Фиона Бартън
Вдовицата (19)

Деветнайсета глава
Вдовицата

11 юни 2010, петък

За закуска ни донесоха кроасани и плодова салата, заедно с големи ленени салфетки и каничка с чудесно кафе.

Кейт не ме оставя да се храня сама.

— Ще ти правя компания — казва тя и се настанява до масата. Взема си чаша от подноса под телевизора и си налива кафе.

Сега е строго делова.

— Днес непременно трябва да уточним клаузите в договора, Джейн — започва тя. — Вестникът иска да приключи с формалностите, за да започнем интервюто. Вече е петък, искат да публикуват нещо утре. Принтирах едно копие за теб. Всичко е ясно. Ти се съгласяваш да ни дадеш ексклузивно интервю за уговорената цена.

Не мога да си спомня кога точно съм казала „да“. Може би не съм.

— Но… — отварям уста аз, ала тя ми подава няколко отпечатани листа.

Започвам да ги чета, защото не знам какво друго да направя. Всичко, което виждам, е: „едната страна“, „другата страна“ и много клаузи.

— Нямам представа какво означава това — признавам си след малко. Вкъщи винаги Глен се занимаваше с всички документи и подписваше каквото трябва.

Тя ме поглежда стреснато и започва да обяснява всички правни термини.

— Всъщност е много просто.

С цялото си сърце иска да подпиша. Сигурно шефът й я притиска, но аз оставям договора на масата и поклащам глава. Тя въздъхва.

— Искаш ли да го прегледа адвокат.

Кимвам.

— Имаш ли си свой адвокат? — пита тя и аз отново кимвам.

Обаждам се на Том Пейн. Беше адвокат на Глен за малко, но бях запазила номера му.

— Джейн? Как си? Съжалявам за Глен — казва той, когато секретарката му най-накрая ме свързва с него.

— Благодаря, Том, много любезно от твоя страна. Виж, имам нужда от помощ. „Дейли Поуст“ иска да им дам ексклузивно интервю и трябва да сключим договор. Ще го прегледаш ли преди това?

Настъпва пауза и аз си представям изненадата по лицето му.

— Интервю ли? Сигурна ли си, че постъпваш правилно, Джейн? Обмислила ли си го добре?

Истинският му въпрос остава незададен и аз съм му благодарна за това. Казвам, че съм го обмислила и че това е единственият начин да разкарам пресата от дома си. Започвам да звуча като Кейт. Всъщност нямам нужда от тези пари. Глен взе четвърт милион като компенсация за номера, който му спретна полицията — това бяха мръсни пари и ние ги инвестирахме в една строителна компания. Ще получа пари и от неговата застраховка „Живот“. Но защо да не взема и петдесетте хиляди паунда, които ми предлагат от вестника? Глен би казал, че ще сме най-големите глупаци, ако ги изпуснем.

Том звучи неуверено, но се съгласява да прочете договора. Кейт му го изпраща по интернет. Оставаме да чакаме и тя се мъчи да ме убеди да си направя поне един масаж на лицето. Не искам да ме пипат отново, затова си мълча, просто седя и чакам.

С Том си станахме симпатични един на друг още от деня, когато преди две години пое случая на Глен.

Бяхме заедно, докато го чакахме да излезе от затвора, и помня, че той не смееше да ме погледне. Мисля, че го беше страх от онова, което можеше да види в очите ми.

Спомням си как стояхме там и чакахме. Уж беше краят на мъките ни, но не беше. Бях много благодарна за решението на съда. Всеки ден кроях планове. Всеки ден излизах от дома в осем сутринта, облечена елегантно, сякаш отивах на работа в някакъв офис. Всеки ден се връщах у дома в пет и половина. Задачата ми беше да го подкрепям и да си мълча.

Съдебната зала беше като храм. Особено харесвах ехото по коридорите, шумоленето на бележките по дъските пред залите от лекия бриз и разговорите в кафенето.

Том ме заведе в съда преди заседанието, за да добия представа за мястото. Бях виждала Олд Бейли — най-голямата съдебна палата в Лондон — по телевизията. Беше по новините, един репортер стоеше на тротоара пред съда и говореше за някакъв убиец или терорист, а в полицейските драми съм мяркала и някои от залите. И въпреки това видяното нямаше нищо общо с представата ми. Сградата беше мръсна, по-малка, отколкото изглеждаше по телевизията, и миришеше на прах като в класна стая. Отвътре беше старомодна и облицована в тъмна дървена ламперия.

С Том отидохме рано, преди да започнат заседанията, и ми се стори уютно и тихо. Почти нямаше хора. Но когато Глен се появи за първи път, за да уточнят датата на същинския процес, положението беше доста по-различно. Тогава беше пълна лудница. Хората се редяха на опашка да го зърнат. Носеха си сандвичи и минерална вода, сякаш идваха на гаражна разпродажба. Репортерите бяха заели всички определени за пресата места зад мен. Седях с наведена глава, преструвах се, че търся нещо в чантата си, и чаках. Най-после доведоха Глен и го оставиха на мястото за подсъдимите. Видя ми се по-дребен от друг път. Бях му донесла най-хубавия костюм и той се бе избръснал, но въпреки това изглеждаше някак жалък. Той ме потърси с поглед и ми намигна. Сякаш не се случваше нищо важно. Опитах се да му се усмихна, но устните ми бяха пресъхнали и залепнали за зъбите.

Всичко свърши много бързо. Преди да го погледна още веднъж, вече бе изчезнал надолу по стълбите. Позволиха ми да се видя с него по-късно. Беше свалил костюма и облякъл затворническите дрехи — подобен на анцуг екип. Бяха му взели и обувките — най-хубавите.

— Здравей, Джени, скъпа — рече той. — Приличаше на фарс, нали? Адвокатът ми каза, че цялата работа е фарс.

„Ще каже — си помислих. — Нали за това му плащаш?“

Процесът беше насрочен за февруари, след около месец, и Глен бе сигурен, че ще го освободят преди това.

— Това са глупости, Джени — каза той. — Знаеш го. Полицаите нагласиха нещата, за да изглежда, че са си свършили работата. Трябваше им арест и понеже карам син микробус, аз излязох извратеният тип.

Стисна ръката ми и аз стиснах неговата в отговор.

Тръгнах си и се престорих, че всичко е наред.

И у дома наистина всичко бе наред. Моят малък свят — същите стени, същите чаши и мебели, — всичко бе същото. Но отвън всичко беше променено. Тротоарът отпред беше като в сапунена опера, хора идват и си тръгват, сядат и гледат към къщата с надежда да ме зърнат.

Понякога ми се налагаше да изляза. Тогава се обличах невзрачно, покривах се от глава до пети, замръзвах за момент в коридора, после излизах внезапно и бързо. Невъзможно беше да се скриеш от фотоапаратите, но аз се надявах да им писне да снимат един и същ кадър — как вървя надолу по алеята. Научих се да си тананикам нещо наум, така игнорирам въпросите и подмятанията.

Посещенията в затвора бяха най-лошата част. Пресата ме следваше по петите до спирката на автобуса и ме снимаше заедно с другите пътници, защото всички го чакахме. Другите се възмущаваха от тях, но и от мен. Вината не беше моя, но те ме обвиняваха. Защото бях съпругата.

В началото слизах на предната спирка и вървях пеша до моята, но после ми писна да им играя по свирката. Свикнах и чаках да се отегчат.

Сядах в автобус 380 до Белмарш с найлонова торбичка на коленете си, сякаш отивах на пазар. Чаках някой да натисне звънеца преди спирката на затвора и слизах бързо с него. С мен слизаха и други жени, водеха със себе си плачещи деца и бебета в колички. Аз се нареждах далече зад тях, за да не си помислят хората, че съм от същата група, и поемах към центъра за свиждане.

Глен беше временно задържан, така че правилата при свиждане не бяха толкова строги, но онова, което ми харесваше най-много, беше забраната да идвам с високи токчета, къси поли и прозрачни блузки. Това ме разсмиваше. Първия път сложих дънки и сако. Хубаво и безопасно.

Глен не ме хареса. Каза ми: „Не се занемарявай, Джени“, и следващия път се начервих.

Той имаше право на три посещения седмично, но двамата решихме да идвам два пъти, за да не се налага да се крия от репортерите толкова често. Ходех в петък и понеделник.

— Това придава форма на седмицата ми — каза той.

Стаята беше шумна и ярко осветена, изпитание за очите и ушите ми. Сядахме един срещу друг, аз му разказвах новините около себе си, той — своите, после се заслушвахме в разговорите на другите и ги обсъждахме.

Мислех, че задачата ми е да му вдъхвам спокойствие и увереност с присъствието си, но той като че ли нямаше нужда от това. „Всичко ще отшуми, Джени. И двамата знаем истината, другите също. Не се тревожи“, казваше неизменно по време на посещението ми. Опитвах се да не се тревожа, но в себе си чувствах, че животът се изплъзва между пръстите ни.

— Ами ако истината не излезе наяве? — попитах веднъж и той ме погледна огорчено, че изобщо може да ми мине подобна мисъл през главата.

— Ще излезе — рече убедено. — Адвокатът ми каза, че полицията е прецакала всичко.

Когато не оттеглиха обвиненията, той заяви, че полицаите „искат да си поиграят на съд“. Всеки път изглеждаше все по-дребен, сякаш се свиваше в себе си.

— Не се безпокой, скъпи — чувах се да му говоря. — Всичко скоро ще свърши.

И той ме поглеждаше с благодарност.