и обсипвам с бясна градушка от удари нервните му центрове, а с лакътя си разкъсвам тъканта на десния му бицепс. Той залита назад, аз се притискам в него и използвам грамадното му тяло като щит пред другите и тоягите им. Избивам тоягата от ръцете на едната братовчедка Белона и я повалям, удряйки я с лакът в слепоочието. После се обръщам и завъртам тоягата към лицето на Карн. Но атаката е отбита. Нещо се стоварва върху тила ми. Цепи се дърво. В скалпа ми се набиват трески. Стоя непоклатимо. Залитам чак когато Карн забива толкова силно лакът в лицето ми, че един зъб изскача.

Не се редуват да ме нападат един по един. Обкръжават ме и ме наказват с майсторско прилагане на тяхното смъртоносно бойно изкуство — крават. Целят се в нерви, в органи. Смогвам да се изправя и удрям няколко от нападателите. Но вече не стоя на крака. Някой стоварва тоягата си върху тялото ми, докато се завъртам, и засяга подребрения нерв. Свличам се на земята като разтопен восък и Карн ме изритва в главата.

Прехапвам си езика по средата.

Топлина изпълва устата ми.

Земята е най-мекото, което усещам.

Давя се със сол.

Кръв и въздух пръсват от устата ми, когато Карн ме ритва в корема, а после и в гърлото.

— Както е казал Лорн ау Аркос, щом трябва само да раниш човека, най-добре убий гордостта му!

Гъргоря и се мъча да си поема дъх.

На мястото на Карн застава Кагни, сяда на гърдите ми и приклещва ръцете ми с колене. Глътвам въздух. Тя ми се усмихва в лицето и се заглежда в линията на косата ми, разтворила устни от възбуда, че доминира над друг човек. Хваща ме за косата и я усуква. Горещият й дъх ухае на мента.

— Какво си имаме тук? — пита тя и издърпва вградения дейтапад от ръката ми. — Проклятие. Извикал е Августовците. Не ми се ще да се бия срещу оная кучка от Юлиите без броня.

— Тогава стига си се туткала! — ръмжи Карн. — Давай!

— Шшт! — прошепва тя, докато се мъча да кажа нещо, и допира нож до устните ми, натиква ми го в устата и тънкият метал изтраква в зъбите ми. — Браво на послушната малка кучка!

После грубо отрязва косата ми.

— Тихо, кротувай. Послушен Жътвар. Послушен.

 

 

Кръвта пари очите ми, когато Карн блъсва Кагни от гърдите ми, сграбчва ме и ме вдига над земята с лявата си ръка. Сгъва десницата си и ругае заради разкъсания си бицепс. Не може да замахне назад, за да нанесе удар, и вместо това ми пуска зъбата усмивка и ми прасва една глава в гърдите, точно в гръдната кост. Целият ми свят се разлюлява. Чува се пращене. Звук от подпалени съчки. От мен се изтръгват хрипове, гъргорене, нечовешки звуци. Карн отново ме фрасва с глава и мята обзетото ми от болка тяло на земята.

Усещам как ме залива топлина и миризмата на пикня се впива в ноздрите ми. Те се смеят, а Карн дъхти в ухото ми:

— Майка ми нареди да ти кажа: просякът никога не може да стане принц. Всеки път, щом се погледнеш в огледалото, си спомняй какво ти причинихме. Спомняй си, че дишаш, защото ние сме го позволили. Спомняй си, че един ден ще ни поднесат сърцето ти на тепсия. Издигнеш ли се ти до небесата чак, в калта ще рухнеш пак!