Фиона Бартън
Вдовицата (39)

Трийсет и девета глава
Вдовицата

22 януари 2010, петък

Перях някои неща на ръка в банята, когато Боб Спаркс почука на вратата. Сложих ръце под чешмата да отмия сапуна и изтръсках водата, докато отивах да отворя. Не очаквах гости, но Глен бе сложил малка камера над вратата и сега виждахме кой е отпред.

— Това ще ни спести време, защото няма да отваряме на пресата — каза ми той и така ме убеди.

Не харесвах тази камера. През нея всички изглеждаха като престъпници, лицата им бяха изкривени, все едно че гледах образа върху опакото на лъжица. Но той настоя. Надникнах и видях детектив Спаркс. Носът му изпълни целия екран. Натиснах интеркома и попитах:

— Кой е?

Нямаше защо да го улеснявам. Той се усмихна, знаеше, че това е игра, но каза чинно:

— Детектив Спаркс е, госпожо Тайлър. Искам да разменя няколко думи с вас.

Отворих вратата и лицето му, вече с нормалните си пропорции, изникна пред мен. Всъщност беше хубаво лице.

— Не мислех, че ще се видим отново след уреждането на компенсацията.

— Но ето че се случи. Наистина, мина доста време. Как сте вие двамата? — попита спокойно той.

— Добре сме, не благодарение на вас, разбира се. Глен не е тук. Може би е по-добре следващия път да се обадите предварително и тогава да дойдете.

— Нищо. Тъкмо исках да поговоря с вас.

— С мен? Какво може да искате от мен? Вижте, процесът на Глен приключи.

— Знам, знам, но има нещо, за което искам да ви попитам, Джейн.

Интимността в използването на първото ми име ме накара да застана нащрек. Помолих го да изтрие обувките си.

Той влезе и тръгна директно към хола, сякаш беше част от семейството. Седна на обичайното си място, а аз застанах до вратата. Не желаех да се чувства удобно у нас. Не биваше да идва тук. Не беше правилно.

Но той явно не мислеше така, искаше да продължава да ни тормози, дори и след съдийското решение. Изведнъж се изплаших. Докато го гледах в хола си, ми се стори, че всичко започва отначало. Въпросите, особено въпросите. Беше плашещо. Изплаших се, че може да е открил нещо ново и че пак ще се закачи за нас.

— Искам да те попитам защо се сприятели с Даун Елиът във Фейсбук.

Този въпрос не го очаквах. Не знаех какво да отговоря. Започнах да използвам интернет след влизането на Глен в затвора. Исках да разбера какво става там, да вляза в кожата на Глен, затова купих малък лаптоп и момчето в магазина ми помогна да се регистрирам във Фейсбук и да си направя имейл адрес. Отне ми доста време да се оправя, но накрая си купих наръчник за идиоти^[1] и всичко се нареди. Имах достатъчно време да се науча. Това ми запълни вечерите и беше свежа промяна след безкрайните часове пред телевизора. Не исках да казвам на Глен, докато беше в Белмарш. Страхувах се да не си помисли, че искам да проследя какво е правил в интернет, и да реши, че го предавам.

Не използвах много компютъра. Но когато Глен излезе и разбра за заниманията ми, се изненада, но не се ядоса. Предполагам, че в онзи момент не му беше до моите работи.

Но не му казах, че съм станала приятелка с Даун във Фейсбук, а ето че сега Боб Спаркс беше тук, за да ми създава проблеми. Беше глупаво от моя страна, „безразсъдно“, би казал Глен, ако знаеше. Направих го една вечер, след като видях Даун по новините. Просто исках да стана част от кампанията „Да намерим Бела“, да помогна с нещо, защото вярвах, че е жива.

Не мислех, че полицията ще ме забележи сред хилядите имена, но тя, разбира се, вижда всичко.

„Никога не мислиш, Джейн“, щеше да каже Глен, ако беше тук. Не трябваше да го правя, това накара полицаите отново да ровят в живота ни. Глен пак щеше да си има проблеми.

Спаркс ме гледа въпросително, но аз решавам, че е по-добре да премълча, да се правя на тъпа и да го оставя да действа.

И той не се забави:

— Ти ли се присъедини към кампанията, или някой е използвал твоя профил, Джейн?

Имаше предвид Глен, разбира се.

— Откъде да знам, инспектор Спаркс.

Трябва да запазя дистанцията. Не бива да го наричам с малкото му име. Къде е Глен? Каза, че ще се бави само десетина минути. Най-после чувам превъртането на ключа в ключалката.

— Тук сме, Глен — викам веднага. — Детектив Спаркс е тук.

Глен надниква в стаята, все още с палто, и кимва на инспектора. Боб Спаркс става и излиза в коридора, за да говори с него насаме. Сядам, вкаменена от мисълта, че Глен ще избухне, когато разбере за Фейсбук, но никой от тях не повишава тон. След малко вратата се отваря и затваря.

— Тръгна си — казва Глен от коридора. — Няма работа тук. Казах му, че това е полицейски произвол, и той си тръгна. Какво ти каза?

— Нищо. Искаше да знае кога ще се прибереш.

Ами… наистина искаше.

Качвам се горе да оставя чорапогащника си на сушилнята, после вземам лаптопа да видя мога ли да изтрия профила си от страницата на Бела. Безсмислено е, защото полицията вече го е видяла, но Глен не е. Мисля, че детектив Спаркс не му е казал нищо. Мил жест от негова страна.

Но ми се струва, че скоро ще се върне.

Когато слизам долу, заварвам Глен да търси нещо за сандвич из хладилника и бързам да го дръпна, за да се погрижа за него.

— Какво предпочиташ, сирене или риба тон?

— Риба, ако обичаш. Имаме ли чипс към нея?

Приготвям му сандвича и добавям в чинията маруля и домат. Той има нужда от зеленчуци. Изглежда ми блед и от стоенето вкъщи е напълнял.

— Къде беше? — питам го и слагам чинията пред него.

Глен прави физиономия, онази, с която показва, че го дразня.

— До магазинчето за вестници, Джейн. Престани да ме следиш.

— Просто питам. Интересува ме, нищо повече. Харесва ли ти сандвичът? Може ли да погледна вестника?

— Забравих да купя. А сега, може ли да си изям сандвича на спокойствие?

Отивам в другата стая и се опитвам да запазя спокойствие, но в главата ми се върти само едно: всичко започва отново. Включително и неговите глупости. Отново започна да изчезва. Не прави нищо у дома, иначе щях да разбера. Но понякога излиза, губи се половин-един час и се връща, без да може да ми обясни къде е бил. Когато го попитам, се ядосва, все повтаря, че го проверявам.

Всъщност не искам да знам къде е бил, но се налага. Ако трябва да бъда честна, мисля, че затова дойде днес Боб Спаркс. Помислих си, че пак са хванали Глен да прави нещо на компютъра.

Старая се да отхвърлям всички съмнения, но има дни — като днешния, — когато не мога да устоя и започвам да си представям какво би могло да стане. „Не бива да мислим за най-лошото“, казва татко, щом мама изпадне в едно от „нейните състояния“, но е много трудно, особено когато най-лошото витае около теб, крие се зад ъгъла и те дебне.

Трябва да направя нещо, за да спре всичко това. Иначе и двамата сме изгубени.