Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Widow, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Маргарита Терзиева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фиона Бартън
Заглавие: Вдовицата
Преводач: Маргарита Терзиева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: Първо
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Алианс принт“
Редактор: Мария Чунчева
Художник: Тони Ганчев
Коректор: Грета Петрова
ISBN: 978-619-164-219-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1501
История
- —Добавяне
Десета глава
Вдовицата
9 юни 2010, сряда
Няколко километра по-надолу спираме на паркинга пред един супермаркет и Кейт влиза и сяда при нас. Смее се и казва, че „роякът оси“ се втурнал по пътеката да се убеди, че съм си у дома, когато тя подкарала колата си сама.
— Идиоти — завършва победоносно тя. — Обичам да ги разигравам.
После се извърта назад, за да мога да видя лицето й, и ме пита:
— Добре ли си, Джен?
Гласът й отново омеква и става загрижен. Но не може да ме заблуди. Знам, че не й пука за мен. Просто си иска статията. Кимам мълчаливо и поглеждам навън.
Докато пътуваме, тя и Мик си говорят за редакцията. Изглежда шефът й е някакъв грубиян, който непрекъснато крещи и ругае хората си.
— Използва тази дума толкова често, че започнаха да наричат сутрешната оперативка „Монологът на вагината“ — казва тя и двамата се засмиват.
Не знам какво означава „Монологът на вагината“, но си трая.
Имам чувството, че двамата с Мик живеят в друга вселена. Кейт му разказва как главният редактор — онзи Ник, с когото разговаряше по телефона — е много щастлив. Предполагам, че е щастлив, защото тя е хванала вдовицата.
— Горкият, цял ден снове из офиса. Това ще го спре да тормози останалите, поне за малко. Интересен човек. Заведи го в кръчмата и той ще бъде душата на компанията. Но в редакцията седи зад бюрото по дванайсет часа на ден, втренчен в компютъра. Вдига поглед само да нахока някого. Сякаш е един от живите мъртви.
Мик се засмива.
Лягам върху спалния чувал. Малко е мърляв, но не мирише много зле. Лека-полека се унасям, гласовете им се отдалечават, докато се превръщат във фон. Когато отварям очи, вече сме пристигнали.
Хотелът е голям и скъп. От онези, където огромни цветя изпълват цялото фоайе, а по бюрата на рецепцията има ябълки. Не знам дали цветята са истински, но ябълките определено са. Ако искаш, можеш да си хапнеш.
Кейт се заема с подробностите.
— Здравейте. Трябва да има три запазени стаи на името на господин Мъри — информира тя момичето на рецепцията, което се усмихва и поглежда в монитора си. — Обадихме се преди по-малко от половин час за тях — добавя нетърпеливо Кейт.
— О, да, заповядайте — казва момичето най-накрая.
Мъри трябва да е фамилията на Мик. Той подава кредитната си карта на рецепционистката и тя поглежда към мен.
Внезапно осъзнавам как изглеждам. След якето върху главата ми и спането в микробуса косата ми сигурно прилича на разплетена кошница. Ами облеклото ми! Хората не ходят така дори и до магазина, да не говорим за лъскави хотели. Аз стоя със старите си измачкани панталони и тениска и гледам към обутите си в евтини чехли крака сред цяла зала, пълна с хора, облечени в скъпи костюми и рокли. Записват ме като Елизабет Търнър и аз поглеждам към Кейт. Тя ми се усмихва и шепне:
— Така никой няма да те открие. Защото ще ни търсят, да знаеш.
Питам се коя е всъщност Елизабет Търнър и какво прави в момента. Сигурна съм, че обикаля магазините и не се крие от пресата.
— Имате ли багаж? — пита момичето.
Кейт й казва, че е в колата и ще го вземем по-късно. В асансьора я поглеждам и вдигам вежди. Тя ми отвръща с усмивка. Не говорим, защото с нас има пиколо.
Пиколото е абсолютно излишен, защото не носим нищо със себе си, но той настоява да ни покаже стаите. Сигурно му се ще да се поразходи. Моята стая е 142, до тази на Кейт, която е 144. Пиколото изиграва цяло представление, отваря театрално вратата и ни кани вътре. Заставам на прага и оглеждам. Прекрасно е. Огромно помещение, светло и с голям полилей, диван и масичка за кафе, лампиони и още ябълки. Сигурно имат някакъв договор със „Сенсбъри“ за доставка на плодове.
— Харесва ли ти? — пита ме Кейт.
— О, да — отговарям, сядам на дивана и продължавам да оглеждам.
Хотелът, където отседнахме за медения ни месец, не беше толкова лъскав. Беше си обикновен семеен испански хотел. Но и той беше хубав. Толкова се смяхме там! Когато пристигнахме, все още имах конфети по косата си и персоналът се засуети около нас. В стаята ни чакаше бутилка шампанско — испанско вино, не много добро — и сервитьорките непрекъснато идваха да ни целуват и поздравяват.
Прекарвахме дните си около плувния басейн. Гледахме се. Обичахме се. Беше толкова отдавна.
Кейт казва, че и тук има басейн. Не си нося бански костюм, но тя пита за размера ми и излиза „да ти взема някои неща“.
— Вестникът ще плати — обяснява заговорнически.
Тя записва масаж от мое име, за да има с какво да се занимавам, докато я няма.
— Ще те отпусне. Ще бъде чудесно. Използват различни масла — жасмин, лавандула и други есенции. Можеш да заспиш на масата. Трябва да те поглезим малко, Джийн.
Не съм убедена, че трябва, но се съгласявам. Не попитах колко време ще ме държат тук. Просто не стана дума, но изглежда, ще бъде ваканция за уикенда.
Един час по-късно лежа на леглото с хавлията от хотела, нося се върху копринените завивки и се чувствам отлично. Глен щеше да каже, че мириша като някоя проститутка, но на мен ми харесва. Мириша на скъпо. След малко Кейт чука на вратата и аз съм там, откъдето започнахме. Тя влиза с десетина пазарски торби и казва:
— Ето ни и нас. Хайде, Джени, пробвай ги да видим дали ще ти станат.
Интересно е как не спира да повтаря името ми. Като медицинска сестра. Или свещеник.
Но е избрала прекрасни неща. Светлосин кашмирен пуловер, който никога не бих могла да си позволя, елегантна бяла риза, разкроена пола и чифт сиви панталони, бельо, обувки, бански, луксозна пяна за къпане и красива дълга до земята нощница. Разопаковам всичко под зоркия й поглед. Тя разбира, че ми харесва, но аз се опитвам да не издавам възторга си.
— Благодаря — казвам накрая, — но нямам нужда от всичко това. Тук съм само за една нощ. Сигурно ще можеш да върнеш някои неща.
Тя не отговаря, обира празните торби и се усмихва.
Обяд вече минава и те решават да поръчаме нещо за ядене в стаята на Кейт. На мен един сандвич ми е достатъчен, но Мик си поръчва пържоли и бутилка вино. Поглеждам цената и виждам, че виното струва трийсет и два паунда. За тези пари човек може да си купи осем бутилки „Шардоне“ от супермаркета. Мик възкликва, че това било „Бах ти вкусното“. Непрекъснато употребява тази дума, но Кейт сякаш не забелязва. Цялото й внимание е насочено към мен.
Когато чиниите са изнесени пред вратата, за да ги вземат, Мик отива в стаята си да подреди камерите, а Кейт се нагласява удобно във фотьойла и се впуска в разговор.
— Сигурно си под ужасен стрес след смъртта на Глен — започва тя.
Кимвам и я поглеждам напрегнато. Не мога да й кажа, че не съм. Истината е, че облекчението е прекрасно нещо.
— Как се справяш, Джейн?
— Ужасно е — отвръщам сподавено, с гласа на Джени, жената, която бях преди. В началото Джени се появяваше само когато семейството или някой от полицията задаваше въпроси, но щом започнаха да прозират лошите неща, Джени се намести трайно в къщата, за да можем двамата с Глен да носим бремето заедно.
Джени ме спаси. Тя кара напред, приготвя чай, мие косите на клиентките, мете пода и оправя леглата. Тя знае, че Глен е жертва на полицейски заговор. Стои плътно до съпруга си. До избрания от самата нея мъж.
— Беше невероятен шок — казвам на Кейт. — Той попадна под гумите на автобуса пред очите ми. Нямах време дори да извикам. Умря на мига. После хората се втурнаха към нас. Бях изгубила чувство за ориентация, но те ме отведоха в болницата, за да видят дали съм добре. Всички бяха много мили.
И разбраха кои сме.
— Глен Тайлър? — смръщи чело сестрата, когато написах името му във формуляра. Опита се да си спомни откъде й е познато. И аз зачаках неизбежната развръзка.
— Глен Тайлър ли? Онзи, за когото казаха, че е отвлякъл малкото момиченце? Бела? — обърна се тя към един от парамедиците, а аз се направих, че не я чувам. Тя се върна отново към мен и този път лицето й беше твърдо като стомана. — Разбирам — каза и тръгна нанякъде.
Сигурно се бе обадила на някого, защото след половин час пресата беше там и репортерите плъзнаха из чакалнята, опитвайки се да минат за пациенти. Но аз ги надушвам от километри.
Наведох глава и отказах да разговарям с когото и да било от тях. Какви хора са, та да се нахвърлят на жена, току-що изгубила съпруга си?
Полицията също дойде. Заради катастрофата. Не бяха онези, които обикновено разговаряха с нас. Бяха от местните, не от управлението в Хампшър. Вършеха си задълженията, взеха показания от свидетелите, от мен, от шофьора на автобуса. Той също беше там. Явно си бе ударил лошо главата. Каза, че изобщо не е видял Глен да слиза на платното.
И може би наистина не бе видял. Всичко стана толкова бързо.
После се появи детектив Боб Спаркс. Знаех си, че ще се появи, той е като съдбата, но сигурно беше летял, за да пристигне толкова бързо от Саутхамптън. Гледа ме тъжно, поднася ми съболезнованията си и аз мога да се закълна, че е по-тъжен, отколкото показва. Със сигурност не иска Глен мъртъв. Това означава, че случаят никога няма да бъде приключен. Горкият Боб. Провалът ще го преследва цял живот.
Той седна до мен на един пластмасов стол и ме хвана за ръката. Толкова ми беше неудобно, че му позволих да го направи. До този момент не ме бе докосвал. Имах чувството, че наистина ми съчувства. Заговори ми тихо и приятелски. Знаех какво ми казва, но не го чувах. Знаех, че ме пита какво е направил Глен с Бела. Говореше мило, уверяваше ме, че сега вече мога да издам тайната. Мога да си кажа всичко. Защото и аз съм жертва като Бела.
— Не знам нищо за Бела. Глен също — му казах, издърпах ръката си и се престорих, че изтривам сълзите си с нея.
По-късно повърнах в тоалетната. Почистих се, седнах на тоалетната чиния и опрях глава на красивите хладни плочки по стената.