Фиона Бартън
Вдовицата (5)

Пета глава
Вдовицата

9 юни 2010, сряда

Мина час, а тя все още е тук. Не знам защо не я помолих да си тръгне. Преди никога не съм имала проблем да кажа на хората да си гледат работата. Безпокоях се какво ще ме пита, но се оказа забавно и вниманието й ми беше приятно. В тази къща се чувствам малко самотна.

Говорихме за какво ли не. Кога сме купили къщата с Глен, какви са цените наоколо, какви ремонти сме правили, колко скъпа била боята, какъв бил кварталът, където съм израснала и ходила на училище — такива неща. Тя се съгласява с всичко.

— О, и аз бях така в училище. Мразех учителите също като теб.

Такива неща.

Имам чувството, че си бъбря с приятелка. Че тя е като мен. Тактиката й е добра, но ми се струва, че го прави при всяко интервю.

Но не е толкова лоша, наистина. Мисля, че щях да я харесам, ако се бяхме запознали при други обстоятелства. Забавна е и изглежда мила, но може всичко да е роля. Разказва ми за съпруга си, „моя старец“, както го нарича — казва, че трябва да му се обади по-късно, за да го предупреди, че може да закъснее. Не знам защо ще закъснява — още не е дошло време за обяд, но се съгласявам, казвам, че трябва да му се обади веднага, защото той сигурно ще се безпокои. Глен би се обезпокоил. Щеше да ме побърка, ако излезех навън, без да му се обадя. „Не е честно спрямо мен, Джени“, щеше да ми каже, но това не го споделям с нея.

Кейт се смее и споделя, че „старецът й“ е свикнал с нейните закъснения, но ще мърмори, защото ще му се наложи той да се оправя с децата. Имала двама тийнейджъри, Джейк и Фреди, които били ужасни и не уважавали никого и нищо.

— Ще трябва да направи вечеря — казва тя. — Мисля, че ще поръча пица. Момчетата я обожават.

Момчетата побърквали и нея, и стареца й, защото не чистели след себе си.

— Като прасета са, Джени, — уверява ме тя. — Няма да повярваш колко купи от зърнена закуска намирам в стаята на Джейк. Особено от вечерята. И си губят чорапите всяка седмица. Къщата ни е като Бермудския триъгълник за чорапи — смее се отново тя, защото, прасета или не, определено ги обича.

Мисля си, Джейк и Фреди — какви прекрасни имена! Скътвам ги за по-късно, за колекцията си, и кимам, сякаш разбирам какво й е. Но всъщност нищо не разбирам. Аз щях да обичам тези проблеми. Щях да съм щастлива да имам двама тийнейджъри, които да хокам и да обичам.

Но вместо това се чувам да казвам:

— Глен ставаше труден, ако оставех къщата неразтребена.

Просто искам да й покажа, че си имам своите проблеми; че и аз съм като нея. Доста глупаво. Как бих могла някога да бъда като нея? Или като когото и да било? Аз?

Глен винаги твърдеше, че съм различна. Когато излизахме заедно, се отнасяше с мен като с нещо специално. Казваше на приятелите си, че съм нещо специално. И досега не мога да разбера защо го правеше. Тогава работех в един фризьорски салон, „Косата днес — Лесли“, на името на собственичката, и прекарвах осем часа в сапунисване на коси и правене на кафе за жени в менопауза. Мислех си, че фризьорството ще е забавно, дори завладяващо. Надявах се да подстригвам и да създавам нови прически, но на седемнайсет бях все още в дъното на стълбицата.

— Джейн — нареждаше Лесли, — сложи шампоан на клиентката ми. И после измети около столовете.

Без „моля“, без „благодаря“.

Клиентките бяха симпатични. Обичаха да споделят с мен новините и проблемите си, защото ги слушах и не се опитвах да им давам съвети, както правеше Лесли. Кимах и се усмихвах, спях с отворени очи, докато се ядосваха за внуците си и онова лепило, което дишаха, или за съседа, който хвърляше мръсотиите от кучето си в тяхната градина. Минаваха цели дни, без да дам по-различно мнение от „Това е добре“ или да кроя планове за уикенда на глас, колкото да поддържам разговора. Но ми харесваше. Заплатата беше мизерна, обаче работата ми пасна както никоя друга. Не ми се учеше. Мама казваше пред хората, че страдам от дислекция, но истината беше, че просто не ми се занимаваше.

После се появи Глен и изведнъж станах „специална“.

В работата нищо не се промени, но не можех да се сближа с другите три момичета, защото Глен не одобряваше да излизам без него. Казваше, че само самотните момичета скитосвали така, за да си търсят секс и пиячка. И ако можеше да се вярва на историите им в понеделник сутрин, вероятно беше прав. Винаги си намирах някакво извинение да не изляза с тях и накрая те спряха да ме канят.

Обичах работата си, защото можех да се отнеса, да потъна в мислите си и нямаше напрежение. Чувствах се сигурна — миризмата на химикалите, отрязаните коси, шумът от разговорите и течащата вода, ръмжащите сешоари и предсказуемостта на всичко това ме успокояваше. Денят ми се ръководеше от записаните с не добре подострен молив часове в книгата за ангажименти.

Всичко бе предварително решено, дори и униформите: черни панталони и бели престилки (с изключение на съботите, когато всички трябваше да сме с дънки). „Унизително е за жена на твоята възраст, Джени“, бе казал по-късно Глен. Но важното беше, че не аз трябваше да решавам тези неща. За това не страдах.

Колкото до Глен, него всички го обичаха. В събота, когато идваше да ме вземе, се облягаше на бюрото на Лесли и чакаше. Толкова много знаеше моят Глен! Знаеше всичко за бизнеса и разсмиваше хората, дори когато говореше за сериозни неща.

— Твоят съпруг е много умен — казваше Лесли. — И много симпатичен. Ти си истинска щастливка, Джейн.

Подозирах, че не може да се начуди как такъв мъж като Глен е избрал точно мен. Понякога и аз самата се чудех. Когато му го казвах, се смееше и ме вземаше в прегръдките си.

— Ти си всичко, което искам — уверяваше ме той.

Помагаше ми да видя нещата каквито са. Помогна ми да порасна.

Когато се оженихме, нямах представа как да се оправям с парите. Глен ми даваше всяка седмица пари за домакинството, а също и една тетрадка, за да записвам всяко похарчено пени. После сядахме и той правеше баланс. Така научих много от него.

Кейт заговаря отново, но аз пропуснах началото. Говори за някакъв „ангажимент“, за пари.

— Съжалявам — казвам й аз, — отплеснах се за момент.

Тя се усмихва търпеливо и се навежда напред.

— Знам колко ти е трудно, Джейн, колко неприятно ти е да те безпокоят денонощно. Но ако искаш моето мнение, единственият начин да се отървеш от тях е да дадеш интервю. Тогава всички ще изгубят интерес и ще те оставят на мира.

Кимам, за да й покажа, че я слушам, но тя изведнъж се въодушевява, решава, че се съгласявам.

— Чакай, чакай — казвам малко изплашено. — Не ти казвам да, нито не. Трябва първо да помисля.

— Готови сме веднага да ти платим. Да компенсираме изгубеното време и да ти помогнем по-лесно да преживееш момента — добавя бързо тя.

Забавно ми е как се опитват да замаскират всичко. „Да компенсираме“. Иска да каже, че ще ми плати да издам мъжа си, но се пази да не ме засегне.

Непрекъснато получавам подобни предложения. Трябва да видите писмата, които ми пъхат в пощенската кутия репортерите. Толкова са изкуствени, че ме карат да се изчервявам. Но все пак ги намирам за по-поносими от другите, изпълнени с омраза, които ми изпращат непознати хора.

Някои късат статиите за Глен от вестника, пишат върху тях ЧУДОВИЩЕ с големи черни букви и го подчертават няколко пъти. Понякога натискат толкова силно, че късат хартията. Репортерите правят точно обратното. Но и те са не по-малко гадни от другите.

„Скъпа госпожо Тайлър — или просто Джейн, — надявам се, че няма да имате нищо против, ако напишем една статия за вас в този труден момент…“ бла, бла, бла…

Глен обичаше да ги чете, като си преправяше гласа и двамата се смеехме до припадък, после аз ги прибирах в едно чекмедже. Но това беше, когато той бе жив. Тези няма с кого да споделя.

Поглеждам към чая си. Вече е изстинал и отгоре плува тънка ципа от пълномасленото мляко, което Глен предпочита. Грешка — предпочиташе. Вече мога да си купувам нискомаслено. И това ме кара да се усмихна.

Междувременно Кейт се опитва да ме убеди колко отговорни и деликатни са в нейния вестник и какво ли още не. Усмивката ми е следващият позитивен знак. Предлага да ме настани в хотел за няколко нощи „за да избягаме от нахалните репортери и цялото напрежение“.

— Да си починеш, Джейн.

И сякаш нарочно в този момент се звъни на вратата. Кейт поглежда през тънкото перде и изсъсква:

— По дяволите! Отпред е един репортер от местната телевизия. Стой тихо, не му отваряй и ще си тръгне.

Правя каквото ми казва. Разбирате ли, тя поема оттам, докъдето бе стигнал Глен. Пази ме от пресата. Само дето и тя е от пресата. Боже, аз съм затворена вътре с врага си! Обръщам се към нея да кажа нещо, но отвън отново се звъни и капакът на пощенската кутия се повдига.

— Госпожо Тайлър — еква глас в празния коридор. — Госпожо Тайлър, аз съм Джим Уилсън от телевизия „Капитал“. Моля само за минутка от времето ви. Една-две думи. Там ли сте?

С Кейт се споглеждаме. Тя е много напрегната. Странно е да видя друг да се чувства така, както аз поне по няколко пъти на ден. Искам да й кажа, че вече се научих да седя тихо. Понякога дори сдържам дъха си, за да не разберат, че в къщата има някого. Но Кейт не може да стои мирно и вади мобилния си.

— На приятел ли ще се обаждаш? — питам я в опит да разчупя атмосферата и, естествено, онзи от телевизията ме чува.

— Госпожо Тайлър, разбрах, че сте вътре. Моля ви, елате до вратата. Обещавам да не ви отнема много време. Трябва да говоря с вас. Искаме да ви дадем възможност…

Кейт извиква внезапно: „Майната ти!“, и аз я зяпвам. Глен никога не би позволил на жена да произнесе тези думи в дома му. Тя ме поглежда и казва безмълвно „съжалявам“, после слага пръст на устните си. Човекът от телевизията отива на майната си.

— Тази тактика работела, значи — отбелязвам аз.

— Извинявай, но те разбират само този език — отговаря Кейт и се засмива.

Смехът й е хубав, искрен. Напоследък не съм чувала много хора да се смеят.

— Джейн, хайде да отидем в хотела, преди да дойде друг репортер.

Аз кимам. Последният път, когато бях в хотел, беше преди две години. С Глен отидохме в Уитстейбъл за уикенда да отпразнуваме петнайсетата ни годишнина.

— Това е важна годишнина, Джени. Повече, отколкото получават за въоръжен грабеж.

Той обичаше да се шегува.

Уитстейбъл беше само на час оттук, но ние се разходихме из скалистия морски бряг, намерихме едно прекрасно място и ядохме панирана риба с картофи. Аз събирах плоски камъчета за Глен, той ги мяташе в морето и заедно брояхме подскоците. Платната на малките лодки плющяха, вятърът рошеше косата ми и ми се струва, че това беше моментът, когато се почувствах истински щастлива.

Глен не говореше много. Просто му се разхождаше, а аз се радвах на вниманието му.

Виждате ли, по онова време Глен просто бе изчезнал от живота ми. Уж беше там, но всъщност не беше, ако разбирате какво искам да кажа. Компютърът му беше по-близък от мен. Във всякакъв смисъл, както се разбра. Имаше си камера и можеше да вижда хората, когато говореше с тях, те също можеха да го виждат. Макар че приличаха на мъртви. На зомбита. Аз го оставих на тях. На неговите глупости.

— Какво правиш там цяла вечер? — питам го, а той само свива рамене и казва:

— Говоря с приятели. Нищо важно.

Но прекарваше часове пред компютъра. Часове.

Понякога се будех нощем и виждах, че не е до мен. Чувах го да говори тихо от свободната стая, но знаех, че не бива да го безпокоя. Не обичаше да се въртя около него, когато беше пред компютъра. За да му поднеса кафето, трябваше първо да почукам. Казваше, че се стряска, когато влизам направо. Затова чуках, той гасеше екрана и тогава вземаше кафето.

— Благодаря — казваше винаги.

— Нещо интересно? — питах аз.

— Не. Обикновеното.

И край на разговора.

Аз никога не използвах компютъра. Там беше негова територия.

Но винаги съм подозирала, че там става нещо. За това започнах да наричам заниманията му „глупости“. Когато говорех на глас за тях, разбирах, че не му е приятно да ги наричам така, но не можеше да каже нищо. Думата не беше обидна. „Глупости“. Нещо и нищо. Но не беше нищо. Беше мръсно. Нещо, което никой не биваше да вижда.

Когато полицията намери всичко на компютъра му, Глен отрече да го е направил.

„Намерили са нещо, което не съм свалял от интернет — нещо ужасно, Джени, което се прокрадва в хард диска ти, докато влизаш в някой сайт“ — ми обясни той.

Не знаех нищо нито за интернет, нито за харддискове. Но, както ми го обясни, такова нещо можеше да се случи, нали?

— Много хора са обвинени по погрешка, Джени — каза ми той. — Всеки ден пишат за такива случаи във вестниците. Крадат кредитни карти и с тях купуват такива неща. Не съм направил нищо и го казах в полицията.

Аз не отговорих и Глен продължи:

— Не знаеш какво е да те обвинят несправедливо.

И:

— Не съм направил нищо.

Погалих го по ръката и той сграбчи моята.

— Хайде да изпием по един чай, Джени — помоли ме и ние отидохме в кухнята да сложим чайника. Когато вземах млякото от хладилника, се загледах в снимките на вратата: двамата на Нова година в излъсканата до блясък „трапезария“; двамата боядисваме тавана в предната стая, покрити с петна от боя с цвят на магнолия; двамата на почивка; двамата пред огъня. Двамата. Ние бяхме отбор.

— Не се тревожи за нищо. Нали имаш мен, Джени — казваше ми той, когато се прибирах след лош ден или не бях в настроение. — Ние сме отбор.

И наистина бяхме. Имахме много общи неща, за да се разделим.

Прекалено близки бяхме. Бях готова да излъжа заради него.

В полицията не ми беше за пръв път. Започна се още от банката. Когато не му се ходеше, се обаждах да кажа, че е болен. После ми довери, че имаме финансови проблеми, и аз излъгах, че съм изгубила кредитната си карта, за да може банката да ни възстанови някои от тегленията.

— Не ограбваме никого, Джени — уверяваше ме той. — Хайде, само този път.

И накрая последната лъжа. Казах в полицията, че в деня, когато Бела Елиът изчезна, той се прибра в четири часа. Предната вечер седнахме на чаша чай и го съобщиха по телевизията. Споменах му, че полицаите търсят шофьор на син микробус. Посъветвах го да се обади и да обясни, че е пътувал с микробуса до Нюхампшър, за да го зачеркнат от списъка.

Глен се взря в мен.

— Това означава сам да се набутам между шамарите, Джен — рече накрая.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, имах една лична работа… доставих пратка за приятел и спечелих малко допълнителни пари. Ако шефът разбере, ще ме уволни.

— Ами ако шефът ти докладва, че си бил в района по същото време?

— Няма — отвърна Глен. — Той не си пада по полицаите. Но ако все пак докладва, ще кажем, че към четири вече съм си бил вкъщи. Той няма как да знае. Нали, любов моя?

Аз кимнах. Към четири той наистина ми звънна да ми каже, че се прибира. Батерията му била паднала, за това се обаждал от телефона в гаража.

Дали се прибираше, или си беше вкъщи, на практика бе едно и също, нали?