Фиона Бартън
Вдовицата (44)

Четирийсет и четвърта глава
Съпругът

18 август 2006, петък

Глен Тайлър зърна за първи път Бела във Фейсбук, след като се запозна с Даун (или Малката мис Съншайн) в чат стаята. Там тя разказа на непознатите в групата за посещението си в зоологическата градина с дъщеря си.

Един от новите й приятели попита има ли снимка на Бела от посещението и тя показа една с маймуните. Каза, че малката обичала много маймуните. Глен подслушваше разсеяно разговора и когато Даун покани всички в нейната Фейсбук страница, реши да погледне. Страницата й нямаше защита и той разгледа всичките й снимки.

Когато се появиха тези на Бела, той се загледа в малкото уверено личице и го запази в архива си, за да може да го използва за своите тайни фантазии. Бела стана част от неговата галерия, но не остана там наравно с другите. Той откри, че я търси във всяко русо дете на улицата и парковете, където понякога сядаше да изяде сандвича си, когато пътуваше.

За пръв път фантазиите му излязоха от компютъра и нахлуха в реалния му живот. Това беше плашещо, но и в същата степен вълнуващо. Той искаше да направи нещо. Не знаеше какво точно, но през дългите часове зад волана започна да обмисля начин да види Бела на живо.

Ключът беше Малката мис Съншайн и той си направи нов аватар специално за разговори с нея. Знаеше, че не трябва да оставя следи, затова се отбиваше в интернет кафето близо до депото, когато си тръгваше от работа, и влизаше в света на Даун. Искаше да я привлече в своя.

Нарече се ВТН (Висок тъмнокос непознат) и започна да се включва в чата във времето, когато знаеше, че тя е там, но не говореше много. Не искаше да привлича вниманието на другите към себе си, затова задаваше случайни неангажиращи въпроси, шегуваше се с нея, флиртуваше, докато стана един от редовните й събеседници. След две седмици ММС (Малката мис Съншайн) изпрати първия си имейл до ВТН.

ММС: Хей, как си?

ВТН: Добре, а ти? Имаш ли много работа?

ММС: Днес съм вкъщи с малката.

ВТН: Не е зле. От това, което знам за нея, ми изглежда прекрасна.

ММС: Наистина е прекрасна. Аз съм голяма късметлийка.

Той не влизаше в чата всеки ден, нямаше как да стане с работата и с Джейн у дома, но успяваше да поддържа контакт с нея, използвайки онова тихо интернет кафене, където го бе завел Майк Дунан, и малко по малко се запознаваше с детайлите от живота й. Беше научил истинското й име и рождения ден на Бела от Фейсбук, а от разговор за ресторанти, удобни и за деца, разбра, че живеят някъде в Саутхамптън. Даун обичаше „Макдоналдс“, защото „никой не пуфти, когато детето ти се разплаче… и е евтино“, и спомена най-близкия до тях ресторант.

Следващия път, когато имаше доставка в техния град, той го намери. „Само да погледна“, си каза, разопакова си бургера и се зазяпа в семействата наоколо.

Когато си тръгна, обиколи района. Просто да погледне.

Трябваше да чака, но в края на краищата Даун се изпусна и съобщи името на детската градина на Бела, докато си говореше с друга майка. Спомена го нехайно, без да мисли за последствията. Приемаше всеки разговор като частен и поверителен, като хората, които бъбреха за раздели, бракове и генитални проблеми в автобуса. Глен си каза наум „да“ и записа информацията за себе си.

По-късно седна срещу Джени с чиния пилешко пред себе си и я попита как е минал денят й.

— Лесли каза, че днес съм свършила чудесна работа с косата на Ева. Ева искаше прическа като на Кийра Найтли с червени кичури. Знаех, че няма да й отива — тя няма нищо общо с Кийра, лицето й е голямо и кръгло, но тя се хареса.

— Браво, скъпа.

— Какво ли е казал мъжът й, когато се е прибрал у дома? Искаш ли да ти сложа последното парче от пилето? Хайде, вземи го, иначе ще остане.

— Добре. Не знам от какво огладнях толкова. На обяд изядох един голям сандвич, но пилето е адски вкусно. Какво има по телевизията днес? Тази вечер не беше ли Топ Гиър^[1]? Хайде да измием бързо съдовете и да го гледаме.

— Ти върви. Аз ще ги измия.

Той я целуна и мина между нея и мивката. Докато пълнеше мивката с топла вода, Джейн сложи чайника на котлона.

Глен седна пред телевизора. Позволи си да помисли за минутка върху новата информация и да намери точното й място в пъзела. Той знаеше къде да намери Даун и Бела. Можеше да ги причака пред детската градина и да ги проследи. Но после? Какво щеше да направи после? Не искаше да мисли за това тук, в собствения си хол със свитата на дивана Джейн.

Щеше да го планира по-късно, когато останеше сам. Все щеше да измисли нещо. Засега искаше просто да ги види. Да хвърли един поглед. Нямаше да говори с Даун. Беше се пазил да не разкрива в чата как изглежда, но все пак нямаше да рискува да я заговори. Трябваше да я държи настрана. Нека си стои в чат стаята.

Следващата седмица му разпределиха доставка за Южния бряг. Беше един ден след петнайсетгодишнината им с Джейн. Според нея това се наричало „кристална сватба“ и той организира истински празник за нея с букет и специална вечеря. Но докато седяха в любимия им италиански ресторант, той сякаш не беше на масата до нея. Джейн като че ли не забеляза. Поне той се надяваше да е така.

Докато караше по магистралата, му се зави свят при мисълта за това, което предстоеше. Беше влязъл в интернет в онова кафене и бе намерил адреса на детската градина. Щеше да остане на улицата и да гледа.

Пристигна тъкмо когато децата се изсипаха в двора на градината, стиснали в едната си ръка картини с акварелни боички, а в другата — ръката на мама. Той се тревожеше, че може да е закъснял, но паркира така, че да има гледка към двора в задното си огледало, без някой да може да види лицето му.

За малко щеше да ги изпусне. Даун изглеждаше по-възрастна от снимката си във Фейсбук и някак развлечена с вързаната си на опашка коса и износен пуловер. Затова той разпозна първо подскачащата по тротоара Бела. Проследи ги с поглед в огледалото, докато задминат микробуса, и чак тогава ги огледа директно. Минаха достатъчно близо, за да забележи размазания грим под очите на Даун и златистите отблясъци в косите на Бела.

Щом завиха край ъгъла, той запали мотора. „Просто ще видя къде живеят — каза си наум. — Само това. Няма нищо нередно, нали? Дори няма да разберат, че съм бил тук.“

На връщане спря на един прашен стопански път, изключи телефона си и мастурбира. Опита се да мисли за Даун, но тя непрекъснато се изплъзваше от картинката. После остана на място, шокиран от силата на преживяното и изплашен от онова, в което можеше да се превърне. Обеща си това да не се повтаря. Щеше да спре да влиза в интернет и да гледа порно. Това беше временна слабост и той щеше да я победи.

Повече не използва името ВТН и изтри имейла на Даун, но на втори октомври му дадоха пратка за Уинчестър и той разбра, че не може да не мине отново по улицата й.

По пътя включи радиото, за да се разсее, но мислеше единствено за онези златисти отблясъци в косите на момичето. „Само ще погледна, дали блестят и днес“, си каза той, но когато спря да зареди на бензиностанцията на магистралата, купи един спален чувал и бонбони.

Толкова се заплесна по фантазиите си, че изпусна отбивката и това удължи двойно пътя му. Предаването на стоката, шегите с клиента и поздравите — всичко беше като в мъгла, мислеше само за тайната си. Скоро стъпи на Манър Роуд и вече нищо не можеше да го спре.

Опасността беше част от причината, поради която го правеше. Глен Тайлър — бивш банков чиновник и предан съпруг — поставяше репутацията и семейството си в риск със своите действия, но ВТН искаше да се докосне до тази опасност, да изгори, ако трябва.

— До скоро, Глен — извика един от колегите му.

— Да, до скоро — отвърна разсеяно той и се качи в микробуса. Все още имаше време да обърне, да се върне вкъщи и да бъде Глен, какъвто се познава, помисли си той. Но знаеше, че няма да го направи и запали двигателя.

Манър Роуд беше пуста по това време на деня. Хората бяха на работа или по домовете си. Той мина бавно, сякаш търсеше конкретен адрес, и играеше ролята си добре. Тогава я видя. Стоеше зад оградата и гледаше една котка, която се къпеше в прах. Времето сякаш спря и той несъзнателно натисна спирачка. Звукът от двигателя привлече вниманието на малката, тя погледна към него и се усмихна.

Една врата зад микробуса се затръшна и той се върна в действителността. Погледна в страничното огледало и видя възрастен мъж, застанал пред портата си. Веднага запали, зави наляво в първата уличка и обиколи квартала. Дали го бяха видели? Дали бяха зърнали лицето му? И какво, ако го бяха видели? Той не правеше нищо лошо. Просто беше спрял за малко.

Но разбра, че трябва да се върне. Детето го чакаше.

Микробусът зави за последен път, излезе на Манър Роуд и Глен огледа улицата. Съседът се е прибрал. Единствената жива душа наоколо беше малкото момиченце. То стоеше в градината и му махаше с ръка.

Не си спомняше как е слязъл от микробуса и е отишъл при него. Помнеше обаче как вдигна малката, прегърна я и я понесе към микробуса, сложи я на седалката до себе си и закопча колана. Отне му по-малко от минута и от нейна страна нямаше никакъв протест. Тя взе подадения й бонбон и седна кротко на седалката, докато той се измъкваше от улицата.