Фиона Бартън
Вдовицата (18)

Осемнайсета глава
Детективът

8 април 2007, понеделник

Глен Тайлър имаше готов отговор за всичко. Умът му щракаше бързо и когато шокът от арестуването премина, изглеждаше, че дори се забавлява със ситуацията.

— Арогантен малък червей — избухна пред жена си Спаркс. — Не съм сигурен, че на негово място щях да бъда толкова самоуверен.

Ейлийн стисна ръката му и му подаде чашата с вино.

— Не, ти щеше да си признаеш всичко начаса. От теб би излязъл ужасен престъпник. Какво предпочиташ за вечеря? Риба или пържола?

Спаркс седна на един от високите столове, с които Ейлийн бе настояла да обзаведат кухненския барплот и си взе морков от шкафа.

Денят беше изтощителен. През цялото време бе ровил из показанията на Тайлър в търсене на някаква пукнатина или несъответствие.

На компютъра му намериха снимки на сексуално насилвани деца, но според заподозрения били свалени по погрешка. Интернет бил виновен и станало без негово знание. С кредитната му карта беше купувано детско порно, но някой бил клонирал картата му. „Не знаете ли, че е пълно с клонирани кредитни карти?“

— Джейн подаде жалба за открадната кредитна карта миналата година. Тя ще ви разкаже. Трябва някъде да има полицейски доклад.

„Интересно, че се е случило точно когато из вестниците започнаха да пишат за връзката между кредитните карти и онлайн секса с деца“, замисли се Спаркс, прелиствайки отново показанията на Тайлър. Но това не можеше да се докаже.

„Ще видим кой кого — закани се наум Спаркс по време на почивката за кафе. — Мисли си, че историята му е желязна, но още не сме свършили.“

Наистина спокойствието на Тайлър беше непробиваемо, докато не го разпитаха втория път и не му показаха албума със снимки на деца, изрязани от вестници и списания, които откриха в кухненския шкаф.

Този път нямаше подготвена роля. Беше ясно, че ги вижда за пръв път. Ченето му увисна, докато разгръщаше страниците, пълни с малки ангелчета с прекрасни бебешки дрехи и играчки.

— Какво е това? — попита смаяно той.

— Мислехме, че ти ще ни кажеш, Глен.

Вече го караха на малко име. Глен не възрази, но продължи да нарича детектива „господин Спаркс“, за да запази дистанция.

— Това не е мое — каза той. — Наистина ли сте го намерили вкъщи?

Спаркс кимна.

— Сигурно е на предишните собственици — продължи Глен, кръстоса ръце и започна да потропва с крак.

— Надали, Глен. От колко години живеете там? По-вероятно е да е твое или на Джейн.

— Не е мое.

— Тогава трябва да е на Джейн. Защо ще държи такъв албум?

— Не знам… питайте нея — озъби се Тайлър. — Тя е вманиачена на тема бебета. Не можахме да си имаме наши и тя непрекъснато плаче. Трябваше да й кажа да спре. Това започна да подкопава живота ни. Все пак сме двама. Щастливи сме по свой си начин.

Спаркс кимна несигурно, обмисляйки късмета на Джейн да има такъв съпруг като Глен. „Горката жена“, си помисли той.

Криминалният психолог, консултант по случая, вече го бе предупредил, че най-вероятно албумите не принадлежат на Глен Тайлър.

— Това не е албум на хищник — каза той. — В снимките няма и грам сексуална нотка. Това са фантазиите на някой, но този някой не е насилник. По-скоро е нечия мечта — като лексиконите на младите момичета.

„Или на бездетна жена“, добави наум Спаркс.

Тайният живот на Джейн обърка Тайлър, това поне стана ясно. Той се затвори в собствените си мисли, сигурно се питаше какво още не знае за жена си. По-късно при обсъждането всички се съгласиха, че фактът бе разклатил увереността му, че я държи под контрол. Тайните бяха опасно нещо.

Но след срещата с шефовете на куриерската фирма и наближаването на трийсет и шест часовия срок Спаркс се призна за победен. Бяха преровили всичко около Тайлър, ала не можаха да го обвинят в нищо, освен в неправомерно ползване на интернет, но това нямаше да издържи в съда.

След два часа го освободиха и той се върна вкъщи. Боб Спаркс го проследи от един от прозорците в коридора.

— Не се настанявай много удобно у дома, Глен. Ние ще се върнем — измърмори той под нос.

На следващия ден Тайлър беше на работа под наблюдение. Спаркс се запита какво мисли за всичко това неговият шеф.

— Оставили са го да си довърши месеца — каза той на Матюз. — Добре. Да му дадем време да допусне грешка. Щом започне да се мотае цял ден из къщи, непременно ще му се прииска да полудува.

Детективите се спогледаха.

— Защо не се обадим на Алън Джонстоун и да го помолим да разгледаме още веднъж пътните листове? Може да ни насочи в правилната посока — попита Матюз.

Господин Джонстоун ги прие в кабинета си, разчиствайки купчини документи, разхвърлени по свободните столове.

— Добър ден, инспектори. Отново се върнахте, а? Глен ми каза, че всичко било изяснено.

Детективите събраха глави над документите, изчислявайки отново километрите под неспокойния поглед на Джонстоун.

— Ваши ли са? — попита Спаркс и посочи една снимка с две малки хлапета във футболни екипи на бюрото му. — Прекрасни хлапета.

— Довиждане, господин Джонстоун. Пак ще се видим — каза бодро Матюз.

Но в службата помолиха Глен да си тръгне в края на седмицата. Алън Джонстоун звънна на Спаркс.

— Другите са на нокти. Повечето от нас имат деца. Когато му платих, той си замълча. Сви рамене, изпразни шкафчето си и си тръгна.

— Да видим какво ще прави сега — ухили се Матюз.