Фиона Бартън
Вдовицата (30)

Трийсета глава
Репортерката

17 септември 2008, сряда

Кейт Уотърс вреше и кипеше вътрешно, докато преглеждаше сутрешната преса.

— Можехме да го имаме ние — каза тя към всеки, който бе готов да слуша, докато разлистваше „Хералд“. Ник Дийкън, в дъното на нюзрума, чу, но продължи да трака по клавиатурата. Тя заряза препечената си филийка и отиде при него.

— Можехме да го имаме — повтори ядосано.

— Знам, че можехме, Кейт, но тя искаше прекалено много пари, а и вече поместихме три големи интервюта с нея — избута той стола си назад и я погледна измъчено. — Кажи ми честно, какво ново казва тук? Да, нямаме тази снимка със съседското дете, но извадките от чата и детското порно вече са били навсякъде.

— Не е там въпросът, Ник. Сега „Хералд“ става официален представител на Бела Елиът. Ако преразгледат случая „Тайлър“ и го обявят за виновен, ще могат да се похвалят, че те са намерили справедливост за Бела. Къде ще сме ние тогава? Ще стоим на стълбите и ще си държим оная работа в ръце.

— Намери по-добра история, Кейт — чуха те гласа на главния редактор, изникнал неочаквано зад тях. — Не си губи времето със стари новини. Заминавай на срещата на маркетинга, ще говорим после.

— Добре, Саймън — кимна тя на отдалечаващия му се гръб.

— По дяволите, повикаха те на шефската среща — засмя се Ник, след като изчака шефът да излезе.

Кейт се върна на мястото си при студената филийка и започна да търси нова по-добра тема.

При нормални обстоятелства щеше да звънне на Даун или на Спаркс, но този път това бе невъзможно. Даун бе напуснала лагера, а Боб бе изчезнал мистериозно вече втора седмица. Тя бе чула от негов колега, че имало някакво обвинение за намеса в случая с Бела, но телефонът му беше изключен.

Кейт реши да пробва отново и се поздрави наум, когато чу сигнала.

— Здрасти, Боб — изчурулика, когато Спаркс най-после отговори. — Как си? Върна ли се вече на работа? Предполагам, че си видял „Хералд“?

— Здравей, Кейт. Да видях го. Доста смела стъпка от тяхна страна, предвид решението от първото дело. Дано да са им добри адвокатите. Както и да е. Радвам се да те чуя. Аз съм добре. Бях в отпуск, но вече съм на линия. В града съм, правя справки. Между другото, съм доста близо до теб.

— Имаш ли намерение да обядваш днес?

Разбраха се да се видят в един скъп френски ресторант. Той седна, след малко се появи и Кейт в черен костюм и с мрачно настроение в остър контраст с бялата покривка на масата.

— Изглеждаш отлично, Боб — излъга го тя. — Извинявай, че закъснях. Знаеш какъв е трафикът.

Той стана и й подаде ръка над масата.

— И аз току-що влизам.

Баналните приказки приключиха в мига, когато сервитьорът дойде и донесе менюто, предложи им специалитетите на деня и вода, наля вино и изчака поръчката. Най-после с чиния магре де канар^[1] пред себе си Кейт започна ентусиазирано.

— Искам да помогна, Боб — каза, хващайки вилицата си. — Трябва да има нещо, което изисква втори поглед.

Той заби поглед в розовото месо пред себе си.

— Виж, Кейт, допуснахме грешка и няма как да я поправим. Нека да видим какво ще сътвори кампанията на „Хералд“. Аз мисля, че той може да ги съди.

— Да съдиш някого за клевета, е опасно начинание — отвърна тя. — Пекла съм се на този огън. Ако го направи, ще трябва да се качи на свидетелската банка, да даде показания и доказателства, които да оборят твърденията им. Мислиш ли, че му стиска?

— Той е умен човек. И хлъзгав — започна да мачка една троха хляб между пръстите си Спаркс. — Не знам как ще постъпи.

— За бога, Боб! Ти си отлично ченге. Защо се предаваш?

Той вдигна глава и я погледна мълчаливо.

— Извинявай, не исках… — би отбой тя. — Просто не мога да спра да мисля за Бела.

— Аз също — отвърна Спаркс.

Докато отпиваха от виното, Кейт се ядоса на себе си. „Остави човека на мира!“, заповяда си тя.

Но просто не можеше. Не беше в природата й.

— Е, какви справки направи днес?

— Уточнявам някои детайли. Преглеждах данни от едно разследване за кражби на коли. Освен това някои моменти от разследването на Бела останаха неизяснени. В самото начало, когато разпитахме Глен Тайлър за пръв път.

— Попадна ли на нещо интересно — полюбопитства тя.

— Всъщност, не. Става дума за разпита на друг шофьор на фирмата за доставки, който също е бил в Хампшър през онзи ден.

— Какъв е този шофьор?

— Били са двама — това вече го знаеш.

Но тя не го знаеше.

— Другият се казва Майк Дунан. Вероятно не сме споменали името тогава. Както и да е. Навремето го изключихме като възможен извършител. Една пътна камера го засякла по същото време да излиза от магазин. Сега има проблем с гръбнака и е инвалид.

— Разпита ли го?

— Не. Оставих го на криминолозите. Бях зает с Тайлър… но новият екип го е викал скоро за повторен разпит.

Кейт се извини за момент, отиде до тоалетната, записа името и се обади в редакцията да намерят адреса на Дунан. За по-късно.

Върна се отново на масата тъкмо когато детективът прибираше кредитната си карта в портфейла.

— Защо, Боб? Нали аз те поканих?

Той махна с ръка и се усмихна.

— Удоволствието обаче беше мое, Кейт. Беше ми приятно да те видя. Благодаря за обяда.

Докато напускаха ресторанта, тя си помисли, че го заслужава. На тротоара той стисна ръката й и двамата се върнаха на работа.

Докато чакаше такси, телефонът на Кейт завибрира и тя пропусна една кола, за да се обади.

— В избирателните списъци има един Майкъл Дунан от Пекам. Ще ти изпратя адреса и имената на съседите му — каза колегата от криминалната хроника.

— Ти си върхът! Благодаря — отвърна тя и вдигна ръка на друго такси. Но телефонът й звънна в мига, когато приключи първия разговор.

— Къде си, по дяволите? Направихме сделка с бившата съпруга на онзи футболист. Живее близо до Лийдс, така че хващай следващия влак, а аз ще ти пусна имейл с подробностите. Звънни ми, като стигнеш до гарата.