Фиона Бартън
Вдовицата (35)

Трийсет и пета глава
Детективът

4 януари 2010, понеделник

Спаркс изслуша мълчаливо Кейт, записа си имена и адреси, но не направи никакъв коментар, нито й зададе въпроси. Новият му шеф беше наблизо, класифицираше няколко жертви на улични грабежи по пол, възраст и раса.

— Добре — каза Спаркс, когато Кейт спря да си поеме въздух. — В момента съм малко зает. Можеш ли да ми изпратиш онзи документ, за който спомена? Ако искаш, да се видим утре.

Кейт загря веднага професионалния код.

— Добре. Утре в десет в онова заведение на края на улицата. Ще ти изпратя снимката по имейла.

Той се върна към компютъра, демонстрирайки съжаление, че телефонът е прекъснал заниманията му. Изчака всички да свършат работа и чак тогава посегна към телефона си. Прилоша му, като видя членската карта. Последното посещение на Тайлър в клуба беше само преди три седмици.

На път за метрото той се обади на Зара Салмънд.

— Как сте, сър?

— Добре съм, Салмънд. Налага се да се върнем отново към Глен Тайлър.

— Добре сър. Можете ли да ми кажете защо?

Той си представи физиономията й.

— Трудно ми е в момента, но имам информация, че отново е влязъл в порносайтовете. Засега не мога да кажа повече, но щом изясня нещата, веднага ще ти се обадя.

Салмънд въздъхна. Стори му се, че чува мислите й. Сигурно си казваше: „Господи, не отново“, и не можеше да я вини за това.

— Няма да съм тук за Коледа, сър. Ще пътувам, но на втори януари се връщам. Може ли да почака дотогава?

— Да, разбира се. Извинявай, че ти звъня така неочаквано, Салмънд. Весела Коледа.

Той пъхна телефона в джоба си и слезе по стълбите на метрото със свит стомах.

Дългите търсения на фондацията на Даун не стигнаха доникъде с издирването на синия микробус и не намериха други заподозрени. Това беше повод полицията да се оттегли окончателно от случая „Бела Елиът“. Детектив Джуд Даунинг разчисти бюрото си и се върна към истинската си работа, а полицията в Хампшър излезе пред медиите с изявление, че разследването ще продължи. Това всъщност означаваше, че щяха да оставят екип от двама души да проверяват от време на време има ли някакво движение по случая, да отговарят на телефонни обаждания на евентуални свидетели и да ги записват. Никой нямаше да си признае публично, но призивите за възобновяване на съдебния процес постепенно замряха. Дори и интересът към емоционалната кампания на Даун Елиът постепенно утихна. Имаше и други начини, по които човек можеше да каже „Искам си дъщерята“. „Хералд“ също замлъкна въпреки бурното начало.

И когато Спаркс се обади, устремът да намерят момиченцето вече беше забравен. Шефовете гледаха да затрупват Зара с работа, за да не й остава време за никаква индивидуална инициатива. Тя знаеше, че Спаркс бе върнат на работа след принудителната си почивка, но кракът му все още не бе стъпвал в кабинета. Ала това обаждане точно преди Коледа събуди у нея старите вълнения.

В първия ден след коледните празници тя извади папката по случая „Бела Елиът“, пълна с въпроси без отговори, и докато чакаше обаждането му, състави свой собствен списък.

Прелиствайки документите, Салмънд попадна на показанията за Мат Уайт. Стори й се, че с него нещата не са довършени. При други обстоятелства щеше да остави папката на бюрото на разследващия полицай, но последната идея на Спаркс я наведе на друга мисъл. Тя извади името, влезе в интернет и го потърси в избирателните списъци. Намери десетки хора с името Матю Уайт, но нито един не съвпадна с информацията на Даун за възрастта, семейното положение и местоживеенето му.

На Зара й липсваха острият хумор и решителността на Спаркс, въпреки че не го признаваше пред колегите. „Ако искаш да постигнеш нещо в службата, трябва да забравиш сантиментите“, каза й Нейл.

Трябваше да идентифицира този господин Уайт и да уточни подробностите във взаимоотношенията му с Даун. От нейните показания разбра, че са се виждали предимно в нощен клуб „Тропикана“ и веднъж в някаква хотелска стая.

— Къде е трябвало да използва истинското си име, Зара? — запита се тя на глас и след кратък размисъл си отговори сама: — Където се е налагало да използва кредитната си карта. Обзалагам се, че в хотела е платил с кредитна карта.

Хотелът беше част от голяма верига и Салмънд мислено стисна палци, когато набра номера да попита пазят ли документацията си от времето, когато Даун е била там с него.

Пет дни по-късно тя направи нов списък. Управителката на хотела беше не по-малко стриктна и изпълнителна от нея и скоро й изпрати необходимата информация.

— Мат Уайт е открит, сър — докладва въодушевено Зара на Спаркс в едно кратко обаждане, след което замлъкна за целия ден.

Спаркс обмисли възможностите. Новият му шеф беше нетърпелив човек и очакваше от него доклад за въздействието на етническата принадлежност и пола върху работата на полицая, каквото и да следваше от това.

Последните пет месеца Спаркс живееше като насън. Инструктиран от началника и посъветван от правния отдел, той се свърза с един от консултантите в списъка и прекара шейсет мъчителни минути с една жена с много над нормалното тегло и малко над нужната квалификация, решена твърдо да пребори демоните в него.

— Те седят на рамото ти, Боб — каза напористо тя, сякаш беше по-скоро врачка от кея на Блакпул, отколкото психолог.

Той я изслуша учтиво, но реши, че тя има повече демони от него, и вече не се вясна в кабинета й. Ейлийн щеше да се справи по-добре от нея.

Срокът за връщането му на работа постепенно се удължаваше и докато чакаше да го повикат, той се замисли да изкара един курс по психология в университета, извади от интернет списък с книги и учебници, настани се в трапезарията и започна да учи.

Когато най-после го извикаха, се оказа, че става дума за краткосрочни назначения в други участъци и той пътуваше напред-назад, за да запълва дупки и да пише доклади, докато онези в Нюхампшър измислеха какво да правят с него. Там все още смятаха, че той е причината за провала на отдела, и се надяваха да подаде документи за пенсиониране, но Спаркс не беше готов на тази стъпка. Не можеше да напусне сега. Имаше още несвършена работа.

Цяла седмица Салмънд проверява дати, повтарящи се имена, списъци от всякакъв вид, полицейски доклади, Фейсбук и медиите, за да не пропусне никой от гостите на хотела по онова време. Тази работа й харесваше, тя обичаше да проследява информацията, сигурна, че ако търсеното е там, непременно ще го открие. Обичаше и вкуса на победата, когато най-после търсеното име изплува на повърхността.

В четвъртък следобед Салмънд най-сетне го откри. Господин Матю Еванс беше женен мъж и живееше със съпругата си Шан в Уолсол. Тя се увери, че на дадените от Даун дати е бил в Саутхамптън, освен това възрастта и професията му съвпадаше с информацията, която тя имаше.

Салмънд звънна моментално на услужливата управителка и я помоли да провери в архивите дали този човек е бил в града на датата, когато Бела е изчезнала.

— Не, няма име Матю Еванс след декември две хиляди и пета година. Тогава е бил настанен в луксозна стая с две легла и е ползвал румсървис — докладва й след минута управителката.

— Много ви благодаря — отвърна Салмънд, докато пишеше от личния си телефон съобщение на Спаркс с новината. После пое дълбоко въздух и отиде в кабинета на шефа си да му каже за новата линия в разследването. До този момент той я възприемаше единствено като част от проблема „Спаркс“, но това трябваше да се промени. Зара Салмънд щеше да намери мястото си на полицейската карта.

Ако очакваше фойерверки и аплодисменти, много се лъжеше. Шефът я изслуша внимателно и измърмори само:

— Добра работа, сержант. Веднага напишете доклад и ми го донесете. И нека дежурните в Уест Мидланд да минат да погледнат този Еванс.