Фиона Бартън
Вдовицата (24)

Двайсет и четвърта глава
Вдовицата

1 август 2007, сряда

Естествено, детективите не се отказаха. Впиха зъби в Глен, в микробуса му, в порното с деца и виртуалните му изневери. Никога няма да го оставят на мира. Адвокатът му каза, че ще се опитат да го натопят ако не за друго, поне за порноснимките.

Посещенията и телефонните обаждания на детектив Спаркс станаха част от живота ни. Полицията беше решена да приключи случая, а ние гледахме отстрани.

Казвам на Глен, че трябва да каже на полицията за „частната работа“, дето е вършил в онзи ден, но той е убеден, че това ще влоши нещата.

— Ще кажат, че сме ги лъгали за всичко, Джени.

Ужасявам се да не направя нещо, което да влоши нещата, да кажа нещо погрешно. Но накрая не аз, а Глен влоши нещата. Влезе в интернет да гледа порно. Не можах да повярвам, че е толкова глупав, когато разбрах. Нали беше по-умният в семейството?

Полицаите бяха взели компютъра му, разбира се, но той си купи евтин малък лаптоп и рутер — „за работа, Джени“ — и отново седна в свободната стая да говори в онези чат стаи или както там ги наричаха. По-късно разбрахме, че детективите са го чакали там.

Всичко беше изпипано много хитро. Някакъв техен служител се престорил на младо момиче и се запознала с него в интернет. Нарекла се Златокоска. Кой би си паднал по това? Освен Глен, разбира се.

Не ставаше дума само за разговори. Накрая Златокоска правила виртуален секс с Глен. Това е секс без докосване, така ми обясни Глен. „Само на думи е, Джени. Пишеш думи. Не сме говорили на живо, дори не сме се виждали. Всичко се случваше в главата ми. Просто фантазия. Разбираш ме, нали? Толкова съм напрегнат напоследък! Просто не можах да устоя.“

И аз се опитвам да разбера, наистина се опитвам. Непрекъснато си повтарям, че това е като наркотик и вината не е негова. Лошите са другаде. С Глен се ядосахме много на онова, което направиха детективите. Не можех да повярвам, че някой от тях ще поеме работа като тази. Като проститутка. Глен каза същото. Преди да разбере, че Златокоска е мъж. Беше му много трудно да повярва. Мислеше, че полицаите го казват само за да го изкарат гей или някакъв идиот. Аз мълчах. Не можех да си представя такова нещо като виртуален секс, затова не знаех да се тревожа ли с кого го прави и защо. Но това не беше най-големият му проблем.

Той бе споделил прекалено много със Златокоска. Както ми каза бил й признал, че знае нещо за случая, по който работи полицията, само за да я впечатли. „Тя“ всъщност го изнудила да й каже. И полицаите дойдоха отново. Върнаха го в Саутхамптън за разпит. Преди тръгване той ме целуна по бузата и ми каза да не се тревожа.

— Нали знаеш, че всичко ще се оправи? — рече той и аз кимнах.

И зачаках.

Но този път Боб Спаркс го обвини в убийството на Бела. Никой не знаеше дали е мъртва, но те казаха, че я е отвлякъл и убил.

Тикнаха го в затвора и пресата се върна.

Никога не съм обичала да чета вестници. Предпочитам списания. Харесват ми истинските житейски истории, нали се сещате: жена, която се грижи за сто деца; друга, отказала лечение на рак, за да спаси нероденото си дете; жена, родила дете за бездетната си сестра. Вестниците бяха работа на Глен. Той обичаше да чете „Мейл“. Решаваше кръстословиците на последната страница, а и шефът му четеше същия вестник. „Така имаме нещо общо, Джени“, ми каза веднъж.

Но сега вестниците, телевизията, дори и радиото коментираха само нас. Глен беше голямата новина и репортерите отново обсадиха дома ни. Чух ги да говорят за стратегическо място до вратата, някои буквално спяха в колите отвън в опит да ме пресрещнат и да изкопчат няколко думи от мен.

Аз сядах горе в спалнята, прикривах се зад завесите и ги наблюдавах. Всички правеха едно и също. Беше наистина забавно. Първо минаваха с колите покрай вратата, оглеждаха къщата и проверяваха кой от колегите им вече е там. После паркираха и се връщаха към входа с бележници в ръце. Някои изхвърчаваха от автомобилите си, за да блокират пътя на новодошлия към вратата ни. Душеха около нас като глутница вълци.

След няколко дни всички ставаха приятели, събираха пари и изпращаха един от тях да купи кафе и сандвичи от барчето надолу по улицата.

— Кой иска захар? Желаещи за сос към сандвичите?

Барчето сигурно натрупа цяло състояние от тях. Забелязах, че репортерите оформиха една група, а фотографите — друга. Чудех се защо се делят. Човек можеше веднага да ги различи, защото фотографите се обличаха различно — по-небрежно, с мърляви сака и бейзболни шапки. Повечето от тях изглеждаха, сякаш не са се бръснали с дни — мъжете имам предвид. Жените с фотоапарати се обличаха като мъже. С развлечени ризи и панталони. И бяха много по-шумни. В началото съжалявах съседите за цялата врява, за смеха и виковете. Но после те започнаха да им носят подноси с напитки, пускаха ги до тоалетните си и бъбреха с тях часове наред. Чувстваха се като на улично парти.

Репортерите бяха по-тихи. Те прекарваха по-голямата част от времето на телефоните си или седяха в колите и слушаха новините по радиото. Много от тях бяха млади, явно носеха първите си костюми.

Но след първата седмица пресата изпрати тежката артилерия. Наперени, миришещи на бира мъже и жени с остри черти на лицето и модерни костюми. Те пристигаха в скъпите си лъскави автомобили и слизаха от тях като кралски особи. Дори и фотографите затаяваха дъх при вида на някои от тях. Един мъж излезе от колата си, сякаш излизаше от витрината на скъп магазин, раздели тълпата на две и мина царствено по пътеката. Почука на вратата и извика:

— Госпожо Тайлър, какво е да сте съпруга на детеубиец?

Аз останах на леглото, пламнала от срам. Имах чувството, че съм изложена пред погледите на целия свят, въпреки че бях скрита зад пердетата.

Той не беше първият, който ми зададе този въпрос. Друг репортер ми го запрати в лицето, докато излизах да отида до магазина в деня, когато прибраха Глен. Изведнъж изскочи пред мен, сигурно ме е последвал, за да ме пипне далеч от другите журналисти. Искаше да ме предизвика да кажа нещо, за да представи „интервю“ със съпругата, но аз не се хванах. С Глен го обсъждахме, преди да го приберат.

— Просто си мълчи, Джени — ме посъветва той. — Не им се хващай. Не показвай никакви емоции. Не си длъжна да говориш с тях. Те са боклуци. Но като нямат нищо, няма за какво да пишат.

Няколко жени казаха, че са правили виртуален секс с него, и се наредиха на опашка да разкажат историите си. В онези чат стаи го наричаха Биг Беар и с други идиотски имена. По време на посещенията си в затвора понякога го поглеждах и се опитвах да си представя, че го наричам Биг Беар. И ми се повдигаше.

Имаше и още неща, свързани с „хобито“ му. Купил някакви снимки в нета. Според „осведомени източници“ на един вестник използвал кредитна карта за покупките си и когато полицията започна да проверява кредитните карти на педофилите, той се паникьоса. Предполагам, затова ме накара да напиша жалба, че неговата е изгубена, но как медиите бяха научили? Мислех да попитам един от репортерите, но нямаше как да го направя, без да дам подробности.

Когато на следващата визита попитах Глен за това, той отрече всичко.

— Просто си измислят, скъпа. Знаеш, че го правят. — Хвана ръката ми и добави: — Обичам те, Джени.

Аз си замълчах.

Мълчах и пред пресата. Всеки ден пазарувах от различни супермаркети, за да не ме причакат, и започнах да нося шапки, за да не ме разпознават хората. Като Мадона, щеше да каже Лиза, ако все още бяхме приятелки. Но не беше така. Сега никой не искаше да говори с нас. Всички искаха да говорят за нас.

Том Пайн ми се обажда в хотела и казва, че договорът е добър, но се тревожи какво ще напишат. Трудно е да разговарям, докато Кейт е в стаята, и отивам в банята на спокойствие.

— Те не са ти приятели, Джейн — предупреждава ме той. — Ще изкарат от теб такава история, каквато искат да напишат. В договора не се споменава контрол над напечатаното и ти не можеш да претендираш, ако извъртят нещата. Тревожа се, че ще бъдеш сама. Искаш ли да дойда при теб?

Не искам Том да идва. Ще настоява да се откажа, но аз знам какво правя. Готова съм.

— Добре съм, Том, благодаря ти. Ще ти се обадя, за да те осведомя как вървят нещата.

Влизам в стаята. Кейт е там, стиска договора пред гърдите си.

— Хайде, Джейн, да подпишем този договор и да се захванем с интервюто.

Тя е на нокти, а аз искам вече да си отида у дома, затова хващам листовете и подписвам на съответното място. Кейт се усмихва, раменете й се отпускат и тя сяда в един от фотьойлите.

— Свършихме с формалностите — казва и вади от дъното на чантата си стар очукан диктофон. — Нали нямаш нищо против да записвам? — пита и слага апарата пред мен. — Ако ръката ми се схване от писане.

Кимвам и се опитвам да помисля откъде да започна, но няма за какво да се тревожа — Кейт е насреща.

— Кога чу за пръв път, че Бела Елиът е изчезнала, Джейн?

Тук няма никакъв проблем. Връщам се назад към онзи октомврийски ден, когато стоях в кухнята и по радиото съобщиха новината.

— Сутринта бях на работа — започвам бавно, — но следобедът ми беше свободен заради сутрешната смяна, която взех в неделя. Чистех, подреждах, белех картофи за вечеря. Глен си дойде за една бърза чаша чай, а аз започнах да се приготвям за часа си в спортния център. Върнах се в кухнята и включих печката. В същия момент по радиото започнаха новините. Започнаха с това, че полицаите организирали издирване на изчезнало момиченце в Саутхамптън. Изчезнало от градината на дома си. Изведнъж ми стана студено и потръпнах. Беше съвсем мъничко, още бебе. Просто ужасно!

Сега също ми става студено, като си помисля. Беше истински шок да видиш малкото личице с превръзка и руси къдрици. Кейт се размърдва нервно и аз продължавам:

— На другия ден вестниците пишеха само за случилото се. Имаше много снимки и бабата разказваше колко мила и сладка била Бела. Да ти се скъса сърцето. Всички бяха разстроени и любопитни — знаете хората как посрещат такива новини.

— А Глен? — пита Кейт. — Каква беше неговата реакция.

— Той също беше шокиран. Същия ден беше пътувал до Хампшър — мисля, че знаете — и не можеше да повярва. И двамата обичахме деца. И двамата се разстроихме.

Истината е, че не говорихме много за изчезването на Бела, освен за съвпадението, че той е бил в Хампшър по същото време. Гледахме новините с чаша чай в ръка, после той се качи горе при компютъра си. Помня, че казах: „Дано да я намерят“, но нямам спомен той да ми е отговорил. Тогава не видях нищо странно в поведението му — Глен си беше Глен.

— После дойде полицията… — казва Кейт, надвесва се над бележника си и ме поглежда напрегнато. — Сигурно си била потресена?

Разказвам й колко шокирана съм била, как не съм могла да си отворя устата, как стоях права в коридора близо час, след като полицаите си тръгнаха. Но не казвам нищо за лицето на Глен.