Фиона Бартън
Вдовицата (20)

Двайсета глава
Детективът

11 юни 2007, понеделник

Спаркс анализираше ситуацията. Бяха изминали два месеца, откакто почука на вратата на семейство Тайлър, а по случая нямаше никакво развитие. Бяха огледали всичко. Екипът бе прекарал часове наред със записите от охранителните камери по шосе М25, бяха изследвали всяка снимка, свързана с мобилния порнографски магазин на Лий Чембърс, но досега не бяха засекли син микробус.

Проблемът беше, че Спаркс не можеше да се отърве от първоначалния си инстинкт, че вече са открили точния човек, и от страха, че ако не го спрат, той рано или късно ще потърси друга Бела. Така се бе потопил в случая, че се заглеждаше във всяко дете на годините на Бела — на улицата, по магазините, в колите и кафенетата — и веднага проверяваше за съмнителни типове наоколо. Това започна да се отразява не само на апетита му, но и на съзнанието. Знаеше, че случаят застрашава кариерата му, но не можеше да спре.

— Ти си обсебен от този случай, Боб — му бе казала Ейлийн миналата вечер. — Вече не можем да излезем спокойно, винаги се затваряш в себе си с мислите си. Трябва да се отърсиш от това.

Щеше му се да изкрещи: „Да не би да искаш още едно дете да изчезне, докато си пия виното?“, но си замълча. Вината не беше на Ейлийн. Тя просто не разбираше. Той знаеше, че не може да защити всяко малко момиче в града, но трябваше да опита.

След като бе започнал работа в полицията, през ръцете му бяха минали много случаи с деца — Лаура Симпсън, петгодишна, от Госпърт, беше открита мръсна и изплашена, скрита в един шкаф в дома на някакъв неин чичо. „Това е от онези семейства, където всеки Том, Дик и Хари е някакъв вид роднина“, каза той на Ейлийн.

Получичото се бе опитал да прави секс с момичето, но не успял, ала Спаркс бе сигурен, че той не би я убил, защото тя беше член на семейството. Лаура излезе от тази история с рани по тялото и съзнанието си. Той все още помнеше очите й, когато отвори вратата на шкафа. Ужас. Нямаше друга дума за това, което видя в тях. Ужас, че той можеше да е като чичо Джим за детето. Спаркс повика жена детектив да извади Лаура оттам и да я прегърне. Най-после детето се отпусна. Целият екип се просълзи, но не и Лаура. Тя беше няма и глуха за всичко около себе си.

Спаркс се обвиняваше, че я е предал. Трябваше да я намери по-рано. Трябваше да води разследването по-бързо. Шефът му и пресата го представиха за триумф, но той не успя да се зарадва. Очите на детето останаха в съзнанието му.

А сега търсеха Бела.

Беше започнал да я сънува. Това не беше добър знак.

„Може синият микробус да ни пречи да погледнем нещата от друг ъгъл — каза си той. — Но тогава защо този мъж в син микробус не се обади? Всички искат да помогнат да намерим детето. Ако беше някой, минал случайно оттам, щеше да се обади. Освен ако не е Глен Тайлър.“

Разследването продължаваше. Всяка подробност беше прегледана поне десет пъти. Метната тениска на съседна ограда, захвърлена обувка, дете с руса коса в търговския център се опитало да избяга от възрастен. Детективите бяха на бойна нога. Но минаха часове, после дни и седмици без резултат. Всички бяха на предела на силите си, но никой не предложи да сложат точка.

Спаркс пазеше разочарованието за себе си. Ако сведеше глава, екипът щеше да вдигне ръце. Всяка сутрин той разговаряше със себе си в своя кабинет, понякога пред огледалото в тоалетната, за да се увери, че никой няма да види провала в подутите му от безсъние очи. После излизаше с бодра стъпка и се опитваше да зареди хората си с оптимизъм.

— Хайде да започнем отначало — каза тази сутрин и всички го последваха. Снимка по снимка, име по име.

— Какво пропускаме — огледа той уморените им лица. — Кой може да е взел детето? Какво можем да предположим от други такива случаи?

— Педофил.

— Отвлечено за пари.

— Или отмъщение.

— Жена, изгубила собственото си дете.

— Или която не може да има дете.

— Ненормалник, който има нужда от дете за свой си сценарий.

Спаркс кимна.

— Момчета… извинявай, Лин… Хора, хайде да се разделим на два екипа и да разгледаме отново всички свидетели и заподозрени. Да видим дали някой пасва в тези категории.

Хората се размърдаха и той остави всичко на Матюз.

Искаше да види колко бързо щяха да стигнат до Глен Тайлър, а и му трябваше време да помисли. Тази Джейн Тайлър беше странна птица. Той си спомни шока по лицето й, когато я видя за пръв път, трудните разговори с нея, непоколебимите отговори. Беше сигурен, че тя прикрива Глен, и го бе отдал на сляпа лоялност към съпруга, но дали не беше замесена по някакъв начин?

Жени убийци на деца се срещаха рядко и тези, които го правеха, почти винаги убиваха собствените си, но често се случваше да отвлекат мъниче.

Спаркс знаеше, че безплодието може да бъде сериозен мотив. То беше трагедия за жените, мъката и вината ги побъркваха. Съседката и колежките й в салона казаха, че невъзможността да има дете просто съсипвало Джейн. Ако някоя клиентка била бременна, тя се криела отзад и плачела.

Но в деня, когато Бела бе отвлечена, Джейн не бе ходила в Саутхамптън. Била в салона, бяха я видели да се прибира вкъщи и една жена отсреща по улицата я зърнала да хвърля боклука към три следобед.

Спаркс започна да рисува замислено паяци в бележника си. Ако Джейн обичаше толкова много децата, защо живееше с мъж, който гледа как нараняват деца в интернет? Защо беше лоялна към такъв човек? Той можеше да се закълне, че Ейлийн ще се махне в мига, ако разбере нещо такова за него. И нямаше кой да я обвини. С какво толкова Глен държеше тази жена?

Когато се върна в управлението, Спаркс записа името на Джейн на бялата дъска. Колегите му преглеждаха обсъждани при други случаи жени, които не можеха да имат деца.

— Само че, сър, жените обикновено действат сами и не крадат деца на тази възраст. Някои от тях лъжат партньорите или близките си, че са бременни, носят широки дрехи, слагат си възглавници, после крадат бебета от родилния дом или в колички пред магазините.

— Да откраднеш толкова голямо дете, крие риск. Малките деца могат да пищят и да се борят здравата, когато са изплашени, а пищящо дете би привлякло вниманието на мнозина.

Дан Маршал, един от току-що дипломираните детективи, които се мотаеха из управлението, вдигна ръка и Матюз му позволи с кимане да изложи своите догадки. Маршал беше съвсем млад, заприлича му на студент, когато стана прав да говори. Явно не знаеше, че хората тук се изказваха седнали и обърнати към екрана на компютъра или бялата дъска.

Маршал прочисти гърло и започна:

— Едно по-голямо дете трябва да се крие от хорските погледи. Трудно е да обясниш на близки и познати внезапната поява на двегодишно хлапе. Ако крадеш дете на тази възраст, за да го отгледаш като свое, ще трябва да изчезнеш заедно с него. А семейство Тайлър не са си направили труда.

— Прав си М… Маршал, нали? — каза Спаркс и му махна с ръка да седне.

Вторият екип бе прегледал случаите на отвличане срещу откуп или за отмъщение. Даун Елиът нямаше пари, затова се върнаха назад още в тийнейджърските й години, разпитаха за бивши любовници, потърсиха свидетелства за вземане на наркотици или проституция, за да направят връзка с престъплението. Но не откриха нищо. Даун беше момиче от малък град, работела в някакъв офис, докато не се влюбила в женен мъж и забременяла.

Все още не бяха открили бащата на Бела. Даденото от Даун име изглеждаше фалшиво и мобилният му телефон беше изключен.

— Какъв късметлия — измърмори Матюз. — Поиграл си е малко и когато става напечено, изчезва. Пълно е с такива. Имат си любовници във всеки град.

Оставаха педофилите и всички се заеха със задачата да намерят бащата.

— А ние да се върнем на Глен Тайлър — каза Спаркс.

Той лично беше убеден, че Глен вече мисли за следващата си жертва и се нахъсва с порно по интернет. Да гледаш порно в мрежата, беше пристрастяващо, и то тежко, като наркотик, поне така твърдяха психолозите. Те обясниха на детектива причината за зависимостта на мъжете от този вид занимание — депресия, тревожност, финансови проблеми, проблеми в службата. Имаше и някаква теория за химическа реакция, свързана с тръпката и с действието на адреналина, допамина и серотонина.

Една от теориите, които Спаркс взе да чете за домашно вкъщи, твърдеше, че за някои мъже вълнението от порното е сравнимо с първия правен от тях секс. Споменът ги кара да търсят повторение на усещането, като преминават към все по-екстремни образи.

— Както пристрастените към кокаина описват преживяването — добави един психолог.

Сърфирането в интернет беше безопасна фантазия, пълна с емоции, начин да си създадеш тайно място, където можеш да нараняваш другите.

— Интересното е, че не всички пристрастени получават ерекция, докато гледат — сподели той с Матюз на следващия ден в барчето.

Йън Матюз вдигна вежди и остави сандвича си на масата.

— При цялото ми уважение, шефе, но аз обядвам. За бога, какво четете вечер? Странни четива?

— Опитвам се да вляза в жалкия мръсен свят на Глен Тайлър. Ясно е, че не съумяваме да го пречупим с разпити, но той няма да издържи дълго без своето хоби и аз ще го захапя в мига, когато предприеме нещо. Е, не аз лично. Ние, ние ще го чакаме и ще го пипнем.

Сержантът се облегна назад и задъвка обяда си.

— Но как?

— Маршал, едно от най-умните хлапета, които ни изпращат от време на време, дойде при мен вчера. Според него сме пропуснали сериозен сектор. Чат стаите. Там пристрастените и сексуалните хищници търсят съмишленици и задръжките им падат.

Младши детектив Маршал беше влязъл в кабинета на шефа си, бе дръпнал празния стол към бюрото му и беше седнал, без да чака покана. После започна разговор като на практическо занятие в Оксбридж.

— Проблемът, както го виждам аз, е, че трябва да намерим ниша, където Глен Тайлър би могъл да се разкрие.

„Брей, че Шерлок се извъди“, каза си Спаркс и попита на глас:

— Какво имаш предвид?

— Ами трябва да влезем в неговия свят и да го хванем неподготвен.

— Извинявай, би ли минал директно на въпроса? Какво искаш да кажеш с това „неговия свят“?

— Сигурен съм, че дебне в чат стаите. Сигурно търси нова жертва и ако се включим в играта му, може да изпусне пред нас ключова улика. Можем да се включим с ТИЧП.

— Моля? — вдигна вежди Спаркс.

— Тайно изследване на човешкия потенциал, сър, да го наблюдаваме дистанционно. Правили сме го в колежа и си мисля, че заслужава внимание — обясни той, стана от стола и се наведе над бюрото на шефа си.

Спаркс автоматично се отдръпна назад.

— Разкажи ми за тези чат стаи — попита той и Маршал, за когото имаше подозрения, че може още да не се бръсне, камо ли да се занимава със секс по интернет, сподели, че дисертацията му е била на тази тема.

— Преподавателят ми по психология изследва ефекта на порнографията върху отделната личност. Сигурен съм, че ще ни помогне — заключи той.

В края на седмицата Спаркс, Матюз и Маршал се отправиха към полицейската школа в Мидланд. Доктор Фльор Джоунс ги посрещна на вратата на асансьора. Изглеждаше толкова млада, че детективите я помислиха за студентка.

— Дойдохме при доктор Джоунс — каза Матюз и Фльор се засмя. Явно беше свикнала, а и очевидно се забавляваше с объркването на хората, когато видеха червената й коса, пиърсинга на носа и късата пола.

— Аз съм доктор Джоунс. А вие трябва да сте детектив Спаркс и сержант Матюз. Приятно ми е да се запозная с вас. Здравей, Даниел.

Тримата мъже се наредиха хълбок до хълбок в малката стаичка, която служеше за кабинет на доктор Джоунс, и двама от тях започнаха да изследват стените просто по навик. Дъската за съобщения беше покрита с рисунки, сякаш направени от дете, но когато Спаркс се съсредоточи върху детайлите, осъзна, че гледа порнографски рисунки.

— Боже мой! — възкликна Спаркс. — Кой е авторът? Не ми прилича на обичайна рисунка от детската градина.

Доктор Джоунс се усмихна търпеливо, а Маршал се засмя.

— Това е част от моето проучване — отговори тя. — Рисунките на потребители на порнографски сайтове в интернет разкриват личностната им характеристика и ги карат да видят нещата от друг ъгъл. Надяваме се да забележат човешкото същество, скрито зад обекта на техните сексуални желания.

— Ясно — кимна Спаркс и се запита какво ли биха нарисували неговите сексуални престъпници. — Докторе, не искаме да отнемаме от ценното ви време, за това предлагам да минем директно на въпроса, който ни води при вас.

Психоложката кръстоса голите си крака и кимна разбиращо. Очите й търсеха техните. Спаркс се опита да отвърне със същия език на тялото, но нямаше как да кръстоса краката си, без да ритне Матюз, и неизвестно защо започна да се поти.

Доктор Джоунс стана и отвори прозореца.

Спаркс се прокашля и започна:

— Разследваме изчезването на Бела Елиът, както инспектор Маршал сигурно вече ви е информирал. Имаме заподозрян, но търсим начин да разберем дали наистина е отвлякъл момичето. Той има сериозен интерес към детска порнография и към възрастни, облечени като деца. Намерихме такива снимки в компютъра му. Но неговата версия е, че са свалени от интернет по случайност.

Доктор Джоунс се усмихна разбиращо.

— Той е доста манипулативен. Разпитът му може да служи за класически пример на увъртане.

Спаркс се изненада от собствената си прямота, но беше време да си признае, че Тайлър ги разиграваше като маймуни.

— Пристрастените са отлични лъжци, инспекторе. Те лъжат себе си, а оттам и всички останали. Отричат проблема си и са ненадминати в намирането на извинения и обвинения на други хора — каза доктор Джоунс.

— Моля ви, разкажете ни какво знаете за чат стаите в интернет. Има ли смисъл да потърсим контакт с него там? — попита Спаркс и в същото време си помисли „Едва ли е на повече от трийсет“.

Тя се усмихна разбиращо.

— Трябва да се информираме повече за този вид контакт, да видим как най-лесно можем да достигнем до нашия човек — добави той.

В следващите минути те изслушаха една лекция за намиране на сексуални партньори по интернет, която старите детективи проследиха трудно. Не че бяха на „вие“ с компютрите, но относителната близост с доктор Джоунс и по-точно с неспокойните й крака ги разсейваха прекалено, за да могат да се концентрират върху думите й. Накрая Дан Маршал пое нещата в свои ръце и въведе шефовете си в света на кибер фантазиите.

— В общи линии става дума за съобщения в реално време — обясни той. — Регистрирате се в сайт, който е за самотни хора или за тийнейджъри, да речем, използвате прякор, за да скриете истинската си самоличност, и можете да разговаряте с всички в тази така наречена стая или с конкретен човек. Написвате текст и влизате в чата.

— Но те не се виждат помежду си, нали? — попита Матюз.

— Не. Може да си който си искаш. Точно това привлича хищниците. Могат да приемат нова идентичност, възраст и пол. Вълци в овчи кожи — рече Маршал. — Щом връзката с евентуалната жертва — с младо момиче например — е установена, хищникът може да я убеди да си даде имейл адреса, за да могат да си пишат само двамата. А щом установят лична връзка, всичко може да се случи. От убеждаване да позираш за определен вид снимки, което за пълнолетните не е проблем, но младите хора са лъгани и манипулирани, за да покажат себе си пред уебкамерите, до други, по-страшни неща. После престъпниците ги изнудват с тези снимки за пари или за други действия. Животът на младия човек е съсипан — додаде Маршал.

Урокът завърши и Спаркс беше готов да атакува тийнейджърските чат стаи. Матюз му предложи да избере „Архижребец“ за псевдоним и изсумтя, когато шефът му предпочете „Господин Дарси“ — любимият герой на жена му. Но Дарси беше приветстван и засипан от закачливи съобщения от някаква си Елизабет Бенет, които бързо ескалираха в открити сексуални предложения.

— По дяволите! — ахна той, когато съобщенията с нецензурно съдържание се появиха на монитора. — Това си е чист шамар за Джейн Остин.

Доктор Джоунс се засмя. Спаркс излезе от чатрума и завъртя стола си към младата жена.

— Но как ще открием Глен Тайлър? — попита той. — В тези стаи има стотици потребители.

Маршал вече имаше готов план.

— Компютърът му е при нас и ние можем да разберем в кои чат стаи е влизал. Тайлър е умен и когато колегите от „Оперейшън Голд“ започнаха да душат наоколо, изтри информацията, но тя все още е тук, на хард диска, невидима за него, но съвсем очевидна за момчетата от „ай-ти“ отдела. Те вече се разровиха и научиха къде се е подвизавал.

Звучеше прекалено хубаво, за да е истина, но Спаркс кимна, изкушен от образа в главата си — арестуването на Тайлър. Картината беше толкова ясна, че почти подуши страха и вината на гадното копеле. Но сега трябваше да се съсредоточи върху практическата страна на нещата.

— Кой ще се представи и за какъв? — попита той.

— С Фльор ще разработим образа, историята му и характерни за него думи и изрази — каза Маршал, поруменял от вълнение, че най-после ще има истинска детективска работа, а доктор Джоунс даде официалното си съгласие.

— Идеята е интригуваща, детектив Спаркс — каза тя. — Мисля, че ще бъде ценна за проучването ми.

Всичко вече сякаш беше уговорено, когато Матюз зададе въпроса, за който никой не се бе сетил досега!

— Законно ли е това?

Другите се обърнаха към него:

— Ще се приеме ли за доказателство в съда, сър? Може да се възприеме като измама.

Спаркс се запита дали Матюз не прави крачка назад. Дали не се бе разколебал. Не знаеше отговора на този въпрос, но Маршал му се притече на помощ.

— Не можем да прецакаме случая, сър. Нека първо да видим докъде можем да стигнем. После ще мислим по този въпрос — каза той.

Матюз не беше удовлетворен от предложението, но Спаркс даде съгласието си.