Фиона Бартън
Вдовицата (46)

Четирийсет и шеста глава
Детективът

14 май 2010, петък

Минаха седмици, а решението да арестуват отново Глен Тайлър така и не идваше. Новите шефове просто не искаха да ги сполети съдбата на предшествениците им и бранеха бездействието си с всякакви средства.

— Имаме ли доказателство, свързващо Тайлър с това ново видео? Имаме ли идентификация от интернет кафенето? — попита шефът, след като изгледа записите на камерите. — Разполагаме със същия частичен номер, видян от онзи любопитен съсед, и думите на търговеца на порно, на когото не можем да разчитаме напълно. Няма друга връзка между заподозрения и престъплението, като не броим собствените ти предчувствия, Боб.

Спаркс беше готов да напусне, но просто не можеше да изостави Бела.

Бяха съвсем близо. Екипът работеше върху табелата с номера, опитваше се да разпознае поне още едно число или буква, а специалистите сравняваха фрази от имейлите на ВТН и Биг Беър. Боб вече усещаше ръката си върху рамото на Глен.

Затова, когато разбра за смъртта му, го възприе като удар в корема.

— Мъртъв е — каза му един от криминолозите от първия екип, сега повишен в чин, който се обади след оповестяването на новината. — Мислех, че ще искаш да разбереш веднага. Съжалявам, Боб.

И Спаркс се отдаде на самосъжалението. Хвана главата си с ръце и се смъкна на стола. И двамата знаеха, че вече няма да има признание, няма да има и победа. Знаеха също, че никога няма да открият Бела.

Изведнъж Спаркс вдигна глава. Джейн. Сега Джейн беше свободна, можеше да говори, да каже истината за онзи ден.

Той извика Салмънд и когато тя подаде глава през вратата му, изкрещя:

— Глен Тайлър е мъртъв. Прегазен от автобус. Отиваме в Гринуич.

Салмънд го погледна, готова да се разплаче, но бързо се взе в ръце и се зае да организира нещата.

Вече в колата той й разказа подробностите. Тя знаеше за случая не по малко от него, но той имаше нужда да го изкаже на глас, да преживее нещата отново.

— Винаги съм мислил, че Джейн прикрива Глен. Не е лоша жена, но той я контролираше изцяло. Оженили са се много млади — той бил умният, справял се добре в училище, намерил си хубава работа, а тя била малката хубава женичка.

— Малката хубава женичка? — стрелна го с поглед Салмънд.

Той се засмя.

— Исках да кажа… Когато са се запознали, Джейн е била толкова млада, че му се е отдала напълно. Той я завладял изцяло със скъпия си костюм и високо положение. Не е имала шанс да стане самостоятелна личност.

— Моята майка беше от този вид жени — вметна Салмънд и даде мигач, че излиза от магистралата.

„Но ти не си като нея“, помисли си Спаркс. Той се бе запознал със съпруга й, симпатичен и стабилен мъж, който по никакъв начин не се опитваше да я засенчи или да принизи мнението й.

— Нещо като споделена лудост, а, шефе — продължи замислено Салмънд. — Семейство убийци като Брейди и Хиндли^[1] или Фред и Роуз Уест^[2]. Проучвах тези случаи за една курсова работа в колежа. Споделена психоза или заблуда, защото единият доминира тотално над другия. С времето започват да вярват в едни и същи неща. Вярват, че имат право да го правят. Двамата поддържат неприемлива за всеки извън тяхната връзка ценностна система. Но не знам дали мога да го обясня съвсем правилно. Извинете ме.

Боб Спаркс замълча за момент, прехвърляйки теорията в главата си.

— Но ако е било споделена лудост, Джейн трябва да е знаела, че Глен е отвлякъл Бела, и да е одобрявала.

— Случвало се е и преди — каза Салмънд, без да мести поглед от пътя. — Ако разделят двойката, онзи, който е бил потискан, бързо престава да вярва в илюзията. Идва на себе си, както се казва. Нали разбирате какво имам предвид?

Но Джейн Тайлър не бе свалила маската, когато вкараха Глен в затвора. Беше ли възможно да я е държал под контрол дори и зад решетките?

— Мисля си дали не е когнитивен дисонанс или селективна амнезия — предположи той, малко изнервен, като на изпит по психология на престъплението. — Може да се е изплашила, че ако признае истината, ще загуби всичко. Чел съм, че при сериозна травма мозъкът може да изличи всички болезнени за индивида спомени. Нейният е заличил подробностите, които са й пречили да повярва, че Глен е невинен.

— Наистина ли човек може да накара себе си да повярва, че черното е бяло?

„Човешкото съзнание има невероятна мощ, Салмънд“, понечи да каже Спаркс, но мисълта му се стори прекалено банална и не я изрече на глас.

— Не съм специалист в тази област, Зара. Просто съм чел разни неща вкъщи. Трябва да говорим с човек, който е навътре в тези работи.

Без да иска, за пръв път се обърна към сержанта си с малко й име и се смути от това. „Доста непрофесионално“, си каза наум. За него Йън Матюз беше винаги Матюз в работата. Той хвърли бърз поглед към Салмънд, но не забеляза никакви признаци на обида или дори отчитане на непрофесионалната му издънка.

— Към кого предлагате да се обърнем, сър?

— Познавам един учен, който може да ни помогне. Доктор Фльор Джоунс е работила и преди по този случай — каза Спаркс и благодари безмълвно на сержанта си, че не реагира при споменаването на психоложката. Джоунс нямаше вина, че нещата се провалиха в съда.

— Защо не й се обадите, преди да отидем при Джейн? — предложи Салмънд. — Добре ще е да знаем как точно да подходим към вдовицата.

Тя спря на следващата отбивка и Спаркс набра номера на Джоунс.

 

 

Един час по-късно той влезе в градската болница през вратата за Спешното отделение.

— Здравей, Джейн — каза и седна на един оранжев пластмасов стол близо до нея. Джейн не показа с нищо, че го е забелязала. Изглеждаше много бледа, очите й бяха потъмнели от скръб.

— Джейн. — Той я хвана за ръката. Никога не я бе докосвал, но в този момент не можа да се въздържи. Тя изглеждаше ужасно уязвима и нещастна. Между големите му горещи длани нейната изглеждаше крехка като порцелан, но той не я пусна. Заговори й тихо и бързо, поемайки риска: — Сега можеш да ми кажеш, Джейн. Можеш да кажеш какво направи той с Бела, къде я е оставил. Вече няма нужда да пазиш тайната. Тя беше на Глен, не беше твоя тайна. Ти си жертва като Бела.

Вдовицата извърна лице от него и потръпна едва забележимо.

— Моля те, Джейн, кажи ми! Кажи, за да мога и аз да намеря покой.

— Не знам нищо за Бела, Боб — отвърна бавно тя, сякаш обясняваше на дете. После издърпа ръката си от неговата и се разплака. Не се чу звук, само сълзите се затъркаляха по лицето и закапаха в скута й. Спаркс седеше неподвижно, неспособен да си тръгне. Джейн стана и отиде в тоалетната.

Петнайсет минути по-късно излезе, притиснала салфетка до устните си. Насочи се директно към стъклената врата на Спешното отделение и изчезна зад нея.

Разочарованието буквално парализира Спаркс.

— Провалих и последната възможност — каза тихо на Салмънд, която междувременно бе заела мястото на Джейн. — Шефът прецака всичко.

— Тя е в шок, сър. В момента не знае какво да прави. Нека да я оставим да се успокои, да премисли нещата и след няколко дни да отидем в дома й.

— Не след няколко дни, а утре. Утре ще отидем у тях — каза Спаркс и стана.

 

 

След двайсет и четири часа те застанаха пред вратата й.

— Как си, Джейн?

— И добре, и зле. Майката на Глен остана с мен през нощта — отвърна тя. — Заповядайте, влезте.

Спаркс седна на дивана до нея, обърна се така, че да си осигури пълното й внимание, и заговори приятелски. Зара Салмънд и доктор Джоунс направиха бърз оглед на ситуацията и решиха да започнат с малко ласкателства, да накарат Джейн да се почувства важна и отговорна за решенията си.

— Ти беше такава опора за Глен, Джени! Беше неизменно до него, подкрепяше го от начало до край.

Комплиментът я накара да примигне.

— Аз съм негова съпруга. Той разчиташе на мен.

— Сигурно ти е било много трудно. Поела си голям товар на плещите си.

— Правех го с удоволствие, защото знаех, че не е виновен — каза тя, но постоянното повтаряне на заучената фраза прозвуча кухо.

Салмънд стана и се разходи из стаята.

— Съболезнователните картички май още не са пристигнали?

— Не очаквам такива… само обичайните изблици на омраза — отговори Джейн.

— Къде го погреба, Джейн? — попита Спаркс.

Майката на Глен се появи на вратата. Беше очевидно, че е подслушвала разговора от коридора.

— В крематориума. Организирахме малка частна церемония, колкото да си кажем сбогом, нали, Джейн? — обади се тя.

Вдовицата кимна, изгубена в мислите си.

— Дали ще дойдат от пресата? — попита разсеяно тя. — Не ми се вярва да посмеят.

Мери Тайлър седна на страничната облегалка на дивана до снаха си и погали косата й.

— Ще го преживеем, Джени. Справихме се досега, ще се справим и занапред. Все някога ще те оставят на мира.

Думите й бяха насочени към двамата детективи срещу нея, защото пресата отдавна чакаше отвън.

— Почукаха още в осем сутринта. Казах им, че Джейн е разстроена и не може да говори, но пристигнаха други. Според мен е по-добре да дойде при мен за известно време, но тя иска да си е у дома.