Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Widow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2016)
Разпознаване и корекция
egesihora(2017)

Издание:

Автор: Фиона Бартън

Заглавие: Вдовицата

Преводач: Маргарита Терзиева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс принт“

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Тони Ганчев

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-619-164-219-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1501

История

  1. —Добавяне

Шеста глава
Детективът

2 октомври 2006, понеделник

Когато Боб Спаркс чу за пръв път името на Бела Елиът, се усмихна. Любимата му леля — една от многото по-млади сестри на майка му — се казваше Бела. Тя беше веселячката в групата. Затова се усмихна Боб Спаркс и това му беше за последен път. Оттогава бяха минали седмици.

Телефонното обаждане от 999 бе дошло в 16:38. Беше женски глас, натежал от скръб.

— Отвлякоха я — изплака жената. — Само на две годинки е. Някой я отвлече…

През следващите дни записът се въртя не знам колко пъти и всички запомниха успокояващия мъжки глас на оператора, който участваше в агонизиращ дует с пискливото сопрано на обадилата се.

— Как се казва вашето момиченце?

— Бела. Името й е Бела.

— А с кого говоря, моля?

— Аз съм майка й. Даун Елиът. Тя беше отпред, в градината. На нашата къща. Манър Роуд четирийсет и четири А, Уестланд. Моля ви, помогнете ми!

— Разбира се, Даун. Знам, че ви е трудно, но за да можем да направим нещо, трябва да разберем още някои неща. Кога я видяхте за последен път? Сама ли беше в градината?

— Играеше си с котката. Сама. След следобедния си сън. Остана сама само няколко минути. Излязох да я прибера към три и половина, но я нямаше. Търсихме я навсякъде. Моля ви, помогнете ми да я намеря, моля ви!

— Добре, Даун. Остани с мен. Можеш ли да ми опишеш Бела? С какво беше облечена?

— Тя… има руса коса. Днес я вързахме на опашка. Толкова е мъничка. Та тя е още бебе! Не мога да си спомня с какво беше облечена… Май с панталонки и тениска. Боже, просто не мога да мисля. Бела носи очила. Малки, кръгли, с розова рамка. Защото има мързеливо око. Намерете я, моля ви, намерете я!

Изпратените униформени полицаи потвърдиха историята на Даун Елиът, претърсиха къщата и околността и след трийсет минути името на Бела Елиът беше на бюрото на детектив Спаркс.

— Изчезнало е двегодишно момиченце, Боб — уведоми го сержантът, когато влезе в кабинета му. — Казва се Бела Елиът. Никой не я е виждал от два часа. Играла си в градината отпред и изчезнала. Станалото е в юрисдикцията на Уестланд. Майката не е на себе си. Лекарят е при нея.

Сержант Йън Матюз остави тънка папка на бюрото на шефа си. На нея бе изписано с черен маркер името на Бела Елиът. Към корицата беше прикрепена с кламер цветна снимка на детето. Спаркс почука с пръст по фотографията и я огледа добре, преди да отвори папката.

— И какво правим? Къде търсим? Къде е бащата?

Сержант Матюз седна уморено.

— Досега са претърсили къщата, таванското помещение и градината. Работата не изглежда добре. Няма и следа от нея. Таткото е от Мидланд, поне така твърди майката. Напуснал ги е една нощ, преди Бела да се роди. Опитваме се да го издирим, но майката не ни помага много. Смята, че не е нужно той да знае.

— Ами тя? Майката? Какво ще кажеш за нея? Какво е правила, докато детето е играело навън? — попита Спаркс, почуквайки с пръст по снимката на детето.

— Казва, че е правила чай на Бела. Прозорецът на кухнята гледа към градината отзад, за това не е виждала момичето. Отпред оградата е толкова ниска, че дори не може да се нарече ограда.

— Въпреки това тя е оставила детето без надзор, без да й мигне окото — измърмори замислено Спаркс и се опита да си спомни двете си деца на тази крехка възраст. Джеймс беше вече на трийсет — специалист счетоводител, а Саманта — на двайсет и шест и сгодена. Бяха ли ги оставяли с Ейлийн сами да си играят в градината? Не можеше да си спомни. По онова време не се мяркаше много вкъщи. Беше денонощно на работа. Трябваше да попита Ейлийн, когато се прибере… ако се прибере.

Той откачи сакото от закачалката зад гърба си и бръкна в джоба му за ключовете на колата.

— Ще отида да огледам наоколо. Да подуша въздуха, да поговоря с майката. Ти остани тук и организирай нещата, ако имаме нужда от помощ. Ще ти се обадя преди седем.

Докато шофираше към Уестланд, той пусна радиото да чуе местните новини. Изчезването на Бела беше първото коментирано събитие, но репортерът не съобщи нищо, което Спаркс вече да не знаеше. „И слава богу!“, помисли си той със смесени чувства.

Манър Роуд гъмжеше от репортери, любопитни съседи и полицаи, всеки интервюираше всеки в някаква вербална оргия.

Спаркс си проби път до групата пред вратата на номер 44А, кимайки на познатите журналисти.

— Боб — провикна се една жена, — има ли новини? Някаква следа?

Кейт Уотърс тръгна към него с уморена усмивка. Последният път, когато се срещнаха, беше в Ню Форест по повод едно зловещо убийство. Тогава пийнаха по едно-две питиета и поклюкарстваха за съпруга, когото Боб бе разкрил и заковал.

— Здравей, Кейт. Току-що пристигнах, но може би по-късно ще имам нещичко за теб — отвърна той, премина през кордона от униформени полицаи и влезе в къщата.

В гостната миришеше на котка и на цигари. Даун Елиът се бе свила на дивана; треперещите й пръсти стискаха мобилен телефон и кукла. Русата й коса бе събрана в опашка и лицето й изглеждаше по-младо, отколкото всъщност бе. Тя вдигна поглед към високия сериозен мъж на прага й устните й потръпнаха.

— Намерихте ли я? — попита тя.

— Госпожо Елиът, аз съм инспектор Боб Спаркс. Искам да намеря Бела и се надявам да ми помогнете.

Даун го погледна в очите.

— Но аз казах всичко на полицаите. Трябва ли да задавате всеки въпрос по десет пъти? Просто я намерете. Намерете детето ми!

Той кимна и седна до нея.

— Добре, Даун, хайде да опитаме още веднъж. Може да има нещо ново, може да сте си спомнили нещо.

Тя му разказа отново всичко. Риданията заглушаваха думите й, но той разбра, че Бела е единственото дете на Даун Елиът, резултат от обречена връзка с женен мъж, когото срещнала в някакъв нощен клуб. Малкото й момиченце било нейната утеха. То обичало да гледа филми на Дисни и да танцува. Даун не била близка със съседите.

— Те странят от нас. Аз съм самотна майка, ползвам привилегии и за тях съм използвачка — обясни тя на Боб.

Докато говореха, екипът му и тълпи доброволци от местните хора — много от тях все още в работни дрехи — претърсваха градините отзад, контейнерите за боклук, мазета, тавани, бараки, коли, къщички за животни и камари с компост из целия квартал. Денят беше към края си, когато някой отвън извика:

— Бела! Бела! Къде си миличка?

Даун Елиът скочи, отиде до прозореца и погледна навън.

— Ела, Даун, седни до мен — каза Боб. — Искам да знам Бела била ли е непослушна днес?

Тя поклати глава.

— Имало ли е причина да й се скараш за нещо? — продължи той. — Малките подробности може да са от голямо значение. Случайно да си я плеснала или нещо такова?

Беше нетипично майката да е убиец, но той трябваше да елиминира категорично тази вероятност. Съзнанието на младата жена попи бавно въпросите и тя заяви невинността си почти с писък:

— Разбира се, че не. Никога не съм я удряла. Е, понякога се е случвало да й се скарам. Когато започне да се инати… Днес нямаше нищо такова. Казвам ви, някой я е отвлякъл…

Спаркс я потупа успокояващо по ръката и помоли полицайката в къщата да им направи чай.

Млад униформен полицай промуши главата си през вратата на гостната и направи знак на шефа си, че трябва да му съобщи нещо.

— Един свидетел твърди, че е видял син микробус, паркиран на пътя, по-рано този следобед — каза му той. — Записал е част от номера.

— Имаме ли описание на шофьора?

— Бил е към трийсетте. Не е сигурен в описанието. Свидетелят излязъл на улицата, но микробусът тръгнал почти веднага. Ала по-късно го видял отново от прозореца си. Било след няколко минути, минал и спрял малко по-надолу по улицата.

Спаркс извади телефона и се обади на сержанта.

— Може да се окаже жива — каза той, когато от другата страна му отговориха. — От момичето няма и следа. Видели са син микробус да обикаля из квартала. Свидетел е запомнил част от номера. Изпращам ти данните. Дай ги на пътните полицаи. Отивам да говоря с този съсед. И още нещо, издирете всички сексуални насилници в района — добави той. Стомахът му се сви при мисълта, че детето може да е в лапите на някой от двайсет и двамата извратеняци, живеещи в района на Уестланд.

В управлението водеха на отчет триста сексуални престъпници — воайори, ексхибиционисти, содомити, педофили и изнасилвачи, които се правеха на мили съседи и чичковци пред нищо неподозиращите хора около себе си.

Стан Спенсър чакаше старшия инспектор в чистото си спретнато бунгало от другата страна на улицата. Той бе поел ролята на квартален наблюдател преди няколко години, когато мястото, определено от самия него за паркиране на волвото му, беше най-нахално узурпирано от натрапници. Пенсионерският живот не предлагаше много емоции за него и съпругата му Сюзан, затова той вложи енергията си в нощни бдения за реда в квартала и записваше старателното всяка нередност.

Спаркс стисна ръката му и двамата седнаха на масата в трапезарията. Спенсър разлисти своя бележник.

— Показанията ми са поетапни, инспекторе — каза той и Спаркс потисна една усмивка.

— Гледах навън, чаках Сюзан да се върне от пазар и неочаквано видях микробус, цвят — син, паркиран на улицата. Не успях да видя добре табелата с номера… Обичам да си записвам номерата, за да следя нарушителите, затова излязох навън, но той тръгна. Върнах се вкъщи и записах каквото успях да видя. Ала след десетина минути микробусът, вярвайте ми, се върна. За съжаление, този път не успях да погледна номера. Телефонът ми звънна и когато се върнах отново на прозореца, човекът беше изчезнал.

— Видяхте ли Бела, когато излязохте на улицата?

Спенсър поклати глава:

— Не. Не съм виждал малката сладурана от няколко дни.

След пет минути Спенсър вече се настаняваше на един стол в гостната на Даун Елиът. Набързо надраска няколко реда за пресата, после се премести на дивана.

— Даун, познаваш ли човек със син микробус?

Тя поклати глава. Сълзите вече се търкаляха по бузите й.

— Той ли я е взел? Човекът с микробуса?