Фиона Бартън
Вдовицата (27)

Двайсет и седма глава
Вдовицата

2 април 2008, сряда

Много пъти съм се чудила какво щеше да стане, ако бях издала тайната. Понякога си представям и се чувам да казвам: „Мъжът ми е видял Бела в деня, когато е изчезнала“. И усещам физическо облекчение, сякаш камък ми пада от раменете.

Но не мога да го кажа. Аз съм виновна, колкото и той… беше… и сега останах само аз. Колко странно е да пазиш тайна! Тя тежи като камък в корема ми, смазва вътрешностите ми и всеки път, когато се сетя за нея, ми се повдига. Когато беше бременна, моята приятелка Лиза ми казваше, че се чувства така — бебето избутва всичко по пътя си и превзема тялото й. С тайната беше същото. Когато ми дойде в повече, за известно време преставам да бъда Джени и се преструвам, че тайната принадлежи на друг човек.

Но когато след втория арест на Глен Спаркс ме разпита отново, номерът не мина. Усетих как се изчервявам цялата и се изпотявам. Навлязох в опасната зона, както казваше Глен.

Боб Спаркс нахлуваше грубо в живота ми и мачкаше всичко пред себе си.

— Та какво казахте, че сте правили през онзи ден, когато Бела е изчезнала?

Започвам да дишам учестено, опитвам се да наваксам с въздуха и да се успокоя. Но гласът ми ме издава. Превръща се в дъх, в квичене, и когато преглъщам по средата на изречението, звукът, който преминава през сухите ми устни, е оглушителен. „Лъжеш“, крещи всичко в мен.

— Сутринта бях на работа, вече знаете. Имах няколко боядисвания — казвам с надежда, че истината ще омаловажи лъжата.

Защото аз наистина бях на работа. Обяснявай и отричай, това е номерът. Трябва да е лесно, но не е, всяка лъжа е по-кисела и твърда, като недозряла ябълка. Устата ти пресъхва и не ти дава да я преглътнеш.

Най-простите лъжи са най-трудни. Големите сякаш сами се търкалят по езика ти. „Глен ли? Той напусна банката, защото има други амбиции. Иска да създаде собствена транспортна фирма. Сам да си е шеф.“

Но малките — „Не мога да пия кафе с вас, защото трябва да ида до мама“, засядат на гърлото ми и ме карат да се червя. Лиза сякаш не забелязва или ако забелязва, добре се прикрива. Всички ние живеем в моята лъжа.

Като дете никога не лъжех. Мама и татко познаваха веднага, а аз нямах брат, нито сестра, с които да споделям тайни. С Глен се оказа лесно. Той постоянно твърдеше, че двамата сме отбор, особено след като започна надлъгването с полицията.

Странна работа. Преди това никога не съм мислила за нас като за отбор. Всеки от нас си имаше свой свят. Но изчезването на Бела ни събра. Направи ни истинска двойка. Винаги съм казвала, че имаме нужда от деца.

Каква ирония! Аз… мислех да го напусна. След като го пуснаха. Мислих дълго и взех решение. Заради онези снимки в компютъра — жени, облечени като деца. Те ме преследваха. Не можех да остана с мъж, който харесва такива снимки и му го казах.

— Не съм направил нищо — възрази той и добави: — А и тези на снимките не са деца, нали? Жени, които изглеждат млади и се обличат като деца, за да си изкарват прехраната. Някои са на повече от трийсет.

Но изглеждаха като деца. Може би той искаше да са деца и му харесваше да гледа мъже, които правеха такива неща с тях?

Той се разплака.

— Не можеш да ме оставиш, Джени! Имам нужда от теб.

Поклатих глава, отидох и взех чантата, която вече бях приготвила. Треперех цялата, защото никога не бях виждала Глен такъв. Той винаги запазваше контрол. Глен беше силният в нашето семейство.

Той ми каза, че е направил много за мен. Че ме обича. Просто знаел колко силно искам дете и как това ме убива, как убива и него, и когато я видял, си помислил, че може да ме направи щастлива. Всичко било заради мен.

Каза ми, че било като сън. Спрял в една странична уличка да обядва и да оправи документите си и я съзрял в градината. Гледала към него. Била сама. Не могъл да се сдържи. Докато говореше, ме прегърна здраво и аз не можех да мръдна.

— Исках да ти я доведа. Усмихнах й се и тя вдигна ръце към мен. Искаше да я взема. Излязох от микробуса и после не помня нищо друго. Опомних се чак, когато вече пътувах към теб.

— Не съм я наранил, Джени — каза той. — Беше като сън.

— Сън ли е било, Джени?

Разказът му ме потресе. Подробностите спират дъха ми.

 

 

Двамата стоим в коридора и аз гледам отражението ни в огледалото. Все едно че гледам на филм. Смъртноблед, той се навежда и главите ни се докосват. Заплаква заедно с мен. Аз галя косата му, успокоявам го. Но не искам сълзите му да спират. Страхувам се от тишината, която ще последва. Толкова неща искам да го питам и толкова много не искам да знам!

След малко Глен се успокоява и двамата сядаме на дивана. Той продължава да хълца, лицето му е мокро и червено.

— Все ми се струва, че съм го сънувал. Струва ми се нереално. Знаеш, че не бих наранил дете, нали знаеш? — казва той и аз кимам. Мисля си, че знам, но всъщност не знам нищо за този мъж, въпреки че живея с него толкова години. В момента ми се струва напълно непознат, но всъщност двамата сме обвързани повече от всякога. За разлика от мен той ме познава добре. Познава слабостта ми.

Знае, че искам да я беше довел у дома.

А аз знам, че моята мания е причина за всичко това.

— Не трябва ли да кажем на полицията? Че си я видял в онзи ден? — питам аз.

Трябва да го изрека на глас, иначе въпросът ще избухне в главата ми.

— Ще кажат, че съм я отвлякъл и съм я убил, Джени. А ти знаеш, че не е така. Само да призная, че съм я видял, и ще ме обявят за виновен. Ще ме вкарат в затвора. Не бива да казваме нищо на никого.

След това отиваме в кухнята и докато правя чай, осъзнавам, че нито веднъж не произнесе името на Бела. Сякаш не говори за реално същество. Вземам чантата, качвам се горе и разопаковам нещата си, а Глен ляга на дивана и гледа футбол по телевизията. Един нормален ден. Сякаш нищо не се е случило.

Повече не повдигаме въпроса за Бела. Глен е много мил с мен, непрекъснато ми повтаря, че ме обича, и ме следи с поглед, за да е сигурен, че съм добре. Проверява ме.

 

 

— Какво си мислиш, Джени — пита, когато вземам телефона.

И ние продължаваме постарому.

Сега обаче Бела е с нас през цялото време. Не говорим за нея, не споменаваме името й, но тайната започва да расте в мен, притиска сърцето и стомаха ми, кара ме да повръщам горе в тоалетната, когато се събудя.

Направил го е заради мен. Искал е да ми намери бебе. Чудя се какво бих направила, ако я бе довел у дома. Щях да я обичам. Това щях да направя. Просто да я обичам. Тя щеше да бъде моята любима.

Почти моя.

Глен казва, че трябва да оставим всичко зад гърба си. Това означава, че повече никога няма да говорим за случилото се. Той го може. Просто откъсва тази част от живота си и я оставя зад гърба си.

— Трябва да мислим за бъдещето, Джени, не за миналото — обяснява търпеливо, притиска ме към себе си и ме целува по главата.

В думите му има логика и аз започвам да се уча да не гледам към миналото. Това не означава, че мисля по-малко за онези неща, но разбирам, че не трябва да споменавам повече за тях пред Глен.

Едно от онези неща е неспособността му да ми направи дете. Както и уволнението му. А после това в интернет и цялата ужасна работа с полицията.

— Остави тези неща в миналото, скъпа — каза той в деня, когато процесът приключи. Лежахме в леглото, беше прекалено рано за ставане, уличните лампи все още просветваха между пердетата. Никой от нас не можа да заспи. „Прекалено сме развълнувани“, рече Глен.

След процеса продължихме да спим в едно легло. След чат стаите и всичко. Мама не можа да повярва.

— Как го търпиш до себе си, Джейн? След всичко, което е правил с онези жени и с онзи мъж?

Двете с мама никога не сме говорили за секс. В училище имах една приятелка, тя ми обясни откъде идват бебетата и какво представлява цикълът на жената. Мама не умее да говори за такива неща. Неудобно й е, сякаш става дума за нещо мръсно и неприлично. Понеже сексуалният живот на Глен се разискваше публично по вестниците, предполагам, че за това й бе по-лесно да засегне темата. Всички в страната знаеха за него. Сигурно си е представяла, че говори за човек, когото всъщност не познава.

— То не е било наистина, мамо. Просто си въобразяваш — обясних й аз, без да я поглеждам в очите. — Психологът каза, че всички мъже го правят в главите си.

— Баща ти не го прави — заяви тя.

— Както и да е. Ние решихме да забравим за това и да гледаме в бъдещето.

Тя ме погледна, може би искаше да ми каже нещо важно, но се спря.

— Животът си е твой, Джейн. Направи каквото мислиш, че е най-добро за теб.

— За нас, мамо. За мен и Глен.

Онази сутрин в леглото след процеса двамата започнахме да правим планове за бъдещето. Решихме да се върнем към нормалния си живот — към нашия живот — колкото може по-бързо. Глен каза, че е време да си потърся някаква работа. В друг район.

Възразих, че непознатите хора ме изнервят, но и двамата бяхме съгласни, че имам нужда от занимание. Щеше да е добре да прекарвам известно време извън къщата.

Той самият се върна към идеята за собствен бизнес. Но този път не с камиони. Нещо свързано с интернет. Някакво обслужване, сервиз.

— Това всеки го може, Джени. Лесни пари, поне за мен, защото аз ги разбирам тези работи.

Исках да кажа много неща, но ми се стори по-уместно да си замълча и да го оставя сам да реши какво да прави.

Опитите ни да гледаме в бъдещето продължиха два месеца. Започнах работа в един фризьорски салон в града. Беше почасова и само за петък и събота. Салонът беше достатъчно голям и това беше добре. Така можех да остана незабелязана, с много клиенти и малко въпроси. Всеки ден обявяваха нова прическа и продуктите за коса бяха много скъпи. Ходех на работа с метрото до улица „Бонд“, останалото разстояние извървявах пеша и движението ми действаше изненадващо добре.

Глен остана вкъщи пред компютъра, да „строи своята империя“, както казваше самият той. Купуваше и продаваше разни неща по и-бей. Разни чаркове за кола. У нас непрекъснато пристигаха колети и коридорът се задръсти, но важното беше, че имаше с какво да се занимава. Понякога му помагах, опаковах колети и ги носех до пощата. Постепенно всичко влезе в релси.

Но никой от нас не можеше да забрави случилото се. Аз не можех да спра да мисля за Бела. Моето малко момиченце… почти. Глен каза, че сигурно е взета от двойка като нас, без деца, и аз се улавях да си мисля, че тази двойка трябваше да сме ние. Тя би трябвало да е тук, с нас. Да бъде нашето бебе. Понякога ми се ще да беше я взел той.

Но Глен не мислеше за Бела. Не можа да преглътне клопката, която му бяха устроили. Не му излизаше от главата. Виждах го да се рее в облаците, замислен за нещо, и всеки път, когато по телевизията даваха някаква акция на полицията, сядаше и започваше да ругае, да говори как са му съсипали живота. Опитах се да го убедя да го забрави, но той просто не ме чуваше.

Сигурно се бе обадил на Том Пайн, защото един четвъртък адвокатът дойде у нас сутринта, за да му обясни може ли да съди полицейското управление в Хампшър. Оказа се, че можем да получим компенсация за тормоза над Глен.

— Трябва да си платят. Прекарах месеци зад решетките заради техните идиотщини — каза Глен и аз отидох да направя чай.

Когато се върнах, те смятаха нещо в големия жълт бележник на Том. Глен беше много добър в сметките. Беше много умен. Когато приключиха, Том каза:

— Калкулацията показва, че можете да вземете около четвърт милион.

Глен извика, сякаш сме спечелили от лотарията. Исках да вметна, че нямаме нужда от тези пари, защото са мръсни, но вместо това се усмихнах, отидох и хванах ръката на Глен.

Процесът щеше да бъде дълъг, но даде на Глен нова цел. Колетите от и-бей спряха да пристигат, той седна в кухнята с документите си и няколко химикалки с различни цветове, започна да чете, да сравнява данни, да замества информацията с по-нова, да номерира, прошнурова и да ги подрежда в различни папки. Понякога ми четеше, за да му кажа какво мисля.

— „Нанесената психологическа травма и стигмата са причина за зачестилите атаки на паника. Господин Тайлър се страхува да напусне дома си.“

— Наистина ли? — питам изненадано. Не бях забелязала. Атаките му нямаха нищо общо с тези на мама.

— Чувствам се напълно разбит, Джени. Мислиш ли, че ще имаме нужда от лекарско мнение?

Вече не излизаме много. Ходим само на пазар и веднъж на кино. Отиваме много рано и избираме големи супермаркети, където не е необходимо да говориш с някого, но него почти винаги го разпознават. Не е чудно, защото по време на процеса снимката му беше всеки ден във вестниците и касиерките се досещаха кой е. Казвам му, че е по-добре да ходя сама, но той не иска и да чуе. Не може да ме остави сама срещу това. Хваща ръката ми и смело ме повежда напред, защото е невинен човек, и аз се уча да затварям устата на всеки дръзнал да подметне нещо.

Но когато срещам познати, е много по-трудно. Щом ме зърнат, някои пресичат улицата и се преструват, че не са ме видели. Други искат да знаят всичко. И аз повтарям едно и също като папагал:

— Добре сме. Знаехме, че истината ще излезе наяве и че Глен е невинен. Полицията трябва да отговаря за действията си.

Повечето от тях се радваха за нас, но далеч не всички. Една от клиентките ми в стария салон каза:

— Хм! Но никой от нас не е напълно невинен, нали?

Измърморих, че се радвам да си побъбрим, но трябва да помогна на Глен.

— Това ще означава да се върнем в съда — осмелих се да му кажа един ден. — Да разровим отново всичко. Не съм сигурна…

Глен става и ме хваща за ръцете.

— Знам, че ти е трудно, любов моя, но то ще бъде моето възмездие. Ще покаже на хората какво трябваше да преживея. Какво трябваше да преживеем аз и ти.

Разбирам го и се опитвам да помогна, припомням си дати и ужасни сблъсъци с хора на публични места, за да му дам повече свидетелства за тормоза.

— Помниш ли онзи мъж в киното? Каза ми, че не би стоял в едно помещение с педофил. Изкрещя го и те посочи с пръст.

Глен, естествено, помни. Наложи се охраната да ни придружи до изхода „за собствената ви безопасност“, както ни каза управителят. Мъжът продължи да крещи: „Какво направи с Бела?“, а жената до него се опитваше да го накара да си седне на мястото.

Исках да му отговоря, да обясня, че съпругът ми е невинен, но Глен стисна ръката ми и прошепна:

— Недей, Джени. Ще стане по-лошо. Зарежи го този идиот.

Полицията е готова да се бори, не признава никакъв тормоз. Том казва, че е, защото ще трябва да ни изплатят обезщетението с парите на данъкоплатците. Вече се обличам за съда, когато Том се обажда на Глен, стегнат в нов костюм и обувки.

— Свърши се, Джени — извика той от втория етаж. — Съгласили са се. Получаваме четвърт милион.

Вестниците и Даун Елиът ги наричат „кървави пари“, изкарани на гърба на горкото дете, и отново започват да пишат отвратителни неща за Глен. Незнайно как научили, медиите обсаждат за кой ли път входа на дома ни. Искам да извикам: „Казах ли ви?“, но има ли смисъл?

Глен се успокоява. Аз изчаквам сутрин да се разпръснат, за да мога да отида на работа.

Връщаме се там, откъдето започнахме.