Даниъл Силва
Английският шпионин (83)

83.

Улица „Наркис“, Йерусалим

Както при повечето значими събития в живота си, Габриел се подготви за раждането на децата си, сякаш то беше операция. Той планира маршрута за бягство, подготви резервен план, а след това измисли резервни планове за резервните си планове. Планът беше образец на пестеливост и разчет на времето, с малко движещи се елементи, с изключение на звездата на шоуто. Шамрон го прегледа задълбочено, както направиха и Узи Навот, и останалата част от легендарния екип на Габриел. Без изключение всички го обявиха за шедьовър.

Не че Алон имаше какво друго да прави. За първи път от години той нямаше нито работа, нито перспективи за работа. Беше успял да постави Службата в режим на изчакване и нямаше картини за реставриране. Сега Киара беше единственият му проект. Вечерята със семейство Шамрон се оказа последната й публична изява. Тя се чувстваше твърде некомфортно, за да приема гости, и дори кратките телефонни разговори я уморяваха. Габриел се навърташе около нея като оберкелнер, винаги готов да напълни някоя празна чаша или да върне в кухнята някое незадоволително ястие. Той се държеше безупречно и беше винаги внимателен към исканията й, независимо дали бяха физически или емоционални. Дори Киара започна да негодува срещу безукорното му поведение.

Заради възрастта й и сложната й репродуктивна история бременността на Киара се считаше за много рискова. Ето защо нейният лекар бе настоял да го посещава през няколко дни, за да я гледа на ехограф. По време на отсъствието на Габриел тя бе ходила до медицинския център „Хадаса“, придружена от своите бодигардове и понякога от Геула Шамрон. Сега Габриел дойде с нея, с цялата съпътстваща лудост на официалния му кортеж. В лекарския кабинет той застана собственически до Киара, докато докторът прокарваше трансдюсера по намазания й с гел корем. В началото на бременността й ултразвукът бе показал двете деца поотделно и съвсем ясно. Сега бе трудно да се каже къде свършваше едното и къде започваше другото, макар че понякога апаратът предлагаше шокиращо ясно изображение на личице или ръчичка, от което сърдечният ритъм на Алон се ускори като по време на операция. Призрачните образи изглеждаха като рентгенова снимка на скрита под горния живописен слой картина. Намаляващата околоплодна течност изглеждаше като плътни черни островчета.

— Колко време й остава? — попита Габриел със сериозността на човек, който провеждаше повечето си разговори в тайни квартири и по сигурни телефони.

— Три дни — отговори докторът. — Най-много четири.

— Има ли вероятност те да излязат по-рано?

— Може да я хванат родилните болки на път за вкъщи още днес — отвърна лекарят, — но това едва ли ще се случи. Околоплодната й течност ще привърши дълго преди да започне да ражда.

— Тогава какво ще правим?

— Цезаровото сечение е най-безопасният начин.

Лекарят, изглежда, усети безпокойството му.

— Жена ви ще бъде добре — каза той, след това добави с усмивка: — Радвам се, че не сте мъртъв. Ние имаме нужда от вас. Децата ви също.

Посещенията в болницата бяха единственото разнообразие сред дългите монотонни часове на лежане и чакане. Изнервен от бездействието, Алон копнееше за някаква работа. Киара му позволи да приготви багажа й за болницата, което му отне общо пет минути. След това той се зае да търси нещо друго за правене. Търсенето му го отведе в детската стая, където стоя дълго пред облаците на Киара, хванал с една ръка брадичката си и наклонил леко глава на една страна.

— Ще имаш ли нещо против — обърна се той към жена си, — ако ги ретуширам малко?

— Какво не им е наред?

— Те са красиви — отвърна Габриел прибързано.

— Но?

— Малко са детински.

— Те са за деца.

— Нямах предвид това.

Тя неохотно даде съгласието си, при условие че използва само безопасни за деца бои и че свърши работата в рамките на двайсет и четири часа.

Алон отиде бързо до близкия магазин за бои, следван от бодигардовете си, и се върна скоро с необходимите принадлежности. С няколко минавания с валяк — инструмент, който никога не бе използвал преди — той заличи творбата на Киара, скривайки я под нов слой бледосиня боя. Тя беше твърде мокра, за да работи повече тази вечер, така че Габриел стана рано на следващата сутрин и бързо украси стената със сияйни Тицианови облаци. Накрая добави едно ангелче — момченце, което се взираше надолу от края на най-високия облак. Изображението бе заимствано от картината „Дева Мария с младенеца в небесна слава със светци“ от Веронезе. Със сълзи на очи и трепереща ръка, Габриел даде на ангелчето лицето на своя син, както изглеждаше той в нощта на смъртта му. След това написа името си и датата и с това приключи.

* * *

По-късно същия ден в Лондон „Сънди Телеграф“ публикува ексклузивен материал, свързващ Русия и нейното външно разузнаване с убийството на принцесата, бомбения атентат на Бромптън Роуд, убийството на четиримата агенти от МИ6 в Западен Корнуол и кървавата баня в Кросмаглен, Северна Ирландия. Операцията, казваше се във вестника, е била репресивна мярка заради отнемането на доходоносните руски права за сондиране в Северно море и измяната на Маделин Харт — руската „спяща“ агентка, която за кратко бе споделяла леглото на премиера Ланкастър. Тя била поръчана от руския президент, а Алексей Розанов — офицерът от СВР, открит неотдавна мъртъв в Германия, бил ръководил нейното изпълнение. Неговият главен таен агент бил Еймън Куин — атентаторът от Ома, превърнал се в международен наемник. Сега Куин бил изчезнал и бил обект на глобално издирване.

Реакцията след статията беше бърза и бурна. Министър-председателят Ланкастър осъди действията на Кремъл, окачествявайки ги като „варварски“ — мнение, което бе повторено отвъд Атлантическия океан, във Вашингтон, където политици от двете страни на политическата барикада призоваха за изключване на Русия от Г-8 и от други икономически клубове на Запада. В Москва говорителят на Кремъл отхвърли статията на „Телеграф“ като антируска пропаганда и призова журналистката Саманта Кук да разкрие самоличността на източниците си, което тя упорито отказа да направи по време на поредица от телевизионни интервюта. Тези, които бяха в течение, предположиха, че израелците със сигурност са помогнали. В крайна сметка, отбелязаха те, руската операция бе отнела живота на една легенда. Ако някой е искал руска кръв, това са били израелците.

Никой от израелската държавна администрация не се съгласи да коментира публикацията в „Телеграф“ — нито от кабинета на министър-председателя, нито от Министерството на външните работи, и със сигурност не и от булевард „Цар Саул“, където звъненето по външните линии оставаше без отговор. Обаче една малка публикация в клюкарски израелски уебсайт предизвика коментари. В нея се посочваше, че легендарният израелски оперативен агент, който бе починал при бомбения атентат на Бромптън Роуд, наскоро е бил забелязан на пазара Махане Йехуда и си изглеждал съвсем добре. Неидентифициран сътрудник от неназовано министерство отхвърли съобщението като „пълни глупости“.

Но съседите му на улица „Наркис“, ако не бяха готови да го бранят докрай, биха разказали различна история. Същото се отнасяше и за персонала в медицинския център „Хадаса“, и за двамата равини, които го забелязаха късно същия следобед да поставя камъче^[1] върху един гроб на Елеонския хълм. Те не се опитаха да го заговорят, защото видяха, че скърби. Той излезе от гробището по здрач и пресече Йерусалим, за да отиде на хълма Херцел. Там имаше една жена, която трябваше да знае, че все още е сред живите, макар че нямаше да си спомня за него, след като той си отидеше.