Фиона Бартън
Вдовицата (28)

Двайсет и осма глава
Майката

16 септември 2008, вторник

Даун се бе постарала. Купи си скъп костюм, обувки с високи токове и чорапогащник. Редакторът трептеше от възбуда, посрещна я при асансьора и я придружи до нюзрума, парадирайки пред колегите си. Всички й се усмихваха и махаха с ръка зад мониторите на компютрите си, а мъжът, който присъстваше на всяко едно заседание в съда, остави телефона си и дойде да й стисне ръката.

Секретарката на главния редактор — изключително елегантна жена с прическа и грим като от списание, влезе след тях в светилището на шефа и предложи чай или кафе.

— Чай, моля. Ако може, без захар.

След минути чаят бе поднесен и сложи край на общите приказки. Редакторът беше зает човек.

— Нека поговорим за кампанията ви да поискате справедливо наказание за Тайлър. Ще се наложи да направим обширно интервю. И да потърсим нова гледна точка.

Даун Елиът знаеше точно какво очакват от нея. Показването пред медиите месеци наред я беше научило. „Нова гледна точка“ означаваше повече място на първа страница, последвано от други интервюта: Закуска по телевизията, Радио 5 на живо, списание „Часът на жената“. Както нощта следва деня. Беше изтощително, но трябваше да продължи, защото знаеше, дълбоко в себе си наистина знаеше, че детето й е живо.

Но сега, седнала в небесносиньото кътче — опит на декоратора да „очовечи“ сивото пространство — в прохладното от климатика студио, тя разбра също, че вестникът иска от нея за пръв път да заяви ясно, че Бела е убита. Това щеше да възобнови интереса към случая и бе необходимо условие, за да насочат вниманието си отново към Глен Тайлър.

— Не искам да казвам, че Бела е мъртва, Марк — възрази тя. — Детето ми е живо.

Марк Пери кимна, изкуствената симпатия разтегна лицето му в маска на усмивка.

— Виж, напълно те разбирам, но ще ни е трудно да обявим някого за убиец, ако твърдим, че жертвата му е още жива — продължи той. — Знам колко ти е трудно, но полицията смята, че Бела е мъртва, нали?

— Боб Спаркс не мисли така — отвърна тя.

— Мисли го, Даун, можеш да ми вярваш.

В настъпилата тишина Даун анализира вариантите: да удовлетвори вестника или да продължи сама. Тази сутрин бе потърсила съвет про боно от една адвокатска къща и оттам я бяха предупредили, че има опасност да се изправи пред невъзможен избор, „Изборът на Софи“, както го наричаха.

— Кажете ли веднъж, че Бела е мъртва, това означава, че вече няма опасност за живота й, следователно полицията ще прекрати издирването.

Това не биваше да се случва.

— Според мен е по-добре да оставим въпроса отворен — каза Даун. — Защо не го обвиним в отвличане? Защото, когато я намеря, никак няма да ви е приятно именно вашият вестник да се окаже единственият, твърдял, че е мъртва, нали? Всички ще ви обвинят, че сте спрели търсенето й.

Пери отиде до бюрото си и се върна с един от многото листове и документи, покриващи целия плот. Премести подноса с чая на друга табуретка и остави листа на масата. Беше проект на първа страница — една от многото, — подготвена да продаде вестника възможно най-добре. На нея нямаше статия, бяха изписани само шест думи: „Това е човекът, който открадна Бела“ и снимка на Глен Тайлър.

Главният редактор предпочиташе заглавието „Убиец“ с големи букви, но то щеше да намери място в деня, когато заковяха копелето.

— Какво ще кажеш за това? — попита я той и втренчи в нея професионалното си око.

В началото, когато снимката на Тайлър беше във всеки вестник до тази на Бела, тя не смееше да го погледне в лицето, но сега се наложи да го огледа. Взря се в очите му, търсейки проблясък на вина; после потърси слабост и похот в устните му. Но там нямаше нищо. Той приличаше на човек, до когото би седнала спокойно в метрото, би се наредила на опашката в магазина, дори се замисли дали не се е случвало някога. Може да я бе забелязал там, да я е проследил и да е отвлякъл момиченцето й.

Това беше въпросът, който не спираше да си задава от сутрин до вечер. Всяка нощ сънуваше Бела; зърваше я за миг, но не можеше да я докосне, не можеше да помръдне, нито да я достигне колкото и силно да тичаше. И всеки божи ден осъзнаваше, сякаш за пръв път, че нея я няма.

В началото не беше способна на нищо, чувстваше се безпомощна, лишена от живот. Но после излезе от мъглата на седативите и се подчини на майка си, която я убеди да запълни дните си с нещо практично.

— Трябва да ставаш всеки ден, да се обличаш и да правиш нещо, Даун. Каквото и да е.

Беше й дала същия съвет, когато роди Бела и се бореше с липсата на сън и вечните писъци на бебето заради коликите.

Даун я послуша, стана и се облече. Излезе навън, застана в градината, където бе оставила Бела преди дни, и се загледа в преминаващия покрай дома й свят.

После седна на компютъра, написа във Фейсбук страницата си нещо за Бела и за това как се чувства през тези дни и така започна кампанията „Да намерим Бела“. Откликът беше огромен, заля я като вълна, тя потъна в нея, после изплува на повърхността. Събра хиляди, после стотици хиляди Фейсбук приятели, а лайковете бяха безброй. Сякаш всички бащи и майки по света искаха да стигнат до нея. Това й даде някаква цел и когато с нея се свързаха хора с пари и й предложиха финансова помощ, тя каза „да“.

Боб Спаркс беше резервиран към цялата кампания „Да намерим Бела“, особено след насоката, която пое, но в края на краищата те не харчеха негови пари, нито тези на колегите му. „Човек никога не знае — каза той на Ейлийн. — Най-малкото може да възпре някой да направи същото с друго дете. А и държи Даун в кондиция.“

„Кейт ще побеснее, като види, че съм в «Хералд», враг номер едно на «Поуст» — помисли си Даун, когато влезе в редакцията на големия вестник за първи път, — но нейната гледна точка не ме устройва. Знам, че ще ме разбере.“

Всъщност тя предпочиташе Кейт и Ник да отразяват кампанията им, но „Поуст“ бяха отхвърлили предложението й.

Стана й неприятно, защото през последните месеци се бяха сближили с Кейт. Двете жени си говореха непрекъснато, срещаха се много често на обяд или просто да поприказват. Понякога вестникът изпращаше кола и я отвеждаше в Лондон за целия ден. В отговор Даун разказваше всичко първо на Кейт.

Но „Поуст“ постепенно изчерпа темата.

— Да не би да се уморихте от мен? — попита приятелката си тя при поредната им среща, когато последното им интервю не се появи във вестника.

— Не се муси — отвърна й репортерката. — Просто в момента се случват други важни неща.

Но избегна погледа й.

Даун вече не беше нещастната майка, свита на дивана, и тя го разбра. И когато от „Хералд“ звъннаха да й предложат да участва в кампанията „Да намерим възмездие за Бела“ плюс щедро дарение за „Да намерим Бела“, тя прие. Но реши да уведоми Кейт за решението си — дължеше й го. Обаждането накара косите на репортерката да настръхнат.

— За бога, Даун, ти сериозно ли? Подписа ли нещо?

— Не. Ще се видя с тях днес следобед.

— Добре. Дай ми двайсетина минути.

— Ами…

— Моля те, Даун!

Когато след малко Кейт й се обади, тя разбра моментално, че репортерката е с празни ръце.

— Съжалявам, Даун. Не искат да го направят. Смятат, че е огромен риск да обвинят Тайлър. И мисля, че са прави. Това е просто реклама и може да те отвее. Не го прави.

Даун въздъхна.

— Аз също съжалявам, Кейт. Знаеш, че не е лично. Ти беше чудесна, но не мога да спра само защото един вестник е изгубил интерес.

— Закъснявам, Даун, трябва да вървя. Надявам се скоро да се чуем.

И ето я сега, преглеждаше договора и търсеше скрити клаузи и капани. Адвокатът й вече го беше прочел, но я бе посъветвал да хвърли още един поглед „в случай че решат да вмъкнат нещо допълнително“.

Марк Пери я наблюдаваше, кимаше окуражително на всяка нейна забележка и накрая, когато подписа документа, се усмихна широко.

— Добре, да започваме тогава — каза той, стана и я поведе към стаята, където седеше един журналист, готов да проведе „Голямото интервю“.

Вестникът вече имаше няколко готови страници, бяха се подготвили, докато чакаха присъдата. Преди процеса те взеха интервю от бивши колеги на Тайлър от банката и от фирмата за доставки, бяха подбрали най-гнусните истории от чат стаите и имаха на разположение детско видео с порно елементи, свалено от полицията от компютъра на Тайлър. Бяха подкупили също така една съседка, осигурила им непоказвани досега снимки на нейните деца с Тайлър. Едно от децата беше малко русо ангелче.

Съседката им бе разказала как той наблюдавал децата от прозореца си и как се наложило да закове вратата между дворовете им.

Ето че усилията им нямаше да отидат напразно.

— Не се съгласи на „Убиец“, но първият ден мина страхотно — каза Пери на своите подчинени, остави сакото си на облегалката на стола и нави ръкавите на ризата. — Хайде да поработим над уводната статия. И доведете адвокатите. Не ми се ходи в затвора.

„Хералд“ напълни първите девет страници със статията си като настояваше Глен Тайлър да си получи заслуженото, а Министерството на правосъдието да преразгледа делото.

Това беше прекрасна демонстрация на силата на журналистиката. Тя размаха юмрук, изискваше реакция и читателите й я дадоха. Страницата на вестника в интернет се изпълни с крясъци „Разпни го“, ругатни и призиви за връщане на смъртната присъда.

— Обичайните ненормалници — обобщи на сутрешната среща шефът на новините. — Необичайното е, че са адски много.

— Моля, моля, нека да покажем малко уважение към читателите си, господа — каза главният редактор и всички се засмяха. — Така. Какво имаме за днес?