Фиона Бартън
Вдовицата (14)

Четиринайсета глава
Детективът

7 април 2007, събота

Първият разпит на Глен Тайлър трябваше да изчака, докато се приберат в Саутхамптън и заемат местата си в тясната като кутийка стая с боядисана в болнично зелено врата. Спаркс надникна през прозореца отвън. Тайлър седеше като ученик, с ръце на коленете. Кракът му потропваше в някаква беззвучна мелодия.

Мислите хвръкнаха из главата на детектива. Току-що бе говорил с председателя на операция „Голд“ и бе научил, че екипът е засякъл сериозен интерес към определени сайтове от страна на Глен Тайлър. Очертаваше се интересен разпит.

Спаркс отвори вратата и зае място на малката издигната платформа. За него беше важно да наблюдава езика на тялото на заподозрения. Учебникът по психология беше до леглото му, четеше го в момента. Там пишеше, че един от начините разпитващият да доминира над заподозрения е, като стърчи с няколко сантиметра над него. Спаркс остана там малко по-дълго от обикновено, ровейки из документите в папката, но в крайна сметка седна на стола. Тайлър не го изчака да се намести, започна веднага:

— Още веднъж ви казвам, че това е грешка. По пътищата има стотици сини микробуси — стовари юмруци той по изцапаната с петна от кафе маса.

Спаркс пое въздух бавно и дълбоко. Не бързаше да се включи.

— Добре, господин Тайлър. Нека проследим още веднъж маршрута ви на втори октомври. Искам да уточним времето.

Тайлър извъртя очи.

— Няма какво повече да ви кажа. Стигнах до адреса, оставих поръчката и се прибрах. Точка по въпроса.

— Така. Според пътния лист сте напуснали депото в дванайсет и половина.

Тайлър сви рамене.

— Къде обядвахте в онзи ден? — попита Спаркс.

— Да обядвам ли? — повтори Тайлър и се изсмя.

— Да. Спряхте ли някъде за обяд?

— Предполагам, че съм изял един шоколад, „Марс“ или нещо подобно. По принцип не ям на обяд. Мразя сандвичите по супермаркетите. Предпочитам да изчакам и да се нахраня вкъщи.

— Откъде купихте този „Марс“?

— Не помня. Вероятно от някое малко магазинче.

— На път за адреса или обратно?

— Не помня.

— Зареждахте ли някъде?

— Не си спомням. Беше преди месец.

— Трябва ли да записвате километража си в началото и в края на маршрута? — попита Спаркс, знаейки отлично отговора.

Тайлър примигна.

— Да.

— Значи, ако аз измина това разстояние, километражът ми ще покаже същото като вашия — погледна го в очите Спаркс.

Тайлър примигна отново.

— Да, но преди Уинчестър имаше голям трафик и аз се опитах да намеря заобиколен път. Обърках се и докато се върна обратно на Ринг Роуд, изминах разстояние почти два пъти по-дълго от нормалното — отвърна той.

— Разбирам — каза Спаркс и разтегна паузата, записвайки подробно отговора в бележника си. — На връщане имаше ли объркване?

— Не, но имаше задръстване.

— Отнело ви е доста време да се приберете у дома, нали?

Отново свиване на рамене.

— Не съвсем.

— Защо шефът не ви е видял да прибирате микробуса, щом сте се върнали толкова бързо?

— Минах първо през къщи. Вече ви казах. Свърших работа и се отбих у дома — отговори Тайлър.

— Защо? Казаха ни, че обикновено отивате директно в депото.

— Исках да видя Джейн.

— Да, жена ви. Доста романтична личност сте, господин Тайлър. Искали сте да я изненадате?

— Не, исках да я предупредя, че ще вечеряме навън.

Вечеря. Семейство Тайлър вечеряха, не просто ядяха.

„Банката е белязала стила на живот на Глен“, помисли си Спаркс.

— Не можехте ли да й се обадите?

— Батерията ми падна, а и бездруго минавах покрай нас. Освен това умирах за чаша чай.

Три извинения. „Човекът е прекарал доста време, докато скалъпи историята си“, рече си Спаркс. Трябваше да провери обажданията от мобилния веднага, след като приключи тук.

— Мислех, че шофьорите са длъжни да поддържат постоянна връзка с фирмата. Аз например имам връзка с диспечера и в колата.

— Аз също, но оставих апарата в колата си, когато се качих в микробуса.

— Кога изключи телефонът ви?

— Забелязах го чак когато стъпих на А двайсет и пет и реших да звънна на Джейн. Може да е било преди пет минути, а може и половин час по рано.

— Имате ли деца? — попита Спаркс.

Тайлър явно не бе очаквал този въпрос и стисна устни, за да събере мислите си.

— Не, защо? — измърмори той. — Какво общо има това със случая?

— Обичате ли деца, господин Тайлър? — настоя детективът.

— Разбира се. Кой не обича деца? Просто не можем да имаме свои — скръсти ръце пред себе си той.

— Разбирам. Но има хора, които обичат децата по различен начин. Разбирате ли какво имам предвид, господин Тайлър?

Тайлър стегна пръсти около ръцете си и затвори очи. Беше само за миг, но достатъчно да окуражи Спаркс.

— Обичат ги в сексуален смисъл.

— Те са животни, не хора! — избухна Тайлър.

— Значи, вие не обичате децата по този начин?

— Не говорете такива гадости. Разбира се, че не. За какъв ме вземате?

— Точно това се опитваме да разберем, господин Тайлър — наведе се над него Спаркс. — Кога започнахте да си изкарвате заплатата с шофиране? Впрочем доста странна промяна в кариерата ви. Имали сте добра работа в банка, нали?

Тайлър свъси вежди.

— Обичам промените. Не се разбирах с шефа си и исках да започна собствен бизнес с доставки на стоки. Но… трябваше да набера опит на всяко ниво, затова се качих на микробуса…

— Какво ще ми кажете за онова с компютъра ви в банката? — прекъсна го Спаркс. — Не бяхте ли уволнен заради неправомерно използване на служебен компютър?

— Накиснаха ме — отвърна на мига Тайлър. „Репетирал го е“, отбеляза си Спаркс. — Шефът искаше да ме махне. Мисля, че се страхуваше от мен, защото бях по-млад и по-образован от него. Всеки би могъл да използва онзи компютър. Охраната в сградата е смехотворна. Но аз напуснах по моя инициатива.

Ръцете му бяха толкова здраво скръстени пред гърдите, че му пречеха да диша.

— Добре — каза Спаркс и се облегна назад, за да даде пространство и време Тайлър да доукраси лъжата си.

— И в каква „неправомерна употреба“ ви обвиниха? — попита с равен глас той.

— За порно. Някой беше гледал порно на служебния компютър в работно време. Какъв идиот! — възмути се Тайлър. В онзи момент беше самото благоприличие. — Нима не бих постъпил толкова глупаво.

— Вие къде гледате порно? — попита Спаркс и Тайлър замръзна на стола си.

— Искам адвокат — заяви той и краката му затанцуваха под масата.

— Ще го получите, господин Тайлър. Между другото, в момента колегите проверяват домашния ви компютър. Какво според вас ще открият там? Искате ли да ни кажете нещо по този въпрос?

Но Тайлър се затвори в себе си. Замлъкна, загледа се в ръцете си и поклати глава, когато му предложиха вода.

След трийсет минути детективите се върнаха в стаята си и препрочетоха отговорите на Тайлър, душейки за фалшиви нотки.

— Ние ще се свържем с банката за вашия случай, господин Тайлър, затова ви предлагам да ни разкажете точно какво е станало — предложи му Спаркс, когато отново влязоха в стаята за разпити.

Заподозреният повтори историята си. Адвокатът седеше мълчаливо до него. Тайлър говореше уверено. Според версията му всички освен него грешаха. Оставаше въпросът с алибито. Криминалистите го атакуваха от всички страни, но то се оказа непробиваемо.

След два изпълнени с напрежение часа пъхнаха Глен в килия, докато полицаите проверят истинността на историята му. Когато разбра, че няма да си отиде вкъщи, Тайлър се обърка. Лицето му стана някак по-младо и невинно и той погледна като изгубено дете, когато сержантът му нареди да извади всичко от джобовете на панталона си и да свали колана.

— Ще се обадите ли на съпругата ми? — попита той адвоката си с някак пречупен глас.

Когато го вкараха в празната килия, той се свлече на една отдавна изгубила цвета си пейка до стената и затвори очи.

Дежурният полицай погледна през прозорчето на вратата.

— Изглежда спокоен — каза на колегата си той. — Но ще го държим под око. Кротките ме изнервят най-много.