Фиона Бартън
Вдовицата (34)

Трийсет и четвърта глава
Репортерката

18 декември 2009, петък

Седмицата мина спокойно — Коледа наближаваше и пълнеше вестниците с приповдигнати призиви и трогателни истории за нещастни хора, намерили някъде топлина.

Кейт прегледа бележника си по-скоро по навик, отколкото с надежда, но не намери нищо интересно. Вестникът вече беше претъпкан с редовните съботни четива — дълги рецепти, любопитни факти, диети преди празника и след него.

Ник изглеждаше щастлив. За разлика от водещия на криминалната хроника, който спря пред бюрото й на път за Гент и изля гнева си.

— Отмениха материала ми за Коледа.

— Горкичкият. Кой по-точно? — попита Кейт. Знаеше, че беше специалист по рециклиране на статии. Наричаше ги „извадени от зеленото кошче и преродени“.

— За Бела. Това е третата Коледа, която Даун празнува сама. Искаш ли да пийнем по едно в обедната почивка.

— Бела! Божичко, бях те забравила! — обърна се Кейт към снимката на детето, забодена на вратата на шкафа й. — Съжалявам!

Тя потърси бележника си от миналата година. На корицата му бе надраскан набързо адресът на Майк Дунан.

— Излизам за малко да почукам на една врата — каза тя на Ник. — Ако имаш нужда от мен, звъни на мобилния.

Отне й цяла вечност да прекоси моста Уестминстър и да допълзи до Олд Кент Роуд, но в крайна сметка таксито спря в сянката на една грозна реликва от шейсетте години на миналия век.

Слезе и се загледа в сивата бетонна кутия, накичена с мръсни прозорци и сателитни чинии.

Кейт отиде до вратата и натисна звънеца. Знаеше точно какво ще каже — в таксито имаше достатъчно време да планира всичко, — но никой не й отговори. Звънецът отекна в апартамента и това се оказа единственият звук.

— Излезе — извика някой от съседната врата. Беше жена.

— По дяволите! Надявах се да го намеря — отвърна Кейт.

Вратата се отвори и оттам се показа една глава. Накъдрена коса и престилка. „Загрижените за живота на другите“, помисли си Кейт.

— Слезе долу при букмейкърите. Горкият, вече не излиза много с този негов гръб, но се опитва да се раздвижва поне веднъж на ден. Той знае ли, че ще идвате?

Кейт й се усмихна.

— Всъщност не. Стана случайно. Пиша статия за човек, с който са работили заедно, когато е бил шофьор. Човекът се казва Глен Тайлър. За случая с Бела Елиът.

— Ако искате, заповядайте да го изчакате у нас.

През първите пет минути госпожа Мийдън разказа на Кейт за здравословното състояние на Дунан — „дегенеративен остеоартрит и нещата непрекъснато се влошават“, за страстта му към залаганията, липсата на семейство и диетата — „боб върху препечена филийка почти всяка вечер. Не е хубаво за него“.

— Всяка седмица му пазарувам, а децата от блока тичат при спешни поръчки.

— Много мило от ваша страна. Има късмет, че вие сте му съседка.

На госпожа Мейдън очевидно й стана приятно.

— Нали сме християни? — каза скромно тя. — Искате ли да пием чай?

Кейт настани чашата и чинийката на страничната облегалка на стола и си взе парче готов пай от кутията.

— Странно, той никога не е споменавал, че познава този Глен Тайлър — каза госпожа Мейдън, почиствайки трохите от скута си.

— Работили са заедно в „Куик Деливъри“ — откликна Кейт.

— Той е дългогодишен шофьор. Казва, че оттогава са се явили проблемите с гърба му. Обичаше да посещава компютърния клуб в квартала, поне той го наричаше клуб. Преди да се пенсионира, ходеше редовно. Смешно е човек на неговата възраст да е толкова запален по компютрите. Но той винаги е бил сам, сигурно му е скучно вкъщи.

— Не знаех, че наблизо има компютърен клуб. Случайно да знаете как се казва?

— Мисля, че е на Принсес Стрийт. Занемарено място със затъмнени прозорци. А, ето го и Майк.

Те чуха звука на тежки влачещи се стъпки и почукването на бастун по циментовата пътека.

— Здравей, Майк — отвори бързо вратата госпожа Мейдън. — Тук една жена от някакъв вестник те чака.

Дунан пребледня, когато видя Кейт.

— Извинявай, скъпа, но гърбът ми направо ме побърква. Можеш ли да наминеш друг път?

Кейт излезе, доближи се до него и хвана ръката му.

— Нека поне ви помогна — каза тя и влезе с него.

Вътре вонеше на зеле, а от една затворена врата се процеждаше миризма на антисептик. И на мъж — пот, стара бира, фасове и мръсни крака.

— За какво искаш да говорим? Казах на полицията всичко, което знам — рече Дунан, когато Кейт се настани на твърдия стол срещу него.

— За Глен Тайлър — изстреля директно тя.

— О, за него…

— Работили сте в една фирма.

Дунан кимна.

— Пиша за него. Опитвам се да дам подробна картина на личността му, да разбера кой всъщност е той.

— Тогава си сгрешила адреса. Ние не бяхме приятели. Вече казах на полицията. Караше ме да настръхвам, като го видех, ако искаш да знаеш истината.

„Искам“, каза си наум тя.

— Мислех го за по-висока класа от нас. Че се мотае там, докато намери нещо по-престижно.

Кейт разбра, че е напипала болното място, и започна да пише в бележника си.

— Чух, че бил малко арогантен.

— Арогантен ли? Това е много меко казано. Докато се хранехме в столовата, непрекъснато се хвалеше как бил незаменим в банката. Смешното е, че аз му помогнах да започне работа във фирмата.

Кейт веднага клъвна.

— Така ли? Значи си го познавал преди това? Как се запознахте?

— В интернет. В един форум — измънка Дунан. Гласът му изведнъж се изгуби. Вече не беше толкова уверен.

— Сигурно в онзи клуб на Принсес Стрийт?

Дунан я стрелна с поглед.

— Какъв клуб? Виж, трябва да си взема лекарствата. Време е да си ходиш.

Тя остави визитната си картичка до него и стисна ръката му.

— Благодаря ти за разговора, Майк. Сама ще намеря вратата.

Оттам отиде директно на Принсес Стрийт.

Знакът „Интернет“ беше малък и аматьорски изрисуван, прозорците на витрината — боядисани с черна боя отвътре, а над вратата бе закрепена охранителна камера. „Прилича на секс магазин“, помисли си тя.

Вратата беше заключена и на нея нямаше работно време. Тя се върна и влезе в магазина за плодове и зеленчуци в края на уличката. Трябваше да почака, докато един от продавачите с шапка на дядо Коледа излезе от служебния вход и застана зад щанда на тротоара.

— Здравейте, искам да използвам интернет, но онова място надолу по улицата е затворено — каза тя и момчето се засмя.

— Не е добре да влизаш вътре, скъпа. То е за момчета.

— Какво искаш да кажеш?

— Че е порноклуб. Те не обичат случайни клиенти. Клуб за дърти мръсници.

— А, разбирам. И кой му е собственикът?

— Де да знам. Управителят е един азиатец, казва се Лени, но е отворено предимно нощем, така че не го виждаме често.

— Благодаря. Ще взема четири от тези ябълки.

Щеше да се върне по-късно.

Вечерта клубът изглеждаше още по-съмнителен, но Кейт бе прекарала два часа и половина в една скапана кръчма, бе изпила цял литър топъл плодов сок, докато слушаше нелепите смешки на Пери Комо за снежния човек, и нямаше да позволи да я отпратят без отговори.

Когато стигна до вратата, тя все още беше заключена, но през черното стъкло се чу глас:

— Ей, кой е там?

— Трябва да говоря с Лени — отвърна Кейт и се усмихна пленително към камерата над вратата.

Последва мълчание.

Вратата обаче се отвори и пред нея се появи висок мускулест мъж с горнище от анцуг и дънки.

— Познаваме ли се? — попита той.

— Ти трябва да си Лени. Аз съм Кейт. Искам да си поговорим малко.

— За какво?

— Във връзка с една статия, която искам да напиша.

— Ти репортер ли си? — направи крачка назад Лени. — Имаме си лиценз, ако питате за това. Тук няма нищо интересно.

— Не, статията не е за вас, а за Бела Елиът.

Името действаше на хората като магия. Приковаваше вниманието им и събуждаше емоциите.

— За Бела Елиът ли? Малката Бела? — погледна я той. — Добре, ела в офиса ми.

Тя влезе в тясна тъмна стаичка, осветена единствено от светлината на дузина монитори. Всеки един в отделна кабина със стол. В помещението нямаше други мебели, но в унисон с предстоящия празник от централната крушка висеше един нещастен гирлянд.

— Клиентите ни още не са дошли. Тук се пълни по-късно — обясни й Лени, докато я водеше към своя малък като шкаф офис с покрити с дивидита и списания стени.

— Остави ги тези — препоръча й той, когато видя, че се заглежда в заглавията.

— Добре — кимна тя и седна.

— Дошла си за Глен Тайлър, нали?

Кейт не отговори веднага. Беше подхванал темата, преди да има възможност да му зададе първия си въпрос.

— Да.

— Чудех се кога най-после някой ще почука на вратата ми. Но си мислех, че ще са от полицията. Оказа се ти.

— Той идваше ли тук? Беше ли член на вашия клуб?

Лени обмисли въпроса.

— Да, идваше от време на време. Започна пред около две години. Погледнах картона му, когато го видях за пръв път във вестника. Тук не използваме истински имена… така предпочитат нашите клиенти. Но го разпознах по лицето. Дойде за пръв път през две хиляди и шеста. Доведе го друг наш член.

— Майк Дунан ли беше?

— Вече ти казах, че не използваме истинските си имена, но мисля, че работеха заедно.

— Това ми помогна много — усмихна му се Кейт. — Можеш ли да си спомниш кога дойде за последен път? Имате ли архив за такива работи?

— Почакай — каза Лени и отключи стар железен шкаф. — Нарече се ВТН — Висок тъмнокос непознат. Лесно за запомняне. След шести септември две хиляди и шеста не са регистрирани посещения чак до август тази година.

— Тази година? Той се е върнал?

— Да, отбива се понякога.

— Какво прави тук, Лени? Знаеш ли?

— Същото като останалите, предполагам. Ние не контролираме влизането им по сайтовете — решихме, че така ще е най-добре. Но нашите клиенти най-често посещават сайтове за възрастни.

— Извинявай, не съм наясно… предполагам, че говориш за порносайтове?

Той кимна.

— Не си ли се изкушавал да погледнеш, когато си разбрал кой е той.

— Вестниците гръмнаха месеци след като спря да идва, пък и той използваше различни компютри. Трябваше да се ровя много, а ние сме заети хора.

— Защо не се обади в полицията, за да кажеш, че Тайлър е идвал при вас?

Лени отклони поглед за момент.

— Виж, аз имам деца. Помислих си, че трябва да се обадя, но ако беше ти, щеше ли да поканиш насила полицията на такова място? Хората ни посещават, защото е скрито и анонимно. Това щеше да сложи край на бизнеса… А и в крайна сметка нали го арестуваха? Не намерих за нужно да им звъня.

Някой почука силно на вратата и сложи край на разговора.

— Трябва да вървя. Това е клиент.

— Добре. Благодаря, че сподели с мен. Искам да оставя визитката си, в случай че се сетиш за нещо интересно. И… може ли да използвам тоалетната ви, преди да си тръгна?

Лени посочи друга врата в дъното на стаята.

— Доста е неуютно, но става за спешни случаи — каза той и тръгна към вратата.

Кейт веднага извади телефона и засне оставения на бюрото картон на ВТН. После сдържа дъха си, влезе в тоалетната и пусна водата.

Лени я чакаше отвън. Отвори вратата и застана така, че да скрие изплашения клиент от любопитния й поглед.

Щом излезе на улицата, тя телефонира на мъжа си:

— Пътувам към къщи, Стийв. След половин час съм при теб.

После набра номера на Боб Спаркс:

— Боб, Кейт е. Мисля, че отново готви нещо.