Фиона Бартън
Вдовицата (22)

Двайсет и втора глава
Детективът

18 юни 2007, понеделник

През уикенда Дан Маршал и Фльор Джоунс избраха името Джоди Смит, защото в него имало нещо детско. Джоди беше двайсет и седем годишна жена от Манчестър, младши асистент в местна адвокатска кантора, изнасилвана като малка от баща си, която обичаше да се облича като дете, когато правеше секс.

— Не е особено достоверно — каза Спаркс, когато му представиха странната история на новия играч в отбора. — Веднага ще я разкрие. Не можем ли да направим образа малко по-плътен? И защо жена, насилвана като дете, ще иска да използва същия образ като голяма?

Маршал въздъхна. Нямаше търпение да започне и най-после да се гмурне в същинска полицейска работа, вместо да играе ролята на глупавия младок в управлението, но усети, че атмосферата в стаята започна да се променя и всеки момент детективите можеха да дадат крачка назад.

— Добър въпрос, сър — каза той, използвайки любимата си позитивна техника за начало.

Спаркс си помисли, че Маршал е дребен нещастен досадник, но реши да го изслуша.

Младият му колега изтъкна, че Джоди е получила познанията си за секса при определени обстоятелства и е изградила модела си на поведение по тях. Последва подробен психологически анализ на мотивите: посттравматичен стрес, липса на ориентация и познаване само на тъмната страна на сексуалните отношения. Спаркс се впечатли от чутото, съмненията му отстъпиха на заден план.

— Какво казва доктор Джоунс? Съгласи ли се с това? — попита той.

— Ами… почти — отвърна Маршал. — Прочетох й последните уточнения тази сутрин по телефона и тя като че ли остана доволна. Ще й изпратя всичко след минутка по имейла и ще чакам коментара й.

— Добре. Получим ли одобрението й, ще представим стратегията си пред колегите от технологичния — каза Спаркс.

Завеждащ отдел технологичен или началник Банкс обичаше новите идеи. „Иновация“ беше неговото второ име заедно с още няколко управленски клишета, но имаше и друго и то беше от изключителна важност — беше толкова решен да закове Глен Тайлър, колкото и Спаркс.

— Това е голяма работа — каза той и потри ръце, когато ги изслуша. — Хайде да го представим на Главния.

Беше решено целият екип да отиде при началник Паркър. Срещата беше класика в жанра. Доктор Джоунс дойде с нещо като пижама, с блестящ диамант на едната си ноздра, а началник Паркър, в пълна униформа и брилянтин на косата, седна зад достойното за Белия дом бюро.

Той изслуша мълчаливо Банкс, който нахвърли плана, изтъкна рисковете и цитира буквата на закона, свързана с работа под прикритие, издуха носа си и каза:

— Има ли доказателства, че това ще проработи? Някой опитвал ли го е досега? На мен ми звучи като измама.

Банкс, Спаркс и Маршал предложиха своите отговори по ред, а доктор Джоунс подпомогна общото дело с научни данни и солидна доза чар. Началник Паркър сложи ръце на бюрото и произнесе присъдата си:

— Нека да пробваме. Ако не открием доказателства тук, не виждам начин да го изправим пред съда. Но да го направим по правилата. Всичко да е като по книга. Щом намерим доказателство, ще видим дали съдията ще го приеме.

— Вижте, началник, ако Тайлър ни отведе до тялото, никой няма да пита как сме го намерили.

Следващата спирка беше лабораторията, за да се потопят в средата на Глен Тайлър. Определено не беше преживяване за почтени хора, но Фльор Джоунс изглеждаше най-малко засегната. Те застанаха зад колегата им от технологичния отдел, който им показа уеб сайтовете и стаите за разговори, открити в хард диска на Тайлър по време на първото претърсване, като се спря по-подробно на любимите му, на времето, когато влизаше, колко време оставаше в тях и други полезни неща. На първо място в списъка му беше „ЛолитаХХХ“, после се нареждаха „Тийн фън“ и „Непослушни момичета“. В тях той използваше пет различни акаунта, включително „Кой е таткото“ и „Биг Беър“.

— Няма друг господин Дарси, освен шефа — изхили се Матюз.

Разговорите на Глен в чата бяха, общо взето безобидни, шегаджийски, с лека нотка на флирт, като разговорите на тийнейджърите по техните купони. По-специалните диалози се случваха далеч от общите стаи. В кутията на един имейл адрес, използван само за неговите „секскурзии“, както ги наричаше в писмата си, изскочи един много по-зловещ таен живот. Тук той убеждаваше другите да се присъединят към него. От снимките, които му изпращаха, някои бяха на деца, други на възрастни, но всички изглеждаха като хлапета.

Спаркс поиска да му принтират всички разговори в чат стаите и имейлите и Маршал ги отнесе за консултация при доктор Джоунс.

— Трябва ли да му се доверяваш? — запита го Матюз. — Съвсем отскоро е и няма оперативен опит.

— Да, вярно е, но има познания… и ние с теб ще следим всяка негова стъпка. Нека да му дадем шанс — отвърна Спаркс.

— И ще се наречеш Златокоска? — засмя се Матюз, когато Маршал и неговата преподавателка се явиха в кабинета на Спаркс.

Маршал кимна.

— Според нас той ще отговори на хора с интерес към децата и детските фантазии — обясни той.

— Да не съм аз, ако захапе на това елементарно име.

Но той захапа. Златокоска се запозна с Биг Беър и флиртува дискретно с него цяла седмица. Дан Маршал и Йън Матюз седяха с часове пред компютъра, свити в малката стая в крилото на криминолозите, под бръмчащите флуоресцентни лампи с историята на живота на Джоди на стената до тях. Маршал бе намерил във Фейсбук снимка на момиче, което бе харесвал в колежа, беше я уголемил и я бе поставил над монитора.

„Здравей, Голди.“

„Как вървят нещата?“

„Как си тази вечер?“

Докато следваше вечерното танго с Глен Тайлър, Дан бе обзет едновременно от вълнение и отвращение. Фльор го бе подготвила старателно и сега беше до телефона, готова да се включи при нужда, но макар и с Матюз до себе си, той се чувстваше някак самотен и незащитен.

Мобилизира силите се до краен предел. „Това може да ме изстреля нагоре“, бе казал на приятелката си Ели. Но знаеше, че може да го натика в калта, ако нещо се провалеше. „Ще успеем“, не спираше да си повтаря той.

От време на време някой от екипа подаваше глава през вратата и питаше:

— Спипа ли го?

Друг се интересуваше:

— Пита ли вече какъв цвят са очите ти?

Матюз се смееше, включваше се в шегите, но Маршал осъзна, че се бе превърнал в циркаджията на управлението. В един момент улови образа си в стъклото на прозореца зад бюрото. Отдръпна се от клавиатурата и се загледа в прегърбената си над бюрото фигура. Изведнъж осъзна, че е огледален образ на своята жертва, и инстинктивно се напрегна.

Реши, че трябва да се разговори и с другите момчета в чат стаята (поне си мислеше, че са момчета), за да не се окаже, че контактува само с Тайлър, и плоският им хумор и безкрайните намеци започнаха силно да го отегчават. Вече си ги представяше — с хеви метал тениски и плешиви темета.

Ели, медицинска сестра с уклон към черния хумор, търпеше стоически намесата в личния им живот, но той подозираше, че й идва малко в повече.

— Защо точно ти трябва да си стръвта, Дани? — попита го тя една сутрин, когато се прибра от нощна смяна. — Това е доста извратено.

Ели влезе в банята и докато се къпеше, той й направи кафе и успя да се измъкне от дома без допълнителни коментари. Но и той си мислеше, че е извратено. Скоро се видя да разлиства женски списания, за да навлезе в характера, да чете с жив интерес статии за предменструални смущения.

Освен това нещата се проточиха прекалено дълго. Засега имаше само разговори. След петнайсет вечери, прекарани в приказки, Матюз взе да нервничи и каза на шефа си, че това е губене на време.

— Ти какво ще кажеш, Даниел? — попита Спаркс. За пръв път наричаше колегата си по малко име и Маршал разбра, че вече е част от голямата игра.

— С този тип изграждаме сериозна връзка, не търсим бързо секс приключение. Искам да се отпусне и да заговори. Нека да продължим още една седмица.

Спаркс се съгласи и Маршал, зареден с нови сили, се обади тайно на преподавателката си да вдигне мизата. В началото тя не беше уверена, но и двамата се съгласиха, че Джоди трябва да се направи на интересна, да изчезне за няколко дни и после да хвърли мрежите си върху Глен.

„Къде беше — попита Биг Беър, когато Златокоска се появи отново. — Реших, че съм те загубил някъде из Аляска.“

„Татко реши, че стоя прекалено много на компютъра — отвърна Златокоска, — и ме наказа.“

И двамата си даваха сметка, че тя е на двайсет и седем, но играта продължаваше.

„Как те наказа?“

„Не искам да кажа. Може пак да загазя.“

„Нищо, давай.“

И тя му разказа. ББ, както го наричаше тя, захапа въдицата.

„Искаш ли да се срещнем някъде, където баща ти няма да ни открие?“, предложи най-после Глен.