Фиона Бартън
Вдовицата (32)

Трийсет и втора глава
Майката

26 септември 2008, петък

Даун побесня, когато видя снимките на семейство Тайлър от Франция. „Безобразие!“, написа тя в страницата си във Фейсбук с линк към снимката на Тайлър, излегнал се по шорти и голи гърди на шезлонга пред къщата с книга в ръка — трилър със заглавие „Книга за мъртвите“. Потресена от наглостта му, тя беше готова да отиде и да го разтърси здраво, за да изкопчи истината. Тази мисъл се въртя из главата й цяла сутрин, не спираше да си представя Тайлър на колене, виждаше го как плаче и я моли да му прости. Накрая убеди себе си, че това ще помогне, обади се на Марк Пери в „Хералд“ и сподели намерението си да застане очи в очи с престъпника.

— Искам да отида в дома му и да го погледна в очите. Мисля си, че ще се разкае и ще направи признание — каза тя, развълнувана от страха и емоциите от предстоящата среща с похитителя на детето й.

Пери не беше сигурен. Не че изпитваше угризения за обвинението срещу Тайлър, напротив, вече пишеше заглавието на новата статия в главата си, но искаше драматичната среща да бъде ексклузивна, а входната врата на семейството се бе превърнала в публично място.

— Той може да не ни отвори, Даун — възрази Пери. — Тогава ще увиснем пред тях като дрехи на простора. Трябва да го направим някъде, където няма да може да се скрие. Да го пресрещнем неочаквано на улицата. Ще се помъчим да разберем кога е следващата му среща с адвокатите и ще го сгащим на излизане. Ще бъдем само ние.

Тя разбра и не каза на никого за намерението си. Знаеше, че майка й ще се опита да я разубеди.

— Той е боклук, Даун. Няма да си признае на улицата. Само ще те разстрои и отново ще те докара до депресия. Остави съдът да се разправя с него.

Но на Даун не й беше до разумни обяснения. Тя искаше действие. Искаше да направи нещо за Бела.

Не се наложи да чака много.

— Няма да повярваш, Даун. В четвъртък, точно на годишнината от изчезването на Бела, Тайлър има среща в кантората рано сутринта. Чудесно съвпадение.

В първия миг Даун не намери думи да отговори. В годишнината нямаше нищо чудесно. Датата върна на хоризонта целия кошмар, ужасните сънища зачестиха. Без да иска, тя повтори действията си от дните преди втори октомври: разходките по магазините, отиването и връщането от детската градина, гледането на филми с Бела. Двете години без малкото й момиченце й се струваха цяла вечност. Пери продължаваше да говори нещо, а тя се опитваше да сдържи гнева си.

— Тайлър избягва оживените места, така че ще успеем да го хванем насаме. Защо не наминеш да планираме срещата?

На срещата в кабинета му те обсъдиха нещата от всички гледни точки и набелязаха действия за всяка възможна реакция на Тайлър. Пристигане с такси — проверка. Пристигане с градски транспорт — проверка. Странични и задни изходи — проверка. Определяне на подходящ момент — проверка. Подходящи места, където Даун можеше да се скрие — проверка. Даун слушаше внимателно. Тя щеше да седи в черно такси малко по-надолу от кантората и да излезе на улицата при знак от репортера. Изчаква два сигнала на телефона си и излиза.

— Сигурно ще имаш време за не повече от два въпроса, Даун — обясни й Тим, репортерът. — Задай ги бързо и стреляй право в целта.

— Искам да го попитам само едно — къде е дъщеря ми — каза тя.

Редакторът и събралите се журналисти се спогледаха многозначително. Материалът щеше да стане направо трепач.

В деня на срещата Даун подбра по-невзрачни дрехи, както я бяха инструктирали. „Нали не искаш да изглеждаш като телевизионна репортерка на снимките? — бе казал Тим. — Трябва да приличаш на скърбяща майка. — И добави бързо: — Каквато си“.

От редакцията изпратиха кола и я откараха на мястото на срещата — едно кафене на „Холбърн“. Тим, двама други репортери, двама фотографи и един оператор вече се бяха наредили около голяма маса, отрупана с използвани чинии.

— Готови ли сме? — попита Тим, сдържайки вълнението си.

— Да, Тим. Аз съм готова.

По-късно той седна до нея в колата и усетил, че тя се предава на нервната възбуда, продължи да говори за предстоящата среща, за да поддържа гнева й. Мобилният телефон звънна два пъти.

— Започва се, Даун — каза той, взе един екземпляр на „Хералд“, който тя щеше да завре в лицето на Тайлър, и отвори вратата. Тя видя Глен Тайлър и Джейн, съпругата с неизменна предвзета усмивка, да се задават по улицата и излезе от таксито с треперещи крака.

Улицата беше тиха, служителите, които скоро щяха да изпълнят офис сградите наоколо, все още пътуваха с метрото, плътно притиснати един към друг. Даун застана по средата на тротоара и със свит стомах се загледа в приближаващата двойка. Те я забелязаха чак когато разстоянието между тях стана не повече от стотина метра. Джейн Тайлър бе навела глава към куфарчето на мъжа си, опитваше се да подреди документите в него. Вдигна поглед и се закова на място.

— Глен — извика силно. — Това е тя, майката на Бела!

Глен насочи поглед към жената на улицата.

— По дяволите, Джени, това е клопка. Не казвай нищо, каквото и да чуеш — прошепна той, хвана я за ръката и тръгна към входа на кантората.

— Къде е дъщеря ми? Къде е Бела? — изкрещя Даун в лицето му, от устата й изхвърча слюнка.

За част от секундата Тайлър я погледна право в лицето, после сведе поглед.

— Къде е тя, Глен? — повтори Даун и се опита да го хване за ръката и да го разтърси. Фотографите и операторът ги бяха наобиколили и запечатваха всеки миг, обикаляха около тримата, за да хванат най-добрия ракурс, докато репортерите крещяха своите въпроси, разделяйки Джейн от съпруга й, оставяйки я да блуждае като изгубена овца.

— Той не е направил нищо. Невинен е и съдът го доказа! — извика тя сподавено, шокирана от атаката.

— Къде е детето ми? — кресна отново Даун, неспособна да пита нещо друго.

— Не знаем къде е — отвърна й с писък Джейн. — Защо я остави сама в градината? Ето това искат да попитат хората.

— Млъкни, Джейн — сряза я Тайлър и я задърпа между фотоапаратите. Тим се доближи до Даун и й предложи успокояващо рамо.

— Тя каза, че вината е моя — промълви Даун с пепеляво от ужас лице.

— Тя е гадна кучка, Даун. Само тя и идиотите мислят, че вината е твоя. Хайде, ела да се върнем в редакцията и да направим едно интервю.

„Ще стане страхотно“, помисли си той, докато пътуваха из засиления трафик на лондонските улици.

Когато се върнаха, фотографите наредиха снимките по цялото протежение на пейката до стената, за да могат всички да ги видят и да им се възхитят.

— Снимките на Тайлър са невероятни. Погледът му към Даун е смразяващ — засуети се около тях редакторът.

— Ще я сложим на първа страница — каза Пери. — На трета ще поместим Даун, обляна в сълзи, и Джейн Тайлър, докато крещи като хамалин. Значи, оказа се, че не е кротката мишчица, за каквато се представя. Виж каква злоба излъчва лицето й. Сега да подредим и думите.

На следващата сутрин Похитителят и Майката бяха навсякъде — по седалките на влаковете, автобусите и масите за закуска. Продажбите на „Хералд“ скочиха до небето, както и годишният бонус на Пери. Всичко беше чудесно, но не можеше да продължи дълго и той го съзнаваше. Работата му не беше такава — всеки ден в нея беше различен.

На долния етаж адвокатите не споделяха радостта му.

Шефът му се обади и му каза, че началникът на правния отдел пътува насам, а когато началникът на правния отдел напуснеше луксозното си царство, за да се види с простолюдието, това никога не водеше до добро.

— Добро утро, Марк, днес „Хералд“ е на първа линия — каза той, когато влезе при тях.

— Но? — попита Пери, нетърпелив да разбере причината за посещението.

— Да, наистина има „но“. Говорих с адвоката и той ми каза, че си игнорирал съвета му да избягваш зловещи коментари и внушения. Например: „Очите на убиеца“. Естествено, твоята работа е такава, но тя разтърсва земята под краката ни. Собствениците знаят за писмото от адвокатите на Тайлър, в което ни предупреждават официално, че ще си търсят правата в съда.

— Няма да се стигне до съд. Това означава отново да свидетелства пред жури. Глен Тайлър не го иска.

— Не сме сигурни, Марк. И по-важното — не знаем какво ще каже той. Процесът беше спрян, преди да го изправят на свидетелското място, така че никой не е чувал неговата версия. Знаем само, че отрича всяко участие в престъплението, и всеки път, когато опъваме тази струна, се изправяме пред сериозни неприятности. И още нещо — за разлика от много други засегнати, господин Тайлър има финансови средства да издържи на един съдебен процес за клевета. Компенсацията от полицията ще покрие всички разходи.

— Но ние можем да противопоставим собствените си разследвания. Как ти се струва досието, което изпратихме в офиса ви?

Правният директор направи гримаса.

— Информацията е доста двусмислена. Клюки, предположения и злонамерени приказки. Трябва да се постараем повече, Марк, моля те, вземи показания под клетва от всички, с които сте говорили.

Пери се загледа в пространството. Не беше сигурен, че победата ще покрие всички разходи и съдебни такси.

— Добре де, може да съм се изхвърлил малко. Какво предлагаш?

— Оттегли директните обвинения и зарежи тормоза над Тайлър.

— Искаш да кажеш, да се откажа от кампанията? Това няма да стане.

— Смекчи тона, Марк, иначе ще се окажем в съда. Не ти казвам да капитулираш. Не бива, защото иначе ще се наложи да му изплатим огромни компенсации, но просто се откажи от първата страница за известно време. Намери друг ъгъл. Обвини полицията. Те със сигурност имат вина.

Пери се съгласи със стиснати зъби.

— Може и да се измъкнем — каза директорът, когато Пери излезе.

Пери изкара яда си на компютъра, после отиде в нюзрума да каже на всички, че са „скапани аматьори“. „Дерзайте“, беше любимият му призив и това ги побъркваше, макар той да смяташе, че така повдига общия дух.