Фиона Бартън
Вдовицата (41)

Четирийсет и първа глава
Репортерката

11 юни 2010, петък

Кейт се отпусна на бюрото — имитация на стила на Регентството — и избута кожената поставка настрани. Любимият й лаптоп беше на леглото, където го бе оставила тази сутрин, след като натрака набързо бележките си, докато пиеше първата чаша кафе. Кабелът се виеше по белите чаршафи към контакта до леглото. Тя го извади, оправи го и го включи отново. Свали сакото си и заби поглед в екрана. Гласът на Джейн Тайлър още звънеше в главата й и статията вече придобиваше форма в съзнанието й.

Що се отнасяше до писането, Кейт по-скоро се хвърляше в текста, отколкото да го планира и обмисля. За разлика от живота. Някои нейни колеги сядаха с бележник в ръка, подчертаваха важни цитати с маркери в различни цветове, както и важни моменти. Други дори номерираха параграфите, сякаш се тревожеха, че бележките им може да изчезнат или ще развалят някаква магия, ако започнат да пишат направо.

Трети — „истинските таланти“, както ги наричаше тя — пишеха цялата статия в главата си на чаша кафе или бира, после изливаха завършения продукт върху белия лист. Тя лично действаше и по трите начина, в зависимост от условията. След приключване на интервюто нахвърляше нещо в главата си, после сядаше пред компютъра и се гмурваше в историята, хващаше прилива и редактираше, подреждаше и преподреждаше в движение.

Беше забавно и въпреки че вече всички пишеха на компютър, журналистите от нейното поколение все още си говореха за „драскане по листа“ и се оплакваха от безсърдечни страньори, които съкращаваха най-добрата им метафора, за да поберат текста на определеното място. Тя бе закачила малко от писането на ръка, но обичаше грубите журналистически кавги и шеги от онова време. Тогава нюзрумът жужеше от работещи хора. Сега всички пазеха тишина. Вътре приличаше повече на застрахователен офис, отколкото на редакция на национален вестник, и ругатните и препирните постепенно утихнаха. Светът на журналистите изгуби цвета си.

Кейт трябваше да се обади на дежурния редактор на новините, но в момента не й се слушаше назидателната му тирада. Знаеше, че ще започне да й дава подробни напътствия, да й казва какво да пише и как, макар да беше чел само няколко цитата от интервюто. После щеше да отиде в кабинета на главния и да му съобщи, че имат сензационна новина. Това беше наградата му за цялата свинщина, която трябваше да понесе, защото наградите рядко бяха парични. Тя разбираше всичко това, но искаше да се наслади на момента. Имаше признание от Джейн Тайлър за Глен и Бела. Не беше признание от първа ръка, но все пак — съпругата мисли, че мъжът й е отвлякъл Бела. Достатъчно добро. Първото признание на Вдовицата. Кейт започна да пише.

От време на време вдигаше глава да премисли някоя фраза и зърваше лицето на жената в огледалото срещу бюрото. Изглеждаше като лице на непознат — сериозно, съсредоточено в нещо, което беше далеч оттук, и някак по-младо. Не приличаше на съпруга и майка. Приличаше на журналист.

Телефонът й звънна. Тя завърши цитата убиец и веднага след това отговори.

— Здравей, Ник. Тъкмо излизам от интервюто. Имам фантастична новина.

След петнайсет минути той звънна отново. Вестникът бе освободил три страници и вече планираше следващия брой. Кейт трябваше само да завърши статията.

— Двайсет хиляди и петстотин думи за вътрешните страници, Кейт. Да оставим миналото и брака им за втория ден, а? Помисли как да поднесем бомбата на първа страница.

Сериозната жена в огледалото кимна.

Запита се какво ли прави Джейн в съседната стая, докато тя пише за нея. „Работата ми е откачена“, помисли си Кейт и започна да сглобява скелета на статията. Изчисти всички реплики на Джейн за брака им и ги запази за следващата.

Въпреки мнението на повечето хора, жените и мъжете, преживели тежка драма или трагедия, чийто път се бе пресякъл с нейния, й бяха благодарни за вниманието и вярното предаване на историята им. Всички — и известните, и никому неизвестните, както и критиците — твърдяха, че мразят пресата, но повечето от тях поддържаха връзка с Кейт дълго след като темата приключеше. Тя ставаше част от живота им, част от събитието, променило съдбата им завинаги.

— Между нас се създава близка връзка през времето, прекарано заедно — каза тя на Стийв преди години. — Дори да е било само няколко часа. То е като запознанство с някого във влака по време на дълъг път. Ти му разказваш живота си, защото можеш, защото е дошло времето за това.

Стийв се бе засмял на сериозното й отношение. Той смяташе, че работата на журналиста е повърхностна и несериозна и Кейт не му се сърдеше. Това беше широко разпространено мнение, особено като се има предвид, че той лекуваше хора, болни от рак. Тя изчака да види, дали връзката им ще се задълбочи, и когато това стана, той видя професията й от различен ъгъл.

Много често рано сутрин й се обаждаха разстроени хора, налагаше й се да чете документи до късно вечерта или да пътува десетки и стотици километри, за да добави ключов момент към поредната си статия. Работата й наистина беше сериозна. Доказваха го картичките за Коледа, които висяха редом до благодарствените писма до доктор Стийв от негови пациенти. Нейните бяха поздрави от родители на убити или изнасилени жертви, както и на оцелели от самолетни катастрофи, на спасени от отвличане хора и на спечелили делата си в съда. Всички те намираха мястото си върху гирляндите, които украсяваха къщата им през декември. Това бяха спомени от щастливи дни.

Два часа по-късно Кейт вече четеше, препрочиташе, търсеше повторения, променяше по някоя дума тук и там, опитваше се да погледне началото с непредубеден поглед. Имаше най-много пет минути, преди Ник да писне, и знаеше, че е време да изпрати написаното, но някак не искаше да се разделя с него. Все още се суетеше около творението си, когато осъзна, че не е обсъдила с Мик работата им за втория ден, и вдигна телефона да го набере.

Той отговори със сънлив глас, сякаш беше в леглото. Вероятно беше точно така — лежеше си и гледаше филми за възрастни по платения канал.

— Мик, извинявай, но от редакцията казаха, че ще пуснат статията в два дни. Звъннах да питам това, което имаме, достатъчно ли ти е.

Оказа се, че не му е достатъчно.

— Искам да направим още една серия снимки на Джейн.

Кейт се обади в стаята на Джейн и докато чакаше, репетираше бодрия тон, с който щеше да й съобщи, че ще направят „само още няколко снимки. Няма да отнеме повече от десетина минути“. Телефонът продължаваше да звъни и тя го чуваше ясно през тънката стена.

— Хайде, Джейн, вдигни — измърмори тя.

Напъха крака в обувките, излезе и почука на съседната врата.

Мик излезе от стаята си с фотоапарат в ръка.

— Не отговаря. Какво прави, по дяволите? — извика Кейт и заудря по вратата.

— Спокойно. Може да е отишла на спа. Каза ми, че онзи масаж й е харесал много — каза Мик.

Кейт припна към асансьора, после се обърна и се затича към стаята си. Трябваше първо да изпрати статията.

— Това ще занимава Големите, докато я открием — извика през рамо тя.

В уханния на иланг-иланг спа център не можаха да им помогнат. Високо вдигнатият кок на главата й потреперваше, докато прокарваше пръст по бюрото на регистраторката и изричаше името. Но на това име нямаше запазен час.

Двамата се събраха отново и пак се разделиха. Мик слезе във фоайето, а Кейт продължи да звъни на мобилния на Джейн, докато стомахът й се свиваше болезнено, предчувствайки катастрофа. Може друг вестник да я бе намерил и измъкнал от хотела под носа й. Какво щеше да каже на шефа? Какво можеше да обясни?

След двайсет минути двамата се срещнаха във фоайето на хотела и загледани в стъклената врата, обмисляха трескаво следващия си ход, когато рецепционистката се върна от следобедното си кафе и извика от бюрото си.

— Приятелката си ли търсите?

— Да — каза прегракнало Кейт. — Виждали ли сте я?

— Тя си тръгна преди няколко часа… близо три. Извиках й такси да я откара до гарата.

Телефонът на Кейт звънна.

— Шефът е.

Мик направи физиономия и излезе навън да запали цигара.

— Здравей, Ник — извика неестествено весело тя в желанието си да замаже положението. — Не, всичко е наред. В общи линии. Виж, имаме малък проблем. Джейн я няма. Тръгнала си е, докато пишех. Сигурна съм, че си е отишла вкъщи, но ние вече пътуваме натам.

— …

— Знам… Знам… Съжалявам. Ще ти звънна веднага, щом науча нещо. Как ти се струва статията?