Фиона Бартън
Вдовицата (15)

Петнайсета глава
Вдовицата

10 юни 2010, четвъртък

Обичах неделните обеди. Винаги правех печено пиле и украсявах масата. Беше като семейна среща, събирахме моите и неговите родители и обядвахме. Наредени около масата в кухнята, те слушаха дисковете на Дезърт Айлънд и дочитаха неделните вестници, докато слагах картофите да се пекат и наливах чай.

Ние обичахме къщата си. Боядисахме гостната в цвят магнолия — Глен каза, че имала „класа“ — и взехме на кредит зелена гарнитура в три части. Излезе ни цяло състояние, но Глен настояваше да я има. Кухнята стана по-бавно, защото ни отне повече време да спестим пари за нея, но успяхме и взехме онази с белите вратички на шкафовете. Обикаляхме магазините цяла вечност, хванати за ръка като останалите двойки. Аз харесвах чамови шкафове, но Глен искаше нещо „по-изчистено“. Затова се спряхме на бялото. Честно казано, когато я сглобихме, ми напомни леко за операционна зала, но сложихме червени дръжки, красиви буркани за продукти и други неща и те съживиха атмосферата. Аз си обичах кухнята — „твоята част“, както казваше Глен. Мъжът ми не готвеше. „Само ще изцапам“, смееше се той. Готвенето беше в моя ресор.

Глен подреждаше масата в неделите, спореше с баща ми, за да го накара да махне лактите си от масата, и се присмиваше на майка си, че вярва на хороскопите във вестника.

— Срещи с високи непознати тази седмица, мамо?

Баща му не говореше много, но не пропускаше обяд. Футболът беше единствената допирна точка между него и сина му. Но и по тази тема бяха на различно мнение. Глен обичаше да гледа мачовете по телевизията. Баща му ходеше на стадиона. Глен мразеше тъпканицата по скамейките, миризмата на пот и ругатните.

— Аз си падам малко пурист, Джени. Обичам футбола, но не и социалния живот.

Баща му казваше, че не е истински фен.

Джордж изобщо не се разбираше с Глен. Според нас се плашеше от доброто му образование. Глен бил много добър ученик. Винаги бил в челната петица на класа и работел здраво, защото не искал да стане прост „бакшиш“ като баща си. Смешното е, че в края на краищата започна същата професия. Веднъж го казах на Глен ей така, да се посмеем, но той заяви, че между „бакшиш“ и шофьор на микробус имало разлика колкото от небето до земята.

Колкото до мен, не съм сигурна каква съм искала да бъда. Исках да съм хубаво момиче, от онези, на които не им се налага да опитват нещо повече. Аз също не опитах и според Глен бях хубава, така че желанията ми се сбъднаха. Понякога си слагах грим заради него, но никога много. Той не обичаше това. „Като фльорците, Джени.“

През онези семейни недели Мери носеше сладкиш с ябълки, а мама — голям букет цветя. Тя не беше по готвенето. Предпочиташе консервирани зеленчуци вместо пресни. Колкото и да е странно, татко казваше, че е така, защото е израснала по този начин, и постепенно той също свикна с това.

Когато готвехме в училище, винаги носех вкъщи от ястията. Не бяха лоши, но ако бяхме готвили нещо „чуждестранно“, като лазаня или чили кон карне, мама оставяше по-голямата част от него в чинията си.

Печеното пиле устройваше всички и заради мама грахът винаги беше от консерва.

Помня колко много се смеехме на тези обеди. За нищо конкретно. Разказвахме разни смешни неща от салона или от банката, клюкарствахме за съседите и онези от Източния край. Докато задушавах морковите и зелето, цялата кухня ставаше в пара и Глен триеше прозореца с пръсти. Понякога рисуваше сърца и Мери ми се усмихваше заговорнически. Тя мечтаеше за внуци и докато миехме съдовете, все намираше начин да ме попита имаме ли новини. В началото й отвръщах, че още е рано за деца. Та ние току-що се бяхме оженили. По-късно взех да се преструвам, че не я чувам, започвах да пълня миялнята и тя млъкваше. Изглежда, се досещаше, че проблемът е у Глен. По онова време двете бяхме по-близки, отколкото с мама, и тя знаеше, че ще й кажа, ако нещо не е наред с мен. Не й казах нищо, защото Глен се сърдеше. „Това си е само наша работа, Джени“.

Постепенно започнахме да разреждаме тези обеди, защото Глен и баща му не можеха да търпят да са в една стая. Сядаха в двата края на масата и след поздравите се опитваха да не навлизат в разговори. Глен вече не триеше с пръсти парата по стъклата, а отваряше задната врата, за да се проветри. Гостите си тръгваха все по-рано и всички започнахме да си намираме извинения.

— Този уикенд имаме много работа, Мери. Нали нямаш нищо против да го оставим за следващата неделя?

Или за следващия месец… И така, докато съкратихме семейните обеди само до рождените дни и Коледа.

Ако имахме деца, те щяха да станат баби и дядовци. Щеше да е различно. Но напрежението да се представим добре пред тях започна да ни идва в повече. Защото нямаше какво да ги разсее. Бяхме само аз и той. А вглеждането в личния ни живот напрягаше Глен.

— Искат да се месят във всичко — ми каза той след един обяд, когато мама и Мери започнаха да мислят къде ще е най-добре да сложа новата печка.

— Опитват се да помогнат, скъпи — усмихнах се аз, но видях как над главата му започнаха да се събират тъмни облаци. Той се затвори в себе си и до края на деня почти не ми проговори.

Никой не може да се сърди, както го правеше моят Глен. И то за най-дребни неща. Продавачът на вестници казал, че „Арсенал“ паднали или дете в автобуса му се изплезило — тези неща можеха да го разсърдят за дни. Опитвах се да го обърна на шега, но той парираше опитите ми. Спирах и го оставях да го преодолее сам.

Все по-често се питах дали не търси нарочно повод да се цупи. Хората от банката, с които той обичаше да работи, вече го дразнеха. Щом се върнеше вкъщи, започваше да се оплаква от тях. Знаех, че нещо го мъчи, може би се бе скарал с някого, и се опитвах да го разсея. В началото, когато бяхме по-млади, успявах, но после нещата се промениха.

Една от клиентките в салона каза, че всеки брак „уляга след дълбока и продължителна експлозия“. Но това, нашето, улягане ли беше?

По това време той започна да се оттегля в стаята с компютъра. Да се крие от мен. Избирайки своите глупости.