Фиона Бартън
Вдовицата (42)

Четирийсет и втора глава
Вдовицата

11 юни 2010, петък

Когато се прибирам, къщата ми се струва малка и неприветлива след онези дебели килими и огромни полилеи. Вървя мълчаливо из нея, отварям всички врати и паля лампите. Обещавам си да я продам при първа възможност. Усещам Глен навсякъде. Като лека, но неизличима миризма.

Не влизам в другата стая. Сега тя е празна, защото изхвърлихме всичко, което полицията не взе. „Ново начало“, бе казал Глен.

Връщам се в хола и чувам бръмченето, но в първия момент не мога да разбера откъде идва. После схващам, че е мобилният ми телефон. Сигурно по-рано съм го сложила на вибрация. Започвам да ровя из багажа, изваждам го и виждам, че имам десетина пропуснати разговори. Всичките от Кейт. Изчаквам вибрирането да спре, после поемам въздух и набирам номера й. Кейт отговаря още преди да е звъннал.

— Джейн, къде си? — вика тя. Звучи ужасно. Гласът й е писклив и напрегнат.

— Вкъщи, Кейт — отговарям спокойно. — Взех влака и се прибрах. Реших, че сте свършили с мен, и исках да се прибера. Не трябваше ли?

— Пътувам към теб, Джени. Не излизай от къщата, чу ли? Ще пристигнем след около четирийсет минути. Дотогава ще поддържаме връзка. Само не изчезвай — казва тя и добавя: — Моля те!

Слагам чайника и докато чакам, си правя чаша чай. Какво повече иска тя от мен? Говорихме два дни и ми направиха поне стотина снимки. Получи си статията. „Вдовицата проговори“.

Нещата се проточват и започва да ми писва да чакам. Искам да напазарувам, да заредя хладилника за седмицата. Останали сме без нищо. Аз останах без нищо.

Най-после на вратата се чука, скачам и отварям. Но това не е Кейт. Мъжът от телевизията.

— Ах, госпожо Тайлър, толкова се радвам, че ви заварвам вкъщи! — казва възторжено той. Питам се кой му се е обадил да му каже, че съм си у дома. Поглеждам към къщата на госпожа Грейндж и забелязвам движение зад прозореца.

— Може ли да поговорим за момент? — пита той и прави крачка, сякаш ще влезе.

В същия момент виждам Кейт да хвърчи по алеята, зачервена и пухтяща. Тя се хвърля напред и аз замълчавам в очакване на скандала.

— Здравей, Джейн — казва тя, избутва господин Телевизия и ме вкарва вътре със себе си.

Горкият човек, няма представа с кого си има работа.

— Госпожо Тайлър, Джейн! — продължава да се бори той, докато вратата се затваря пред него.

С Кейт спираме в коридора и се вглеждаме една в друга. Започвам да обяснявам: „Мислех, че сте вие с Мик“, но тя ме прекъсва.

— Джейн, ти подписа договор с нас. Съгласи се да съдействаш всячески, но с поведението си поставяш цялата работа в риск. Защо се измъкна така?

Не мога да повярвам, че ми говори по този начин. Как смее да ми подвиква като на непослушно дете в собствения ми дом? Адреналинът ми се покачва, усещам, че лицето ми пламва. „Никога не играй покер“, обичаше да казва Глен. Той знаеше много.

— Ако ще ми викаш така, по-добре си тръгвай веднага — казвам малко по-силно, отколкото исках. Думите ми се удрят в стената и отскачат. Бас държа, че господин Телевизия ги чува. — Ще ходя където си искам и никой не може да ми забранява. Дадох ти проклетото интервю, оставих Мик да снима на воля. Направих всичко, което поиска. Толкова. Ти не си ми шеф, не можеш да ме командваш само защото съм подписала някакъв лист хартия.

Кейт ме поглежда, сякаш съм я зашлевила. Малката Джени имала нокти. Сигурно е шокиращо.

— Виж, Джени, съжалявам, ако съм казала нещо излишно, но толкова се разтревожих, когато изчезна така. Моля те да се върнеш в хотела за още една нощ, докато излезе и втората статия. Иначе пред вратата ти ще се събере целият свят.

— Нали обеща, че като ти дам интервюто, това ще спре? — поглеждам я аз. — Не, оставам тук.

Обръщам се и влизам в кухнята. Тя ме следва мълчаливо. Мисли.

— Добре — казва след малко. — Аз ще остана при теб.

Това е последното, което искам, но Кейт изглежда толкова нещастна, че се съгласявам.

— Но само за тази нощ. После си тръгваш. Имам нужда да остана малко сама.

Влизам в тоалетната, а тя се обажда на Мик и на шефа си. Чувам всяка дума.

— Никой не я е отвличал. Не е говорила с никого, но не иска да се върне в хотела.

И после:

— Опитах, разбира се, опитах се да я убедя, но тя не иска. Не иска повече масажи, Ник. Иска да си е у дома. Не съм я отвличала, нито някой друг.

— …

— Не, това не е вариант. Виж, всичко ще бъде наред. Ще имам грижата никой да не се докопа до нея.

Настъпва пауза и аз си представям как Ник излива гнева си върху телефонната слушалка. Тя казва, че не я е страх от него, че всъщност той бил един много мил човек, но аз не й вярвам. Виждам как притиска юмрук до стомаха си, докато слуша, и как се полюлява леко. Стегнатата й усмивка казва всичко.

— Как намираш статията? — пита тя, за да смени темата.

Кейт гледа сериозно на работата си. Вече започвам да разбирам езика им. Качвам се горе, защото имам нужда от малко спокойствие.

След малко тя идва и чука на вратата ми.

— Джейн, сложих вода за чай. Искаш ли една чаша?

И ние отново сме в изходна позиция. Странно е как се завъртат нещата. Казвам й, че няма мляко, и тя ми предлага да изтича до магазина вместо мен.

— Да направим списък, ако искаш — казва през вратата.

Излизам и сядам в хола с нея, а тя записва от какво имам нужда.

— Е, какво ти се яде тази вечер? — пита тя и на мен ми става смешно.

Може ли да обсъждаме дали да купим рибени рулца, или пиле с къри, сякаш това е нормален дом?

— Избери ти — й казвам. — Аз не съм много гладна.

Тя се съгласява и добавя хляб, масло, чай и кафе, после се сеща и за бутилка вино.

— Ще изпратя Мик да ги купи и да ги донесе — и вади телефона.

Свързва се и му изчита целия списък, но той, изглежда, пише бавно, защото се налага да му повтори всичко. Накрая се изнервя и когато затваря телефона, въздъхва тежко.

— Мъже — измърморва и се засмива вяло. — Защо са толкова безпомощни?

Казвам й, че Глен никога не ходеше сам на пазар, дори да имаше списък.

— Мразеше да пазарува и никога не купуваше каквото трябва. Не си правеше труда да чете етикетите и често се прибираше с конфитюр за диабетици или безкофеиново кафе. Или купуваше половината съставки за рецептата за вечеря, после му писваше и зарязваше всичко. Забравяше да вземе консерва домати за доматена супа или идваше без месо за обяда. Може би го правеше нарочно, за да не го изпращам повече.

— Моят е същият. За него е истинска мъка — казва Кейт, събува обувките и раздвижва пръстите на краката си, сякаш си е вкъщи. — Каква ирония да се случи тъкмо когато Глен е излизал от магазина.

Вече го нарича Глен. Досега беше „съпругът ти“, но сега явно мисли, че го познава достатъчно, за да си го позволи. Но аз знам, че не го познава.

— Беше необичайно да се съгласи да дойде с мен на пазар — казвам аз. — Преди това да се случи, никога не е идвал. Докато пазарувах, той играеше футбол с момчетата от квартала. След като излезе от затвора, започна да ме придружава, за да не съм сама, когато хората ме познаят. Каза, че го прави заради мен.

Но след известно време се отказа, защото хората престанаха да ни подмятат обиди. Не мисля, че са спрели да си казват наум „убиец на деца“, но нападките срещу нас изгубиха онази тръпка, която имаха в началото. В деня, когато умря, настоя да дойде с мен. Странно, нали?

— Защо е настоял според теб? — попита Кейт.

— Мисля, че искаше да ме държи под око — казвам аз.

— Защо? Да не си правила планове да изчезнеш някъде в Сенсбъри?

Вдигам рамене.

— През онази седмица нещата помежду ни бяха малко напрегнати.

„Малко напрегнати“ не са точните думи. Въздухът просто тежеше от напрежение, просто не можех да дишам. Излязох пред вратата на кухнята да си поема въздух, но и това не помогна. Мислите ми ме задушаваха. Трябваше непрекъснато да се боря с тях. Затварях очи, за да не ги виждам, надувах радиото, за да не ги чувам, но те бяха винаги там, на една ръка разстояние, дебнеха ме и чакаха да се събудя.

Понеделникът преди смъртта му той ми донесе чай в леглото. Правеше го понякога. Седна на ръба и се загледа в мен. Все още сънена, аз оправих възглавниците и се опитвах да се настаня удобно за чая.

— Джейн — каза той с особен глас. Някак мъртъв. — Не съм добре.

— Какво има? — попитах аз. — Да не е пак онова главоболие? В шкафчето на банята съм оставила доста силни болкоуспокояващи.

Той поклати глава.

— Не, не е главата. Просто се чувствам ужасно уморен. Не мога да спя.

Знаех, че не може. Усещах го как се мята до мен, как става посред нощ. И наистина изглеждаше уморен. Остарял някак. Кожата му беше посивяла и под очите си имаше тъмни сенки. Горкият Глен.

— Не е лошо да отидеш на лекар — отговорих, но той отново поклати глава и се обърна към вратата.

— Щом затворя очи и я виждам — прошепна той.

— Кого — попитах, но всъщност знаех отлично отговора: Бела.