Фиона Бартън
Вдовицата (26)

Двайсет и шеста глава
Вдовицата

11 февруари 2008, понеделник

Тя, естествено, дава показания. Това е нейният звезден миг. Носи черна рокля и значка „Да намерим Бела Елиът“. Опитвам се да избягвам погледа й, но тя не отстъпва и в крайна сметка очите ни се срещат. Залива ме гореща вълна, цялата се изчервявам и отклонявам моите. Тя ме оставя и забива поглед в Глен, но той улавя каква е играта й и не се поддава, гледа право пред себе си.

Тя разказва историята, която съм чела и слушала десетки пъти, откакто това се случи — следобеден сън, после игра, докато мама прави чай. Бела се смее и тича след котката към градината. Изведнъж мама осъзнава, че не я чува вече. Тишина.

Залата също притихва. Всички усещаме физически тишината. Онази, настъпила след изчезването на Бела.

Майката се разплаква и трябва да я успокоят с чаша вода. Много хитро. Журито също се вълнува, две от жените са готови да се разридаят заедно с нея. Нещата вървят на зле. Те трябва да разберат, че вината е нейна. Тя е оставила детето си само навън. Не се е грижила достатъчно добре за него.

Глен седи тихо и оставя всичко да мине през него, сякаш се случва с някой друг. Тя си поема дъх и съдията я оставя да завърши показанията. Глен проточва врат и слуша внимателно как изтичала при съседите, после се обадила в полицията, как чакала новини и как започнало търсенето.

Прокурорът говори с нея внимателно, сякаш е направена от стъкло.

— Благодаря ви, госпожо Елиът. Бяхте много смела.

Искам да извикам: „Бяхте много лоша майка“, но знам, че не е моментът, нито мястото.

Адвокатът ни, малко страшничък, но се вижда, че е старо куче, който, освен че разтърсва здраво ръката ми при всяка среща, не дава никакъв знак, че забелязва съществуването ми, най-после взема думата.

Въпросите му я притискат, тя отново заплаква, но той не проявява никакво съчувствие.

Даун Елиът продължава да повтаря, че Бела е била сама само няколко минути, но вече всички разбираме, че не е така.

Мекотата в погледа на журито изчезва. Време беше.

— Защото вярвате, че Бела все още е жива, нали? — пита адвокатът. Даун кима. — Точно така. Вие продадохте доста интервюта на различни вестници и списания, изказвайки точно такова мнение.

Залата зашумява и майката отново започва да подсмърча. Той заявява в прав текст, че тя продава историята си на пресата, и Даун, истински ядосана, заявява, че парите са за издирването на Бела.

Един от репортерите става, притиска бележника до гърдите си и излиза бързо навън.

— Отива да го напише за следващите новини — прошепва Том и ми намига. Иска да ми каже, че това е точка за нас.

Когато всичко свършва, когато излиза, че полицията е измамила Глен и той е свободен, аз сякаш си глътвам езика. Сега е мой ред да си мисля, че всичко се случва сякаш с някой друг.

Том ме извежда от залата и аз виждам Глен. Моят Глен.

Слизам долу и го прегръщам. Отдавна не съм го прегръщала, а и това ми позволява да мълча, защото не знам какво да кажа. Той се радва като малко дете. Смее се, порозовял от щастие. Направо не е на себе си, а аз си мисля само — отивам си у дома с него. Ще си останем двамата. Какво ще стане, когато затворим вратата след себе си? Вече знам прекалено много за този мъж и не съм сигурна, че ще е както преди.

Той се опитва да ме вдигне и да ме завърти във въздуха, както правеше, когато бяхме млади, но в стаята има прекалено много хора — адвокати, надзиратели. Толкова са много, че не мога да дишам. Том забелязва и ме извежда в хладния коридор, оставя ме на една пейка и ми носи чаша вода.

— Доста ти се събра, Джейн — казва мило той. — Всичко стана толкова бързо, но всички се надявахме делото да се развие по този начин, нали? Отдавна го чакаш.

Вдигам глава, но той не ме гледа в очите. И двамата замълчаваме. Аз си мисля за горкичкия младши детектив. Преструвал се е на жена, за да достигне до истината. Когато Том ни запозна с доказателствения материал, се ядосах, че се е представял за проститутка, но като го гледах на свидетелската банка, докато всички му се смееха, ми стана жал за него. Разбрах, че би направил всичко, за да открие Бела.

Том отива при Глен и му стиска ръката. И ние тръгваме. Даун Елиът плаче на тротоара за пред камерите.

— Трябва да внимава какво говори след този процес — казва Том, докато се оглеждаме, застанали до вратата зад събралата се тълпа.

Телевизионните камери я къпят в светлина, репортерите се препъват в кабелите в опит да се приближат към нея. Тя заявява, че никога няма да спре да търси малкото си момиченце, че Бела е някъде там и тя ще я намери, ще открие и човека, който я е отвлякъл. После приятелите й я отвеждат към един автомобил и изчезват.

Идва нашият ред. Глен решава да даде на Том изявлението си, за да го прочете от негово име. Всъщност Том го посъветва да направи така. И го написа. Заставаме под прожекторите и шумът ме разклаща физически. Той идва от крясъците на стотици гърла едновременно, изискващи внимание и задаващи въпроси, без да дочакат отговорите.

— Насам, Джейн — зове един глас близо до мен.

Обръщам се да видя кой е и светкавицата от фотоапарат ме заслепява.

— Прегърни го — крещи друг.

Някои от тях познавам от тротоара пред дома. Готова съм да им се усмихна, но осъзнавам, че те не са приятели. Те са друго.

Сериозното лице на Том кара всички да утихнат.

— Ще прочета изявлението на господин Тайлър. Той няма да отговаря на никакви въпроси.

Над главите на репортерите се издига гора от диктофони.

— „Аз съм невинен. Полицията ме обвини в престъпление, което не съм извършил и ми отне свободата. Благодаря на съда за справедливото решение, но днес аз няма да празнувам освобождаването си. Бела Елиът все още я няма и човекът, който я отвлече, е все още на свобода. Надявам се сега полицията да се съсредоточи върху тези неща и да открие виновника. Искам да благодаря на семейството си, че застана зад мен, и изказвам специална благодарност на моята прекрасна съпруга Джени. Благодаря ви, че ме изслушахте. Сега ви моля да уважите личното ни пространство, за да си отидем и да се опитаме да възстановим разбития си живот.“

Свеждам поглед надолу и се замислям. „Прекрасна съпруга“. Това е моята роля сега. Прекрасната съпруга, която стои плътно до своя невинен съпруг.

Една секунда тишина и врявата започва отново:

— Кой е отвлякъл Бела според вас?

— Какво мислиш за тактиката на полицията, Глен?

После един минувач извиква:

— Браво, човече! — И Глен се усмихва в отговор.

Тази снимка използват всички вестници на другия ден.

Една ръка си пробива път покрай оператора и ми подава картичка. На нея има надпис „Поздравления“ и бутилка шампанско с изхвърчаваща коркова тапа. Опитвам се да видя на кого принадлежи ръката, но тълпата я поглъща. Пъхам картичката в чантата си и с помощта на Глен, Том и охраната тръгвам напред. Репортерите поемат след нас. Като рояк пчели в анимационен филм.

Пътуването ни към къщи е предупреждение за онова, което ще последва. Репортерите и фотографите блокират пътя към таксито, при което ни чака Том и ние не можем да продължим. Всички се блъскат, блъскат и нас, крещят глупавите си въпроси в лицата ни, навират ни фотоапаратите и камерите си. Глен ме хваща за ръката, спуска се внезапно напред и влачейки ме след себе си, пробива път към таксито. Том отваря вратата и буквално ни хвърля на задната седалка. Камерите се стоварват върху стъклата, святкат и щракат, чува се удар на метал в стъкло. Ние седим вътре като риби в аквариум. Шофьорът се поти, но се вижда, че му е забавно.

— По дяволите! — възкликва той. — Какъв цирк!

Журналистите продължават да викат:

— Как се чувстваш като свободен гражданин, Глен?

— Какво ще кажеш на майката на Бела?

— Обвиняваш ли полицията?

Естествено, че ги обвинява. Бесен е заради унижението и онази бебешка пижама. Странно, как е могъл да мисли за такива неща, когато го обвиняват в отвличане на малко дете, но явно сега е готов на всичко, за да си върне на полицаите.