Фиона Бартън
Вдовицата (51)

Петдесет и първа глава
Репортерката

1 юли 2010, четвъртък

Пресата познаваше добре дежурния съдия-следовател — дребен спретнат юрист със слабост към ярки копринени папийонки и идеално поддържани прошарени мустаци. Хю Холдън обичаше да мисли за себе си като за силен мъж, трън в очите на властимащите, който не се бои да взема спорни решения и да ги защитава.

Кейт обикновено се забавляваше с неговите разследвания и чудати заключения, но днес определено не беше в настроение. Страхуваше се, че това може да се окаже последната публична изява на Джейн Тайлър. След това вече нямаше да има причина да се показва и можеше да се скрие завинаги зад вратата на дома си.

Мик се бе наредил с другите фотографи през съдебната зала и чакаше да заснеме пристигналите.

— Здрасти, Кейт — махна й той над главите на хората. — Ще се видим после.

Тя влезе с другите репортери и успя да заеме едно от последните места отпред с лице към свидетелската скамейка. Мислеше само за Джейн, очите й не се откъсваха от входа на залата, затова пропусна пристигането на Зара Салмънд, която се шмугна през задната врата заедно с други служители от управлението, призовани да свидетелстват. Спаркс я бе изпратил на свое място. „Иди ти, Салмънд, искам да чуя твоето мнение за представянето й. Аз може да пропусна нещо.“

Салмънд седна и в същия момент се появи вдовицата. Джейн Тайлър беше в същата рокля като на погребението на Глен, огледа с достойнство хората около себе си и Кейт трябваше да признае, че тази жена се владее отлично.

Джейн премина бавно и тържествено по пътеката с адвоката до себе си и седна на определеното за нея място на първия ред. „Тази хрътка Том Пайн“, помисли си Кейт, кимайки приветливо към него и произнасяйки с устни: „Добро утро, Том“. Той вдигна ръка за поздрав и Джейн се обърна да види на кого маха. Очите им се срещнаха и Кейт реши, че Джейн ще я поздрави. Усмихна се леко, но Джейн се обърна, без да покаже някакъв интерес.

Другите свидетели също заеха местата си, поздравяваха се и се прегръщаха по пътеките между седалките, но накрая всички утихнаха и станаха при влизането на съдията.

Следователят пристъпи напред и обяви на съда, че тялото на Глен Джордж Тайлър е разпознато от бащата на починалия. После патологът даде показания за огледа на трупа постмортем. Кейт не отместваше поглед от вдовицата, отчитайки всяка реакция при подробностите от аутопсията на съпруга й. „Добре си е хапнал“, помисли си Кейт, докато патологът описваше стомашното съдържание в случаен ред. Нямало следи от сериозна болест. Контузия и разкъсване на мускула на ръцете и бедрото вследствие на удара в автобуса и падането. Фаталният удар бил в главата. Фрактура на черепа, причинена от контакта с превозното средство и платното, мозъчна травма. Смъртта била мигновена.

Джейн отвори чантата на коленете си и извади пакетче носни кърпички. После разгъна показно една и избърса очите си. „Тя не плаче — помисли си Кейт. — Преструва се.“

Следващият беше шофьорът на автобуса. Неговите сълзи бяха истински. Той разказа как мъжът паднал пред автобуса.

— Не можах да го видя и нямаше как да реагирам. Всичко стана за секунди. Натиснах спирачка, но беше късно — ридаеше той.

Помогнаха му да слезе от свидетелската скамейка и извикаха Джейн.

Представянето й мина гладко. Прекалено гладко. Кейт слушаше и с всяка дума се убеждаваше, че речта й е репетирана пред огледалото. Разходката из магазина беше пресъздадена стъпка по стъпка, всички разбраха как двамата минали по пътеката след касите, после през автоматичните врати и излезли на улицата. Последва разговорът за зърнената закуска, спъването на Глен и залитането му пред автобуса. Всичко беше казано с тих сериозен глас.

Кейт записа всичко, поглеждайки към свидетелката, за да не пропусне нито едно изражение и нито една емоция.

— Госпожо Тайлър, имате ли представа за причината вашият съпруг да се спъне? Полицаите огледаха тротоара, но не откриха нищо, което би причинило такова нещо.

— Не мога да кажа, сър. Той падна и се оказа под автобуса пред очите ми. Отиде си, преди да извикам дори — отвърна вдовицата.

„Заучила го е — каза си Кейт. — Използва едни и същи фрази.“

— Беше ли хванал ръката ви? — настоя съдия-следователят. — Аз например винаги държа жена си за ръката.

— Не… не знам. Не мога да си спомня — отвърна тя не толкова уверено.

— Имаше ли нещо, което разсейваше вниманието на съпруга ви в онзи ден?

— Да е бил разсеян ли? Какво имате предвид?

— Нещо, което му е попречило да се съсредоточи в конкретните действия.

— В последните дни той имаше много грижи — отговори Джейн и погледна към скамейките, на които седяха хората от пресата. — Но вие знаете това, нали?

— В общи линии, да — каза съдията, доволен, че прибавя нова информация към вече събраното. — Та в какво настроение беше той онази сутрин?

— Настроение?

„Разговорът не върви по плана й“, помисли си Кейт.

Повтарянето на зададените въпроси беше сигурен знак за объркване. Човек го правеше, за да си спечели време.

Тя се наведе напред, за да не пропусне нито дума.

— Да, госпожо Тайлър, в какво настроение беше?

Джейн Тайлър затвори очи и се олюля леко. Том Пайн и служителят в залата скочиха да я хванат и сложат на стол, а из аудиторията се разнесоха загрижени разговори.

— Това става за заглавие — прошепна един репортер на колегата си. — „Вдовицата на заподозрения в убийството на Бела припада в съдебната зала“. По-добре от нищо.

— Чакай, още не е приключило — каза Кейт през рамо. Джейн стисна подадената й чаша с вода и се втренчи в съдията.

— По-добре ли сте сега, госпожо Тайлър? — попита я той.

— Да, благодаря. Извинявам се. Не съм закусвала тази сутрин и…

— Не е необходимо да ни обяснявате, госпожо, радвам се, че вече всичко е наред. Сега можем ли да се върнем към въпроса?

Джейн пое дълбоко въздух.

— Той… не можеше да спи добре. Мъчеше го главоболие.

— Вземал ли е някакви лекарства за безсъние и главоболие?

Тя поклати глава.

— Каза, че не се чувства добре, но няма да отиде на лекар. Не искаше да говори за това.

— Разбирам. И защо не искаше, госпожо Тайлър?

Тя сведе поглед към скута си за момент, после вдигна глава.

— Защото каза, че продължава да сънува Бела Елиът.

Хю Холдън задържа погледа й. Залата замря. Той й даде знак да продължи.

— Казваше, че щом затвори очи, тя е пред него. Това го съсипваше. Искаше да е до мен през цялото време. Следваше ме из стаите. Не знаех какво да правя. Виждах, че не е добре.

Съдията записа внимателно всяка нейна дума, репортерите от лявата му страна пълнеха трескаво бележниците си.

— Предвид състоянието му, има ли вероятност съпругът ви да е застанал нарочно пред автобуса, госпожо Тайлър? — попита съдията.

Том Пайн понечи да възрази, но Джейн го спря.

— Не знам, сър. Никога не е говорил пред мен, че мисли да сложи край на живота си. Но през последните дни беше много зле.

Съдията й благодари за усилието, изказа съболезнованията си и вписа в документите „смърт по непредпазливост“.

— Довечера ще ме гледаш в новините — каза щастливо той, когато малко по-късно телефонира на жена си.