Фиона Бартън
Вдовицата (31)

Трийсет и първа глава
Вдовицата

20 септември 2008, събота

В деня, когато обвиниха Глен за втори път, някой мушна под вратата един брой на „Хералд“. Глен го хвърли директно в боклука. Извадих го и го скрих зад белината под мивката. Исках да го прочета по-късно. Знаехме какво се задава, защото от „Хералд“ идваха предишния ден, задаваха въпроси през вратата, пъхнаха дори бележка. Казаха, че ще настояват за преразглеждане на процеса, за да може Бела да получи възмездие.

— Ами аз нямам ли нужда от възмездие? — попита Глен.

Беше удар, но Том телефонира и го осведоми, че вестникът трябва да се бръкне дълбоко, за да заплати цената, и по-важното — нямат доказателства. Каза още: „Затягайте коланите“, каквото и да значеше това.

— Хералд идва в пълно бойно снаряжение, но всичко е само сензация и врели-некипели — успокои той Глен, който ми повтаряше всяка негова дума.

— Говори, сякаш започваме война — обадих се аз, но тутакси замълчах. „Чакането ще е по-лошо от реалността“, добави Том и аз се надявах да е прав.

— Ще си траем, Джени — каза ми Глен. — Том ще подаде оплакване срещу вестника, но за нас ще е по-добре да заминем някъде на почивка… да излезем от картинката, докато нещата отшумят. Тази сутрин ще вляза в интернет и ще потърся нещо.

Не ме попита къде искам да отидем и честно казано, не ме интересуваше. Вече нищо не ми носеше успокоение, готова бях всеки момент да се разплача.

Накрая той избра екскурзия някъде из Франция. В предишния си живот щях да подскоча от радост, но сега, когато ми съобщи, че е намерил малка селска къща на километър от не знам къде си, не бях сигурна какво точно почувствах.

— Полетът ни е утре в седем сутринта. Значи, трябва да излезем от къщи към четири. Предлагам ти да приготвим багажа си отсега и сутринта да отидем до летището с нашата кола. Не искам шофьорът на таксито да разкаже всичко на пресата.

Глен знае толкова много. Слава богу, че е тук да се грижи за мен.

На летището държим главите си наведени и сме със слънчеви очила. Изчакваме да минат почти всички пътници и чак тогава се отправяме към гишето. Жената ни чекира, без дори да ни погледне, изпраща куфарите ни на лентата и казва:

— Вие ли опаковахте тази чанта?

И чака отговора ни.

Бях забравила на колко опашки трябва да се реди човек по летищата и това толкова ме изтощава, че докато се доберем до изхода, съм готова да се върна у дома при бандата от репортери.

— Хайде, скъпа. — Глен ме хваща за ръка и ме води към самолета. — Почти стигнахме.

Кацаме на Бержерак и той отива да наеме кола. Аз чакам за чантите, омагьосана от въртящия се по лентата багаж. Пропускам нашия сак — отдавна не сме го използвали, бях забравила цвета му — и се налага да чакам, докато всички други вземат своите. Най-после излизам на яркото слънце и виждам Глен в малка червена кола.

— Не мисля, че си струва да вземаме нещо по-голямо — обяснява ми той. — Няма да се разкарваме много с кола.

Колкото и странно да е, да бъдем сами във Франция, е доста по-различно от това да си бъдем вкъщи. Без обичайната рутина двамата не знаем какво да си кажем един на друг. Затова мълчим. Тишината трябва да е почивка от непрестанния шум и бумкане по вратата, но не е така. Дори е по-лошо. Аз правя дълги разходки из горските пътеки около селото, а Глен седи в един шезлонг и чете детективски романи. Идеше ми да се разрева, когато видях какво е сложил в багажа. Сякаш не му стига цялата олелия около случая.

Реших да го оставя на неговите перфектни убийци и седнах на другия край на верандата с няколко списания, но се улових, че го наблюдавам и мисля за него. Ако се случеше да вдигне глава, веднага отмествах очи, сякаш гледах нещо зад него.

Не знам какво гледах всъщност. Някакъв знак за нещо… за невинността му, търсех поражения от изпитанията, търсех истинския човек. Не мога да кажа с точност.

Напуснахме къщата само веднъж. Отидохме до близкия супермаркет да купим храна и тоалетна хартия. Не мислех за истинска храна. Да търся продукти и да мисля за рецепти, беше прекалено, затова ядяхме шунка и сирене на обяд и студено печено пиле с колело^[1] за вечеря. Или пак шунка. Нямахме апетит, но все трябваше да сложим нещо в чиниите.

На четвъртия ден ми се стори, че видях някой да върви по алеята в дъното на двора. Първият човек, когото съзирам наоколо. Преминаването на автомобил беше истинско събитие в онзи пущинак. Не се замислих, но на следващата сутрин видях един човек да се задава по алеята за колите.

— Глен — извиках към къщата, — някакъв човек идва насам.

— Ела тук, Джени! — изсъска той и аз побързах да вляза. Глен затвори вратата след мен и спусна бързо завесите. Двамата притаихме дъх в очакване на неизбежното почукване.

„Хералд“ ни бяха открили. Откриха ни и ни заснеха. „Похитителят на деца и съпругата му се наслаждават на слънцето пред една вила във френската провинция, а Даун Елиът продължава отчаяно да търси рожбата си“. На следващия ден Том се обади на Глен по мобилния и му прочете заглавията.

— Стигнахме до това, защото ни набедиха, Том — казах аз. — Нищо, че Глен беше оневинен от съда.

— Знам, Джейн, но вестниците си сформираха собствен съд. Да се надяваме, че скоро ще се насочат към друга тема. Те са като деца, бързо се разсейват.

Том каза, че „Хералд“ вероятно е проследил движението по кредитната карта на Глен и така ни е открил.

— Имат ли право да правят такива неща — попитах аз.

— Не, но това очевидно не е пречка за тях.

Щом затворихме телефона, започнах да събирам багажа. Отново в устата на вълка.

Когато се прибрахме, вече ни чакаха пред вратата. Глен се обади на Том да се консултира може ли да спре словесните атаки срещу него.

— Това е клевета, Джени. Том казва, че трябва да ги съдим… поне да ги заплашим, иначе ще продължат да ровят около нас, да си врат носа в живота ни и да ни държат на първа страница на вестника си.

Исках всичко да приключи и се съгласих. Глен ги разбира тези работи.

Отне известно време, докато адвокатите напишат жалбата си и обяснят защо фактите в онези статии са неверни. Това ги забави. С Глен отново поехме към Холбърн и хванахме същия влак, който използвах аз, докато пътувах за процеса.

— Днес е Денят на мармота — казва той. Опитва се да поддържа духа ми и аз го обичам за това.

Този път Чарлз Сандерсън не ни е адвокат. Този е спретнат и подреден човек. Мога да се обзаложа, че перуката му няма да се килне на една страна. Изглежда заможен, представям си, че има спортна кола и къща в провинцията, а кантората му блести от метал и стъкло. Клеветата явно е сериозен бизнес. Питам се дали господин Сандерсън го знае.

Този, новият, е делови до мозъка на костите си. Напада като прокурор, задава въпросите по десет пъти. Стискам ръката на Глен, за да му покажа, че съм с него, и той стиска моята в отговор.

Елегантния натиска и човърка дълбоко във всяка подробност.

— Трябва да обмислим хубаво всеки детайл, господин Тайлър, защото в общи линии това дело е преразглеждане на случая за Бела Елиът. Процесът беше прекратен заради действията на полицията, но „Хералд“ настоява, че вие сте отвлекли момичето. Нашата позиция е, че е долна клевета. Но вестникът ще хвърли цялата помия върху вас, ще използва доказателства, които по една или друга причина не са били допуснати на процеса. Разбирате ли?

Сигурно сме изглеждали малко объркани, защото Том започна да обяснява всичко на прост език, а Елегантния обърна поглед към прозореца.

— Ще извадят цялата мръсотия, Глен. И ще я хвърлят върху теб, за да спечелят журито на своя страна. Трябва да демонстрираш своята невинност, да настроиш хората срещу „Хералд“.

— Аз съм невинен — пламна Глен.

— Знаем, но трябва да го покажем и на другите, да сме сигурни, че няма да има изненади. Само те предупреждавам да си отваряш очите на четири, защото може да ти излезе много скъпо. Ще струва хиляди.

Глен ме поглежда и аз се опитвам да покажа смелост, но вътре в себе си вече тичам към вратата. Можем да използваме мръсните пари, за да платим.

— Нали няма да има изненади, господин Тайлър? — пита Елегантния.

— Никакви — отвръща Глен.

Аз свеждам поглед.

На следващия ден те подадоха молба в съда и „Хералд“ я публикува на страниците си, после я пусна по радиото и телевизията. „Тайлър се опитва да запуши устата на Хералд“ беше заглавието на първа страница.

Мразя израза „да запуши устата“.