Даниъл Силва
Английският шпионин (82)

82.

Улица „Наркис“, Йерусалим

Същата вечер примирието между Израел и „Хамас“ се провали и войната в Ивицата Газа се възобнови. Когато самолетът на Габриел наближи Тел Авив, блясъкът на трасиращи снаряди озари южния хоризонт. Една ракета на „Хамас“ прелетя опасно близо до летище „Бен Гурион“, но бе взривена в небето от противоракетната установка „Железен купол“^[1]. В терминала всичко изглеждаше нормално, освен група туристи християни, които се бяха скупчили, вцепенени от страх, около един телевизионен екран. Никой не забеляза покойния бъдещ шеф на израелското разузнаване, докато той си проправяше път сред множеството, метнал на рамо пътната си чанта. На паспортния контрол Алон заобиколи дългата опашка и мина през една врата, запазена за полевите агенти на Службата, които се завръщаха от мисии в чужбина. Четирима охраняващи агенти от Службата пиеха кафе в чакалнята от другата страна. Те го поведоха по ярко осветения коридор към охранявана врата, отвъд която два джипа, американско производство, чакаха с включени двигатели в предутринния мрак. Габриел се настани на задната седалка на единия. Хлопването на бронираната врата накара тъпанчетата му да изпукат.

На отсрещната седалка лежеше копие от нощната разузнавателна сводка — любезен жест от страна на Узи Навот. Габриел отвори папката, когато кортежът зави по шосе №1 и пое през Баб ал Уад — тясното като коридор дефиле, което отделяше крайбрежната равнина от Йерусалим. Страниците на сводката звучаха като каталог на ужасите от някакъв полудял свят. Арабската пролет се беше превърнала в Арабско бедствие. Радикалният ислям сега контролираше територия, която се простираше от Афганистан до Нигерия — постижение, за което дори Бин Ладен не беше мечтал. Това щеше да е смешно, ако не беше толкова опасно… и толкова напълно предвидимо. Американският президент бе позволил на стария ред да се сгромоляса без готова приложима алтернатива — безразсъден акт, който нямаше прецедент в съвременното държавно управление. И по някаква причина той бе избрал точно този момент, за да хвърли Израел на вълците. „Узи извади късмет“ — помисли си Габриел, като затвори папката. Узи бе успял да държи пръста си в дигата^[2]. Сега на Габриел оставаше да построи ковчега. Защото потопът идваше и нямаше нищо, което би могло да се направи, за да бъде спрян.

Когато стигнаха до покрайнините на Йерусалим, звездите вече избледняваха и небето над Западния бряг започваше да светлее. Сутрешният трафик изпълваше улица „Яфа“, но улица „Наркис“ спеше под наблюдението на охранителен отряд на Службата. Ели Лавон не беше преувеличил неговите мащаби. Имаше екипи в двата края на улицата и още един пред малката жилищна сграда от варовик на номер 16. Докато вървеше по градинската алея, Алон осъзна, че няма ключ в себе си. Това беше без значение — Киара бе оставила вратата отключена. Той пусна чантата си на пода в антрето. После, като забеляза безупречно подредения хол, я вдигна и я понесе към дъното на коридора.

Вратата на детската бе леко открехната. Габриел я отвори широко и надникна вътре. Някога тя беше неговото ателие. Сега в нея имаше две детски креватчета: едното с розови постелки, а другото — със сини. По килима маршируваха жирафи и слонове. По стените се носеха пухкави облачета. Чувство за вина жегна Габриел — в негово отсъствие Киара бе свършила сама цялата работа. Като прокара длан по повърхността на масата за смяна на пелени, го връхлетя спомен. Беше вечерта на 18 април 1988 година. Той се беше върнал у дома след убийството на Абу Джихад в Тунис и бе заварил Дани да страда от силна треска. Онази нощ Габриел бе държал в прегръдките си изгарящото от температура дете, докато пред очите му непрекъснато се нижеха картини на огън и смърт. Три години по-късно детето му беше мъртво.

Очевидно това имаше нещо общо с мъж на име Тарик.

Алон затвори вратата и влезе в спалнята. На стената висеше портретът му в естествен размер, нарисуван от Леа след операцията „Божи гняв“. Под него спеше Киара. Той остави чантата си на пода в стенния гардероб, свали обувките и дрехите си и легна на леглото до нея. Тя лежеше неподвижно, очевидно не бе усетила неговото присъствие. После внезапно попита:

— Харесва ли ти, скъпи?

— Детската стая ли?

— Да.

— Много е красива, Киара. Иска ми се само да беше оставила аз да нарисувам облаците.

— И на мен ми се искаше — отвърна тя, — но се страхувах, че може да е вярно.

— Кое?

Киара не каза нищо повече. Габриел затвори очи. И за първи път от три дни заспа.

* * *

Когато най-накрая се събуди, беше късно следобед и върху леглото падаха дълги и рехави сенки. Той пусна крака на пода и отиде в кухнята за кафе. Киара гледаше военните действия по телевизията. Една израелска бомба току-що бе паднала върху палестинско училище, пълно с жени и малки деца — или поне така твърдеше „Хамас“. Изглежда, нищо не се беше променило.

— Трябва ли да гледаме това?

Киара намали звука. Тя носеше свободни копринени панталони, златисти сандали и блуза за бременни, която падаше елегантно над наедрелите й гърди и корем. Лицето й беше непроменено. Нещо повече, Киара беше по-лъчезарно красива, отколкото си я спомняше. Изведнъж съжали за месеца, който бе прекарал без нея.

— Има кафе в термоса.

Габриел си наля една чаша и я попита как се чувства.

— Сякаш всеки момент ще се пръсна.

— А ще го направиш ли?

— Лекарят казва, че те може да се родят по всяко време.

— Има ли някакви усложнения?

— Околоплодната течност започва да намалява и едното дете е малко по-дребно от другото.

— Кое от двете?

— Момиченцето. Момченцето е добре. — Тя се вгледа в него за миг. — Скъпи, знаеш, че в някакъв момент трябва да изберем име за него.

— Знам.

— Би било добре да го направим, преди да се родят.

— Предполагам, че е така.

— Моше е хубаво име.

— Да.

— Винаги съм харесвала Яков.

— Аз също. Той е добър офицер. Но има един иранец, който ще се радва никога повече да не го вижда.

— Реза Назари ли?

Габриел вдигна очи от кафето си.

— Откъде знаеш името му?

— Получавах редовно информация по време на отсъствието ти.

— Кой те информираше?

— Кой, мислиш? — отвърна с усмивка Киара. — Те ще дойдат на вечеря, между другото.

— Не може ли да го направим друга вечер? Току-що се прибрах у дома.

— Защо не му кажеш, че си твърде уморен? Сигурна съм, че той ще разбере.

— Ще бъде по-лесно да убедя „Хамас“ да спре да ни обстрелва с ракети — отвърна той уморено.

По залез-слънце Габриел се изкъпа и облече. След това отиде с кортежа си до пазара Махане Йехуда, където, следван от бодигардовете си, купи необходимите хранителни продукти за вечерята. Киара му беше дала списък, който той остави да лежи смачкан в джоба на палтото си. Вместо това напазарува по интуиция — неговия предпочитан метод, и задоволи всяка своя прищявка и желание: ядки, сушени плодове, хумус, баба гануш^[3], хляб, израелска салата със сирене фета, сготвен ориз с месо, както и няколко бутилки вино от Галилея и Голан. Докато минаваше, няколко души се обърнаха да го погледнат, но иначе присъствието му на претъпкания пазар остана незабелязано.

Когато кортежът на Алон се върна на улица „Наркис“, до тротоара бе паркирано пежо лимузина. Горе той намери Киара и Геула Шамрон в дневната, заобиколени от торби с дрехи и други продукти. Ари вече се бе оттеглил на терасата да пуши. Габриел разсипа салатите в чинии и ги нареди на кухненския плот като шведска маса. След това сложи ориза с месо да се стопли във фурната и наля две чаши от любимото си израелско вино „Совиньон Блан“, които занесе на терасата. Беше тъмно и бе излязъл студен вятър. Миризмата на турските цигари на Шамрон се смесваше с острия аромат на евкалиптовото дърво, което растеше в предната градина на сградата. Алон си помисли, че това е странно успокояващ мирис. Той подаде чаша вино на Ари и седна до него.

— Бъдещите шефове на Службата — каза Шамрон с леко укорителен тон — не пазаруват на Махане Йехуда.

— Правят го, ако съпругата им е с размерите на цепелин.

— Ако бях на твое място, щях да запазя за себе си подобни мисли. — Ари се усмихна, наклони чашата си към Габриел и каза: — Добре дошъл у дома, синко.

Алон отпи от виното, но не каза нищо. Взираше се в южното небе в очакване на светла диря от изстреляна ракета и блясъка от ответния изстрел на противоракетната установка „Железен купол“. Добре дошъл у дома…

— Тази сутрин пих кафе с премиера — продължи Шамрон. — Той ти изпраща поздрави. Освен това иска да знае кога възнамеряваш да положиш клетвата си.

— Той не знае ли, че съм мъртъв?

— Добър опит.

— Ще ми трябва известно време, което да прекарам с децата си, Ари.

— Колко време?

— Ако приемем, че са здрави — отвърна замислено Габриел, — мисля, три месеца.

— Три месеца са много време без шеф.

— Ние няма да бъдем без шеф. Имаме Узи.

Шамрон бавно смачка цигарата си.

— Още ли възнамеряваш да го задържиш?

— Насила, ако е необходимо.

— Как ще го наричаме?

— Ще го наричаме Узи. Това име е чудесно.

Алон погледна надолу към младите охранители, които кръстосваха из тихата улица. Той никога повече нямаше да стъпи на обществено място без тях. Същото се отнасяше за съпругата и децата му. Шамрон понечи да запали цигара, но спря.

— Не мога да кажа, че премиерът ще се зарадва за тримесечния отпуск по бащинство. Всъщност — добави Ари — той се чудеше дали си готов да предприемеш дипломатическа мисия от негово име.

— Къде?

— Във Вашингтон — отговори Шамрон. — Нашите отношения с американците биха могли да бъдат малко реставрирани. Ти винаги си се разбирал добре с американците. Дори президентът, изглежда, те харесва.

— Аз не бих се изразил толкова крайно.

— Ще предприемеш ли това пътуване?

— Някои картини не могат да се реставрират, Ари. Същото важи и за някои отношения.

— Ще имаш нужда от американците, когато оглавиш Службата.

— Ти винаги си ми казвал да се държа на разстояние от тях.

— Светът се промени, синко.

— Така е — кимна Габриел. — Американският президент пише любовни писма на аятолаха. А на нас… — Той равнодушно сви рамене, но не каза нищо повече.

— Американските президенти идват и си отиват, но ние, шпионите, оставаме.

— Иранците също — отбеляза Алон.

— Поне Реза Назари няма да захранва с повече лъжи Службата. За сведение — добави Ари, — аз никога не съм имал добро мнение за него.

— Защо не каза нищо?

— Направих го. — Шамрон все пак запали нова цигара. — Между другото, той се е върнал в Техеран. И най-добре да стои там. В противен случай руснаците вероятно ще го убият. — Ари се усмихна. — Твоята операция успя да посее семето на недоверието между двама от противниците ни.

— Дано от него да порасне много голямо дърво.

— Кога ще е следващият удар?

— Статията й ще излезе в неделното издание.

— Руснаците ще отрекат, разбира се.

— Но никой няма да им повярва — каза Габриел — и ще си помислят добре, преди отново да стрелят по мен.

— Ти ги подценяваш.

— Никога.

Помежду им настъпи тишина. Алон се заслуша в шумоленето на вятъра сред клоните на евкалиптовото дърво и нежния глас на Киара, който идваше от хола. Струваше му се, че е бил в Южна Арма преди цяла вечност. Дори Куин се изплъзваше от ръцете му. Куин, който можеше да изработи запалителен снаряд, движещ се със скорост триста метра в секунда. Куин, който се бе запознал в Либия с палестинеца Тарик ал Хурани.

— Така ли си представяше, че ще бъде? — попита тихо Шамрон.

— Като се върна у дома ли? — Габриел вдигна очи към южното небе и зачака да види някое огнено зарево. — Да — каза след малко. — Точно така си представях, че ще бъде.