Даниъл Силва
Английският шпионин (80)

80.

Южна Арма — Лондон

Това беше една от онези нощи, за които се пишеха песни. Осем мъже бяха загинали сред зелените хълмове на Южна Арма: шестима — от огнестрелно оръжие, двама — от нож. Техните имена бяха в почетния списък на най-известната бойна единица на ИРА: Магуайър, Магил, Калахан, О’Донъл, Райън, Кели, Колинс, Фейгън… Осем мъже бяха загинали сред зелените хълмове на Южна Арма: шестима — от огнестрелно оръжие, двама — от нож. Това беше една от онези нощи, за които се пишеха песни.

Обаче на другия ден нямаше балади, а само въпроси. Например сред фактите, които така и не бяха установени категорично, беше кой се е обадил на полицията и защо. Дори комисарят от Полицейската служба на Северна Ирландия, когато бе притиснат от репортерите, не можа да представи документ, който да докаже времето или произхода на спешното обаждане. Колкото до повода за кръвопролитието в Кросмаглен, той можа да изкаже само догадки. „Най-вероятното обяснение — каза комисарят — е то да е резултат от отдавна тлеещ спор между съперничещи си дисидентски групировки на републиканското движение, въпреки че не може да се изключи възможността да са изиграли роля и незаконни наркотици.“ Той дори предположи, че може да има връзка между клането в Кросмаглен и неразрешения случай с изчезването на Лиъм Уолш — наркодилър с известни връзки с Истинската ИРА. И макар да не го знаеше, по този въпрос комисарят беше изцяло и безусловно прав.

Неговите теории за причината за клането се приеха сравнително добре в останалата част от света, но не и в клановите общности на Южна Арма. В баровете, където те пиеха, както и в тъмните стаички, където изповядваха греховете си, всичко бе известно. Убийствата нямаха нищо общо с враждите или наркотиците. Те бяха дело на Куин. Местните знаеха и други неща, неща, които комисарят никога не спомена пред пресата. Те знаеха, че онази нощ там е имало две жени, както и бивш боец от САС на име Кристофър Келър. Една от жените беше убита, простреляна в сърцето от около стотина метра не от другиго, а от самия Еймън Куин. След това Куин бе изчезнал безследно. Те щяха да го намерят и да му теглят куршума, който той толкова много заслужаваше, куршума, който трябваше да му теглят още след Ома. После щяха да открият мъжа от САС на име Келър и да убият и него.

Хората затаиха това в себе си, както таяха повечето неща, и продължиха да се занимават със своите дела. Осем имена бяха добавени на мемориала на ИРА на Крос Скуеър и осем гроба бяха изкопани на гробището „Свети Патрик“. На опелото свещеникът говори за възкресението, но след това, в тъмните ъгълчета на бар „Емералд“, хората говореха само за отмъщение. Осем мъже бяха загинали сред зелените хълмове на Южна Арма: шестима — от огнестрелно оръжие, двама — от нож. Това беше дело на Куин. И Куин щеше да си плати.

Същия ден в Лондон Греъм Сиймор — генералният директор на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество, обяви, че четирима служители на МИ6 са били убити във вила в отдалечен край на Западен Корнуол. Той добави, че един служител на отдел „Личен състав“ на МИ6 се е самоубил, скачайки от най-горната тераса на Воксхол Крос. Сиймор отказа да каже дали двете събития са свързани, но пресата видя в избрания за неговото съобщение момент доказателство, че е така. Това беше един от най-черните дни в славната история на службата и страничният ефект от него скоро предизвика разкрития отвъд Ирландско море. Британската преса почти не обърна внимание, когато в окрайнините на една гора в графство Антрим бе намерен трупът на белфасткия кръчмар Били Конуей, нито когато три дни по-късно един турист се натъкна на частично разложения труп на Лиъм Уолш отвъд границата в графство Майо. От телата на двете жертви бяха извадени деветмилиметрови куршуми, макар че при балистичната експертиза бе установено, че са изстреляни от две различни оръжия. Гарда Шихана и Полицейската служба на Северна Ирландия разследваха убийствата като отделни инциденти. Между тях никога не бе намерена връзка.

В Германия полицията бе направила свое собствено тревожно откритие — още един труп с още един деветмилиметров куршум. Трупът беше на мъж, който по-късно щеше да бъде идентифициран като офицера от руското разузнаване Алексей Розанов. Самоличността на човека, изстрелял куршума, бе невъзможно да се установи. Вероятно той бе свързан с екипа агенти, които бяха убили шофьора и бодигарда на руснака в Хамбург. Сред най-смущаващите аспекти на откритието беше фактът, че паспортът на руснака бе намерен напъхан в устата му. Очевидно някой бе искал да изпрати послание. И по всеобщо мнение посланието бе получено. От Федералната служба за защита на конституцията — вътрешното разузнаване на Германия, забелязаха необикновено повишаване на руската шпионска активност в страната. Техните събратя от МИ5 забелязаха подобна промяна в руската агентура в Лондон. В Москва Кремъл не криеше чувствата си. Руският президент обеща, че убийците на Алексей Розанов ще получат высшая мера — най-тежкото възможно наказание. Експертите по руското разузнаване знаеха какво означава това. По всяка вероятност скоро щеше да се появи още един труп.

Обаче имаше ли връзка между събитията в Германия, Великобритания и трийсет и двете графства на Ирландия и Ълстър? Имаше ли неизвестна звезда, около която те се движеха по фино очертана орбита? Няколко от по-малките новинарски издания мислеха така и не след дълго някои от най-реномираните издания стигнаха до същото заключение. Германският „Шпигел“ — дългогодишен стожер на разследващата журналистика, свърза Израел с убийството на Алексей Розанов и неговия охранителен екип — връзка, която от кабинета на израелския премиер, в рядък коментар по разузнавателните въпроси, категорично отрекоха. Скоро след това „Айриш Таймс“ изказа предположението, че има британска намеса в отвличането и убийството на Лиъм Уолш, докато от Ирландската национална телевизия и радио разгледаха предполагаемата роля на Уолш в бомбения атентат в Ома през август 1998 година. После „Дейли Мейл“ пусна базираща се на слухове статия, че служителят на МИ6, който бе сложил край на живота си, в действителност е шпионирал за Русия.

Британското външно министерство отрече категорично верността на това съобщение, макар че доверието в него бе поставено под въпрос два дни по-късно, когато премиерът Джонатан Ланкастър обяви пакет от драконовски икономически и дипломатически санкции срещу Русия и кликата от бивши офицери на КГБ, които контролираха Кремъл. Заявената от него причина бе „линия на поведение от страна на Русия на британска земя и на други места“. Санкциите включваха замразяване на лондонските активи на няколко прокремълски олигарси и ограничения на пътуванията им до Великобритания. С голяма помпозност руският президент обяви пакет от ответни санкции. Руските акции се сринаха по новините. Рублата стигна до най-ниското си ниво спрямо основните западни валути.

Но защо британският министър-председател бе реагирал така остро? И защо сега? Социално активните хора сметнаха първоначалното му обяснение за недостатъчно. Несъмнено, казаха те, трябва да е имало нещо повече от лошо руско поведение. В крайна сметка руснаците се държаха зле от години. И така репортерите се заеха да проучват, колумнистите^[1] коментираха, телевизионните анализатори изказваха предположения и лансираха теории — някои правдоподобни, други не толкова. Неколцина успяха да се докоснат до истината, но никой никога нямаше да открие тънката нишка — отчасти заличена, която водеше от едно убийство на брега на замръзнало руско езеро до убийството на една принцеса и кръвопролитието сред зелените хълмове на Южна Арма. Нито щеше да свърже поредицата от наглед отделни събития с легендарния израелски разузнавач, който бе загинал при взрива на автомобила на Бромптън Роуд в Лондон.

* * *

Но той не беше мъртъв, разбира се. Всъщност, с малко късмет, британската преса би могла да го зърне в Лондон по време на напрегнатите четиресет и осем часа непосредствено след убийствата в Кросмаглен. Действията му бяха бързи и времето му беше плътно разчетено, защото имаше неотложни лични дела, които го чакаха у дома. Той уреди няколко нерешени въпроса във Воксхол Крос и оправи отношенията си в Темс Хаус — на отсрещния бряг на реката. Алон проведе работна вечеря с персонала на лондонската централа на Службата и късно на следващата сутрин се появи без предупреждение в една художествена галерия в Сейнт Джеймс, за да съобщи на свой доверен стар приятел, че все още е сред живите. Старият му приятел се зарадва, като видя, че е жив, но се разсърди, че е бил в числото на заблудените. Габриел си помисли с разкаяние, че бе постъпил безсърдечно.

От Сейнт Джеймс той замина за едно имение с голяма тухлена къща във викториански стил в провинциалното графство Хартфордшър. Имението някога бе служило за тренировъчна база за новобранци от МИ6. Сега единственият му обитател беше Маделин Харт. Габриел се разходи с нея в забуления в мъгла двор, следван от екип охранители. Те бяха четирима — същият брой като загиналите от ръката на Куин и Катерина в Корнуол.

— Ще се върнете ли някога там отново? — попита тя.

— В Корнуол ли?

Маделин кимна утвърдително.

— Не — отговори Алон. — Не мисля, че ще го направя.

— Съжалявам — каза тя. — Май аз съсипах всичко. Това нямаше да се случи, ако ме бяхте оставили в Санкт Петербург.

— Ако искате да обвините някого — рече Габриел, — винете руския президент. Той изпрати вашата приятелка да ви убие.

— Къде е тялото й?

— Греъм Сиймор го предложи на резидента на СВР в Лондон.

— И?

— От СВР, изглежда, не проявяват интерес. Твърдят, че не знаят коя е тя.

— Къде ще бъде погребана?

— В безименен гроб в някое гробище за неизвестни лица и бездомници.

— Типичен руски край — каза мрачно Маделин.

— По-добре тя, отколкото вие.

— Тя ми спаси живота. — Маделин погледна Габриел и добави: — И вашия също.

Той се раздели с Маделин в средата на следобеда и отиде до Хайгейт, където плати неуредения си дълг към един от най-видните политически репортери в Лондон. Когато срещата приключи, наближаваше пет часът. Полетът му за вкъщи беше в десет и половина вечерта. Алон мина забързано по предната алея и се настани на задната седалка на колата, предоставена му от израелското посолство. Трябваше да изпълни още една поръчка. Една последна реставрация.