Фиона Бартън
Вдовицата (13)

Тринайсета глава
Вдовицата

10 юни 2010, четвъртък

Оставят ме да си почина известно време, после ме викат за вечеря. Масата е разположена до огромния прозорец на Кейт с гледка към градината. До нея има количка с бяла покривка и ваза с цветя в средата. Чиниите имат онази прекрасна сребърна украса по ръбовете, която толкова харесвам. Кейт и Мик са поръчали предястия, основно и десерт и всичко е сложено на рафта под масата.

— Хайде да се поглезим — казва Кейт.

— Хайде — откликва Мик. — Заслужихме си го.

Кейт изшътква към него, но аз виждам, че са доволни от себе си. Спечелиха шестицата — интервю с вдовицата.

В чинията ми има пиле и аз започвам да ровя месото. Не съм гладна, не ми трябват техните празненства. Те наблягат на виното, след малко поръчват втора бутилка, но аз внимавам да не пия повече от една чаша. Трябва да запазя контрол.

Изведнъж усещам ужасна умора, разплаквам се и казвам, че трябва да остана за малко сама. Кейт и Мик се споглеждат. Явно оттеглянето ми не влиза в плановете им. Но аз ставам, пожелавам им лека нощ и добавям, че ще се видим на сутринта.

Те избутват столове назад и също се изправят. Кейт ме изпраща до стаята ми и изчаква да вляза.

— Не вдигай телефона, ако ти звънят — ми казва. — Ако ми трябваш за нещо, ще почукам на вратата ти.

Аз кимам.

В стаята е ужасно горещо. Отварям широко прозорците, за да излезе нагрятият от радиаторите въздух, и лягам на огромното легло. Подробностите от днешния ден се въртят в главата ми отново и отново. Завива ми се свят и губя представа за време и място, сякаш съм пияна.

Сядам на леглото, за да накарам стаята да спре да се върти, и виждам отражението си в огледалото. Оттам ме поглежда непозната жена. Жена, оставила се на чужди хора да я отвлекат. Непознати, които до днес вероятно са чукали бясно по вратата ми и са писали лъжи за мен. Разтърквам очи и жената в огледалото разтърква своите. Защото това съм аз.

Вглеждам се в себе си. Не мога да повярвам, че съм тук, в този хотел. Не мога да повярвам, че се съгласих да дойда. След всичко, което пресата ни причини. След всички предупреждения от страна на Глен.

Искам да го уверя, че не си спомням да съм се съгласявала, но той ще ми каже, че сигурно съм го направила, иначе нямаше да се кача в колата с тях. Само че той вече не е тук и няма да каже нищо. Аз съм сама със себе си.

В същия момент чувам Кейт и Мик да разговарят на балкона в съседната стая.

— Горката — казва Кейт, — сигурно е съсипана. Той почина само преди десет дни. Ще го направим сутринта.

Какво щяха да направят сутринта? Предполагам, че интервюто.

Отново ми се завива свят. Лошо ми е, защото знам какво следва. Утре няма да има масаж и глезотии. Край на бъбренето за цвета на кухнята и подобни. Тя иска да разбере за Глен. И за Бела.

Отивам в банята и повръщам пилето, което току-що изядох. Сядам на пода и се замислям за първото интервю, което дадох — онова в полицията, когато задържаха Глен.

Дойдоха на Великден. Бяхме планирали на следващия ден да отидем в парка и да погледаме търсенето на яйца. Всяка година ходехме — Великден и Пети ноември^[1] са любимите ми празници. Какви неща си спомням само! Харесваха ми тези мъници, които обикалят, търсят яйца и пишат имената си с искрите на бенгалския огън. Винаги заставах близо до тях и за момент си представях, че са мои.

Но този Великден останах на дивана си, двама полицаи ровеха из вещите ми, а Боб Спаркс ми задаваше въпроси.

— Намираш ли нещо странно в поведението на Глен? — попита ме той. — Сексуалният ви живот нормален ли е?

Не знаех какво да отговоря. Ужасих се, че непознат мъж ме пита за тези неща. Седеше, гледаше ме и мислеше за моя сексуален живот, а аз не можех да направя нищо, за да го спра.

— Разбира се — отвърнах със запъване. — Защо питате за това? Какво искате да знаете?

Той не отговори на въпросите ми, продължи със своите. Най-много ме разпитва за деня, когато Бела изчезна. Защо съм си била у дома в четири, а не на работа? В колко часа се е появил Глен? Откъде знам, че е било точно четири? Какво друго се е случило през този ден. Питаше, проверяваше отговорите и отново питаше. Надяваше се да допусна грешка, но аз бях непоколебима. Повтарях думите си отново и отново. Не исках да създам неприятности на Глен в работата.

И знаех, че никога не би направил нещо такова. Моят Глен.

— Някога използвали ли сте компютъра, който иззехме от бюрото на съпруга ви, госпожо Тайлър? — попита ме ненадейно детективът.

Бяха го взели вчера, когато претърсваха втория етаж.

— Не — отговорих, но гласът ми излезе като писък. Страхът бе стегнал гърлото ми.

Заведоха ме горе, един от тях седна пред клавиатурата и се опита да го активира. Мониторът светна, но не се появи нищо и той ме попита за паролата. Казах му, че дори не знам за съществуването на парола. Опитаха с моето име, с рождените дати, с „Арсенал“ — любимия отбор на Глен, но накрая го изключиха и го отнесоха със себе си да го предадат на специалистите.

Проследих ги с поглед, докато си тръгваха. Бях сигурна, че ще открият нещо, но не знаех какво. Не исках да си представям и в края на краищата не можех да си представя. Полицаите ми казаха, когато се върнаха с още въпроси.

Според мен тези, които пуснаха името на Глен на журналистите, бяха полицаите, защото само два часа след като съпругът ми се върна у дома — след първото му задържане, — те вече бяха на вратата и чукаха.

С Глен седяхме в кухнята и ядяхме препечени филийки. Когато влезе вкъщи, ми се стори толкова уморен и потен, че приближих стола си към неговия, за да мога да го прегърна.

— Беше истински кошмар, Джени. Те не ме слушаха. Нахвърлиха се върху мен с техните въпроси.

Аз се разплаках. Не успях да спра сълзите. Той изглеждаше напълно разбит.

— Не плачи, скъпа. Всичко ще се оправи. — Изтри сълзите ми с палец. — И двамата знаем, че никога не бих посегнал на дете.

Бях сигурна, че е така, но като го изрече, се почувствах толкова щастлива, че го прегърнах отново, въздъхвайки с облекчение.

— Убедена съм, че не би сторил такова нещо. И не те издадох, че се прибра по-късно — отговорих аз. — Казах на полицаите, че си се прибрал към четири.

Той ме погледна внимателно.

— Благодаря ти, скъпа. Всъщност това не е истинска лъжа. Но нали не искаме шефът да знае, че върша и моя си работа през работно време? За такова нещо мога да си изгубя работата. Не ни трябват неприятности, нали?

— Не, разбира се.

Слагам още хляб в тостера и вдишвам познатия аромат.

— За къде беше онази доставка? — питам просто от любопитство.

— Близо до Брайтън — отвръща той.

Оставаме в мълчание за момент, но преди да попитам нещо друго, идва и първото почукване — младеж от местния вестник. Симпатично момче, извинява се няколко пъти.

— Много съжалявам за притеснението, госпожо Тайлър, но дали ще е удобно да поговоря със съпруга ви?

Глен се показва от гостната точно когато питам младежа за името му. Когато казва, че е репортер, Глен завърта пети и се скрива в кухнята. Оставам в коридора, без да знам какво да правя. Страх ме е, че каквото и да кажа, ще се окаже грешно. Накрая Глен вика през вратата:

— Нямам какво да ви кажа. Довиждане. — И я затваря.

Постепенно започнахме да се учим как да се справяме с пресата. Не отваряхме. Седяхме тихо в кухнята и чакахме да чуем стъпките да се отдалечават. Мислехме си, че това е краят. Но не беше. Те чукаха на съседните врати, пресрещаха ни на път за магазина, на улицата, пред будката за вестници. Дебнеха навсякъде и събираха парченца информация.

Съседката Лиза сигурно се е шашнала, когато са отишли при нея. В началото с нея се разбирахме доста добре.

Тя се бе настанила с приятеля си в съседната къща няколко месеца преди нас. Беше мила. Не беше любопитна, но ме слушаше с интерес. Когато се преместиха, тя беше бременна, а ние с Глен правехме опити за бебе, така че имахме много общи теми, градяхме големи планове — как ще отглеждаме бебетата, какъв цвят ще изберем за стаята, какви имена, в кои местни училища ще ги запишем и други. Всичко свързано с децата.

Тя нямаше нищо общо с мен. Имаше къса черна коса с бели остри краища, щръкнали на всички страни, и три обеци на едното ухо. Приличаше на модел от големите плакати във фризьорския салон. Беше красива. Но Глен не я харесваше.

— Не прилича на човек от нашето тесто, Джени. Не може да й се има доверие. Защо все я каниш?

Според мен малко ревнуваше, че имам с кого да си споделям, а той и Анди нямаха никакви допирни точки. Анди работеше на скеле, никога не си беше у дома. Веднъж замина за Италия. Но тръгна с жена, която срещнал по време на пътуванията си, и Лиза остана сама, бореше се за всякакви помощи и се опитваше да измъкне нещо от него за децата.

Лиза беше самотна и нещастна и аз започнах да ходя у тях, за да не безпокоя Глен у дома.

Обичах да й разказвам клюките от салона, а тя се смееше от сърце. Слушаше историите ми с чаша кафе пред себе си. Твърдеше, че така си почива от децата. Тогава имаше две — момче и момиче — Кейн и Дейзи. Аз чаках реда си.

Опитвах се да не я мразя за късмета й, защото я харесвах, но ми беше трудно. Тя усещаше, може би затова често казваше, че аз съм им втората майка. Когато го каза за пръв път, реших, че е глупава шега, но я прегърнах и стиснах очи, за да не заплача. Така или иначе, аз станах част от живота на хлапетата, а те — част от моя.

Глен направи вратичка между задните дворове, за да могат децата да влизат и излизат свободно, а аз купих надуваем басейн. Глен се държеше мило, но не се чувстваше обвързан с тях, както аз. Понякога ги гледаше през прозореца и им махаше с ръка. Не се опитваше да ги спре да не идват у нас и понякога, когато Лиза имаше среща — тя се бе записала в онези уебсайтове за намиране на идеалния съпруг — те оставаха да спят в свободната стая. Правех рибни крокети, грах и доматен сос и гледах филми на Дисни с тях.

После, когато си лягаха, оставах и ги гледах как спят. Поглъщах ги с очи. Глен не харесваше това, казваше, че е малко зловещо. Но всеки момент с тях беше специален. Дори и сменянето на памперсите, когато бяха малки. После пораснаха и започнаха да ми викат „Гени“, защото не можеха да обърнат езиците си и да кажат „дж“. Често се хващаха за краката ми и трябваше да влача някого с мен, докато сновях из къщата. Моите „грахчета“. Така ги наричах. А те припадаха от смях.

Когато прекалявахме с игрите, Глен се оттегляше в кабинета си.

— Много сте шумни — недоволстваше той, но на мен ми беше приятно. Беше ми добре с тях.

Дори си помислих да напусна работа и да ги гледам, за да може Лизи да започне на пълен работен ден, но Глен не позволи.

— Имаме нужда от заплатата ти, Джени. И те не са наши деца.

Така или иначе, се наложи да напусна работа, когато го арестуваха. Опитах се да продължа, както досега, казвах на клиентите, че това е ужасна грешка, но щом се доближавах до тях, те замлъкваха. Постоянните клиентки спряха да си ангажират час и се пренасочиха към други салони. Една събота Лесли ме дръпна настрани и ми заяви, че харесва Глен и е сигурна, че вестниците лъжат, но трябва да напусна „за доброто на салона“.

Тогава плаках много, защото знаех, че това ще продължи дълго и повече нищо няма да бъде същото. Сложих ножицата и четките в престилката си, сгънах я, мушнах я в чантата си и напуснах.

Опитвах се да не си го изкарвам на Глен. Знаех, че вината не е негова. И двамата бяхме жертви на ситуацията, така ми казваше той, докато се опитваше да ми вдъхне кураж.

— Не се тревожи, Джейн. Всичко ще се нареди. Когато това отмине, ще си намерим друга работа. И бездруго си мислех, че е време за промяна.

След „оттеглянето“, както го наричаше той, започнах да прекарвам дните си пред телевизора, търсех думи за кръстословици и участвах в радиопрограмите с включване на слушатели. Започнах да слушам местните станции и скоро станах част от бандата, която непрекъснато се обаждаше — все едни и същи гласове ден след ден, седмица след седмица. Старият мъж, който настоява да изгонят всички имигранти, жената, която не може да казва „р“, но мечтае всички политици да бъдат в „затвоуа“, младежът, който обвинява жените за ескалацията на сексуалните престъпления. Всички са гневни и с практиката гласовете им стават все по високи и пронизителни. Няма значение за какво се говори, те винаги са силно възмутени. Постепенно се пристрастих към гласовете им.

Един ден дискутираха темата дали педофилът може да се излекува и аз вдигнах телефона. Представих се като Джой и изразих мнението си, че педофилите трябва да се осъждат на смърт. Мина добре, защото много хора се съгласиха с мен. И така станах една от тях. Сменях името си всяка седмица: Ан, Кери, Сю, Джой, Джени, Лиз. Беше невероятно да си някой друг, макар и само за деветдесет секунди, да те слушат, без да знаят за кого си омъжена, без да съдят.

Открих, че мога да имам много и различни мнения. Можех да съм госпожа Гняв или „либерал с кървящо сърце“, както казваше Глен. Можех да бъда каквато поискам.

Лиза, естествено, изчезна от живота ми. В началото продължи да ми звъни и да ме кани. Искаше да чуе всичко от извора и беше много любезна с мен. Каза, че не вярва на нито дума от писаното във вестниците. Но децата престанаха да идват у нас. Винаги си намираше извинение: Кейн бил настинал, Дейзи трябвало да се упражнява за изпита по балет; сестрата на Лиза щяла да идва на гости. После закова вратата между дворовете. Само един пирон, високо горе.

— Тревожа се, че може да влязат крадци — обясни ми, когато я попитах. — Нали разбираш, Джени?

И аз се опитах да я разбера.

Мисля, че в началото Лиза не каза нищо на репортерите. Другите съседи изобщо не ни познаваха, но това не ги спря.

Тази работа се оказа доста привлекателна за тях и още на другия ден имената ни се появиха във вестниците.

„Има ли пробив по случая с Бела Елиът?“, гласеше едно от заглавията. В друг вестник беше поместена неясна снимка на Глен на футболното игрище, докато играеше на първенството на местния ресторант, а под нея бяха написани куп лъжи.

Двамата седнахме и разгледахме заедно началните страници. Глен се хвана за главата. Взех ръката му и я погалих, за да го успокоя.

Повечето от написаното беше грешно. Годините му, професията, дори и името му бяха сбъркали. Глен ми се усмихна вяло.

— Това е добре, Джени. Хората може и да не ме разпознаят.

Но не стана така. Обади се майка му.

— Каква е тази врява, Джейн? — попита тя.

Глен не пожела да говори с нея. Отиде в банята. Горката Мери, давеше се в сълзи.

— Виж, нищо от това не е вярно. Едно голямо недоразумение — опитах се да я успокоя. — Глен няма нищо общо. Някой видял син микробус като неговия в деня, когато са отвлекли Бела. Това е всичко. Чисто съвпадение. Полицията си върши работата. Длъжни са да проверят всяка следа.

— Тогава защо е във вестниците? — попита тя и аз не знаех как да й отговоря.

— Нямам представа, Мери. Пресата полудява за всичко, свързано с Бела. Душат като кучета за всяка дума, за всяка следа. Знаеш ги какви са.

Не, тя не знаеше, аз също. Тогава още не.

— Не се притеснявай, Мери. Ние знаем истината. След седмица всичко ще отшуми. Грижи се за себе си. Поздрави на Джордж.

Затворих телефона и останах в коридора. Бях като в мъгла. Когато Глен излезе от банята, все още стоях там. Косата му беше мокра и аз усетих влагата по кожата си, когато ме целуна.

— Как е мама? — попита ме той. — Разстроена, предполагам. Какво й каза?

Предадох му целия разговор, докато се занимавах със закуската. От вчера, когато се прибра от полицията, почти не беше ял. Сега също не искаше нищо, освен препечена филийка.

— С бекон и яйца? — попитах го аз.

— Прекрасно — каза той, когато седнахме на масата и аз се опитах да заговоря за нормални неща, но гласът ми звучеше фалшиво.

Глен спря брътвежа ми с целувка и добави:

— Предстоят ни тежки дни, Джени. Хората ще говорят ужасни неща за нас, а вероятно и директно на нас. Трябва да се подготвим. Това е грешка, но не бива да й позволяваме да разбие живота ни. Трябва да сме силни, докато истината излезе наяве. Ще можеш ли да го направиш?

— Разбира се, че ще мога — отговорих на целувката му аз. — Двамата ще стоим един зад друг. Обичам те, Глен.

Той ми се усмихна и ме притисна силно до себе си, за да не видя вълнението му.

— Сега ми кажи, има ли още бекон?