Фиона Бартън
Вдовицата (53)

Петдесет и трета глава
Вдовицата

3 юли 2010, събота

Не можех да не отида. Трябваше да я видя. Разпитът и дознанието размърдаха нещо в мен, през цялото време мислех за нея и дори лекарствата не успяха да помогнат. Мислех, че когато Глен си иде, ще намеря покой, но не стана така. Продължавах да мисля през цялото време. Не можех да ям, нито да спя. Знаех, че трябва да отида при нея. Нищо друго не беше от значение.

Глен направи нещо ужасно, но аз можех да се грижа за нея, да я обичам и да я пазя. Можех да остана завинаги нейна майка.

Снощи реших да стана рано и да отида. Трябваше да тръгна по тъмно, за да не ме видят, когато изляза. Не можах да заспя. Беше ме страх, че ще се наложи да карам по магистралата. Когато отивахме далече, винаги шофираше Глен. Това беше в неговия ресор. Но нямаше как, трябваше да се успокоя. Заради нея.

Спрях на бензиностанцията да купя цветя. Избрах малки нежни розови пъпки. На нея щяха да й харесат. Малки, розови и красиви като нея. Взех и няколко лилии. За гроба й. Не знаех дали трябва да ги оставя там. Може би щях да ги върна вкъщи, за да ги гледаме двете. Купих й и бонбони. Избрах „Скитълс“ и чак в колата осъзнах, че и Глен бе избрал същите. Изхвърлих ги през прозореца.

Джипиесът ме докара направо тук. Каза ми: „Вие достигнахте вашата дестинация“. На екрана се изписа „у Дома“. Забавих, за да дам възможност на колата зад мен да ме изпревари, после завих по пътя между дърветата. Вече започваше да се развиделява, но все още беше рано, и наоколо нямаше никого. Тръгнах между дърветата. Търсех Бела. Бях оставила бяла салфетка до синьото парче под дървото, където Глен я бе заровил, и се надявах тя още да си е на мястото. Гората не беше голяма, при това носех и малък фенер за всеки случай. Открих я бързо. Салфетката беше там, макар и мокра от дъжда.

Вече бях помислила какво да правя. Щях да се помоля, после да поговоря малко с нея, но когато пристигнах, ми се прииска просто да поседя и да помълча. Прострях сакото си и седнах. Показах й цветята, заговорих й. Не знам колко време съм седяла, когато го чух. Знаех, че ако някой ме намери, ще бъде той. Мама щеше да каже, че това е съдба.

Той заговори мило и внимателно. Попита защо съм тук. И двамата знаехме, разбира се, но той искаше да го кажа на глас. Искаше го толкова силно. И аз му казах:

— Дойдох при нашето малко момиченце.

Той реши, че говоря за мен и Глен, но всъщност Бела е моя и на Боб. Той обича Бела, колкото и аз. Глен никога не я е обичал. Просто я пожела и я взе.

Поседяхме мълчаливо. После Боб ми разказа истинската история, онази, която Глен не пожела да ми разкаже. Разказа ми как той я открил онлайн и я проследил. Как в полицията гледали запис, на който той следил Даун и Бела от детската градина до дома им четири дни преди изчезването й. Как планирал всичко предварително.

— Каза, че го е направил за мен — обадих се аз.

— Направил го е за себе си, Джейн.

— Бил го направил, защото знаел колко много искам да имаме бебе. Че вината била моя. Направил го, защото ме обичал много.

Боб ме погледна в очите и рече бавно:

— Взел я е заради себе си, Джейн. Никой друг няма вина. Нито Даун, нито ти.

Изведнъж ми стана зле, не можех да чувам и да виждам ясно, сякаш бях под вода. Сякаш се давех. Стори ми се, че минаха часове, преди Боб да стане, да ми помогне да се изправя и да наметне сакото на раменете ми. После ме хвана за ръка и ме поведе към магистралата. Обърнах се назад и прошепнах:

— Сбогом, скъпа моя.

И тръгнах с Боб към проблясващата между дърветата синкава светлина.

После видях снимки от погребението й по телевизията. Бяха я сложили в малък бял ковчег с розови пъпки отгоре. Хората бяха стотици, бяха дошли от цялата страна, но аз не присъствах. Пуснахме молба в съда, но Даун заяви, че е против. Съдията се съгласи с психиатъра, че няма да ми се отрази добре.

Но мислено бях там. И Бела знаеше, че съм до нея, а това е най-важното.