Фиона Бартън
Вдовицата (50)

Петдесета глава
Вдовицата

11 юни 2010, петък

Телевизионният екип си тръгва, аз сядам и чакам кротко късната емисия на новините. Господин Телевизия каза, че това ще бъде топновината. На екрана изгрява „Вдовицата по случая Бела проговори за пръв път“, музиката се излива върху заглавието и влиза в стаята. Ето ме и мен. Образът ми не стои дълго на екрана, но е важно какво казвам. Казвам, че не знам нищо за изчезването на Бела, но подозирам, че Глен е замесен. Категорично заявявам, че не съм сигурна в нищо, че той не си е признавал пред мен и че журналистката е извъртяла думите ми.

Отговорих на въпросите им спокойно, седнала на дивана в хола. Признах, че са ми предложили заплащане, но когато съм видяла какво искат да пишат във вестника, съм развалила договора. Новините продължават с рязко възражение от „Поуст“ и кадър с Кейт и Мик, които излизат от дома ми.

Това е всичко.

След новините продължавам да седя, чакам телефонът да звънне.

Първа беше Мери, майката на Глен.

— Как можа да изречеш такива неща, Джени? — избухва тя.

— Знаеш го не по-малко от мен, Мери — отвръщам. — Не се прави, че не си го подозирала, защото съм убедена, че не е вярно.

Тя млъква и след малко заявява, че ще говорим утре.

После се обажда Кейт.

Говори делово, казва, че вестникът ще цитира изказването ми пред телевизията в своята статия, така че, мога да изложа „своята гледна точка“. Не успявам да сдържа смеха си.

— Нали ти трябваше да изложиш моята гледна точка, Кейт? Винаги ли лъжеш така нещастните хорица?

Тя игнорира въпроса ми и ме уверява, че мога да й звъня по всяко време на мобилния. Затварям, без да й кажа „дочуване“.

На следващата сутрин някой ми пъха вестника през отвора за писма. По принцип не съм абонат на нито един вестник. Може Кейт да го е пъхнала. Или някой от съседите. Заглавието крещи в очите ми: „Вдовицата признава вината на убиеца на Бела“, и аз се разтрепервам така, че не мога да разлистя страниците. Ликът ми е на първа страница, загледан в далечината, както Мик ми заръча да направя. Оставям вестника на масата в кухнята и чакам.

Телефонът не спира да звъни през цялата сутрин. От вестниците, от телевизията, от радиото, семейството. Мама също се обажда, плаче за срама, който им нанесох, а татко крещи от стаята колко е бил против тази сватба. Не беше против, но сега му се иска да е бил.

Опитвам се да успокоя мама, казвам й, че не са ме цитирали правилно, че вестникът е извъртял всичко, но не успявам и тя ми затваря.

Разговорите ме изтощават, затова изключвам телефона и си лягам. Замислям се за Бела, за Глен. За деня, когато ме заведе на гроба й.

Беше в понеделника, преди да умре. Сутринта седна на леглото ми и ми каза, че вече не може да спи. Сви се върху своята половина от леглото, обърна ми гръб, за да не мога да видя лицето му, и започна да ми разказва за деня, когато Бела изчезна. Не помръднах, докато разказваше. Страхувах се да не разваля магията и той да спре. Слушах мълчаливо, със свито сърце.

Взел я в колата, защото тя искала. Не го бил планирал. Сега му било ясно, че е трябвало да я остави в края на малката горичка и да си тръгне, защото разбрал, че е извършил нещо ужасно. Тя заспала отзад в микробуса. Той носел спален чувал, вдигнал я, както спяла, и я оставил под едно дърво, за да я намерят. Оставил й бонбони да си хапне. „Скитълс“. Мислел да се обади в полицията, но паниката го парализирала.

После стана и излезе от стаята, преди да заговоря. Останах да лежа неподвижно, сякаш можех да спра времето, но мислите ми бягаха напред. Повтарях си само едно: „Защо има спален чувал в микробуса си? Откъде го е взел?“. Не исках да мисля за станалото в микробуса, за онова, което е правил мъжът ми там. Исках да изхвърля всичко от ума си, влязох под душа и оставих водата да барабани по главата ми и да изпълни ушите му със звука. Но тя не спря мислите ми.

Слязох в кухнята при него и му казах, че трябва да я намерим. Глен ме погледна изумено.

— Джени, това беше преди четири години.

Но аз не приемах „не“ за отговор.

— Трябва да я намерим.

Качваме се в колата и отиваме да я търсим. На излизане се оглеждам и се уверявам, че никой не ни наблюдава. Мина време и пресата вече не спи пред вратите ни. Бях решила, ако някой от съседите се покаже, да кажем, че отиваме да пазаруваме в „Блу уотър“.

Трафикът е засилен и ние се съсредоточаваме в пътя. Не говорим, само следваме знаците за магистрала 25.

Вървим по маршрута, който Глен трябва да е следвал, докато е пътувал от Уинчестър до Саутхамптън и нататък, по междуградските пътища с Бела отзад. Представям си я как седи щастлива на пода на микробуса, стиснала бонбоните в ръка, и правя всичко, за да я задържа там, преди грозната смърт да ми я отнеме. Знам, че не е било така, но сега не искам да мисля за другото.

Глен е блед и плува в пот зад кормилото.

— Това е адски глупаво, Джейн — мърмори под нос, но аз знам, че иска да се върне към онзи ден. Към случилото се тогава. И го оставям да го изживее отново, защото аз искам Бела.

Два часа след излизането ни от къщи той казва:

— Тук беше.

Мястото не се различава по нищо от другите дървета, покрай които минахме, но той спира.

— Откъде си сигурен? — питам го аз.

— Оставих знак отстрани.

Ето го знака. Избеляло петно от автомобилно масло. „Значи е мислил да се върне“, минава ми през ума, но избутвам тази идея от главата си.

Глен излиза извън пътя и скрива микробуса между дърветата, за да не ни видят. Сигурно е направил така и през онзи ден. Оставаме по седалките и мълчим. Лицето му отново е непроницаемо, както беше онзи ден в коридора, когато полицията го потърси. Сега не прилича на моя Глен, но този път не ме е страх. Виждам, че трепери, но дори не го докосвам.

Слизаме, той ме води до едно дърво близо до оградата и сочи земята под него:

— Ето тук оставих Бела.

— Лъжец — казвам и той ме поглежда изплашено. — Кажи къде е? — извисявам глас до писък и това вече стряска и двама ни.

Глен ме повежда навътре между дърветата и в един момент спира. Нищо не подсказва, че някой е бил тук някога, но мисля, че този път говори истината.

— Оставих я тук. Ето тук. — Той се свлича на колене.

Прикляквам до него и го карам да ми разкаже всичко още веднъж.

— Тя вдигна ръце към мен, Джени. Беше толкова красива! Наведох се през оградата, взех я и я сложих в микробуса. Когато спряхме, я притиснах до себе си и започнах да галя косата й. В началото й хареса. Смееше се. Целунах я по бузата. Дадох й бонбон и тя го хареса. После заспа.

— Била е мъртва, Глен, не е спяла. Бела е умряла — поправям го аз и той заплаква.

— Не знам защо умря — казва през сълзи. — Не съм я убил. Щях да знам, ако съм го направил.

— Да, щеше — отговарям. — И го знаеш.

Слушам риданията му и си мисля, че плаче за себе си, а не за убитото дете.

— Сигурно съм я стиснал много силно. Не съм искал, разбираш ли? Беше като насън, Джени. После я покрих със спалния чувал и я покрих с клони и листа, за да я запазя.

В същия момент зървам нещо синьо да се подава от корените на дървото. Двамата коленичим до гроба на Бела и аз прокарвам длан по пръстта, милвам я, показвам й, че сега е на сигурно място.

— Всичко е наред, детенцето ми — казвам тихо и в първия момент Глен решава, че говоря на него.

Ставам, влизам в колата и го оставям да се върне сам. Оставил е колата отворена и аз използвам момента, вземам джипиеса и отбелязвам това място като Дом. Не знам защо, но ми се струва правилно. Глен пристига и ние поемаме мълчаливо към дома. Заглеждам се през прозореца, където провинцията постепенно отстъпва място на предградията, и започвам да правя планове за бъдещето. Глен пуска радиото, премества го на „Класик ФМ“ и предполагам, се замисля за миналото.

Спираме пред нас, излизаме от колата и влизаме заедно у дома.

Щом затваряме вратата зад себе си, той ме поглежда и пита какво мисля да правя.

— Ще им кажеш ли, Джени? Или ще ме изоставиш?

Отговарям му, че отивам да направя чай, и го оставям в коридора. Имам прекалено много за обмисляне. Предателство. Решения. Планове.

След това приключвам разговорите с него, говоря само ако се налага.

— Майка ти те търси на телефона.

Такива неща.

Той е като призрак, следи всяка моя стъпка. Хващам го да ме наблюдава, докато уж чете вестник. Сега е в ръцете ми. Не знае какво ще направи неговата Джени и това го плаши до смърт.

През онази седмица Глен не ми даде да си покажа носа навън без него. Където и да отидех, той беше с мен. Сигурно си е мислил, че ще изляза и ще изтичам право при Боб Спаркс. Защото изобщо не ме познава. Нямам намерение да казвам на никого. Не за да го предпазя — не ме разсмивай. Искам да запазя тайната само за себе си.

Онази събота той беше до мен. Излязохме от „Сенсбъри“ и той каза, че трябвало да купим зърнена закуска. Изведнъж нещо в мен щракна. Бутнах го лекичко, той се препъна на ръба на тротоара и слезе на улицата. В същия момент изникна автобусът. Всичко стана за миг. Помня как лежеше на паважа в малка локва кръв и си помислих: това е краят на безсмисления му живот.

Прави ли ме това убиец? Обръщам се към огледалото и се вглеждам в очите си да видя какво има там, но не съзирам нищо. Всъщност Глен се отърва доста леко. Можеше да се мъчи с години, всеки ден да се пита кога ще го обвинят в убийство. Можеше дори да убие отново. Хора като него не могат да спрат, чух го наскоро от специалисти. Защо тогава да не приемем, че съм му помогнала?

Реших да продам къщата колкото може по-бързо. Първо ще трябва да дам показания на изслушването, но Том Пайн каза, че ще поразпитат и ще дадат заключение веднага. Трябва само да кажа как Глен се е спънал и всичко ще приключи. Ще започна на чисто.

Вчера се обадих на една брокерка на недвижими имоти, за да се ориентирам за цените. Казах си името, но тя явно не направи връзка. Сигурна съм, че в един момент ще разбере. Казах й, че искам да се продаде бързо и утре сутринта трябва да дойде да огледа имота. Интересно ми е дали връзката с Глен ще свали цената, или ще я повиши. Има любители на силни усещания, които биха платили нещо отгоре. Човек никога не знае.

Още не съм решила къде да отида, но е сигурно, че ще напусна Лондон. Ще вляза в интернет да намеря подходящо място, може да потърся имот в чужбина, а може и надолу, към Хампшър. Да съм близо до малкото ми момиченце.