Даниъл Силва
Английският шпионин (70)

70.

Графство Даун, Северна Ирландия

В същия момент „Катрин Мей“ — търговски риболовен кораб „Виджиланте 33“ — плаваше с двайсет и шест възела през протока Сейнт Джордж. Джак Дилейни, бивш член на ИРА, който се бе специализирал в контрабандата с оръжия и превозването на взривни устройства, беше на руля. Конър, по-малкият брат на Дилейни, се бе облегнал на люка, водещ към кабината, и пушеше цигара. В три часа сутринта те бяха източно от Дъблин, а в пет бяха стигнали до входа на Карлингфорд Лох — ледниковия фиорд, който служеше за граница между Република Ирландия и Ълстър. Древното рибарско пристанище Ардглас бе приблизително на трийсет мили на север. Куин изчака да види първия проблясък на ардглаския фар, преди да включи мобилния си телефон. Той написа кратък есемес и със значително нежелание го изпрати в некриптиран вид. След десет секунди пристигна отговорът.

— По дяволите! — възкликна Куин.

— Какъв е проблемът? — попита Джак Дилейни.

— В Ардглас е твърде опасно за нас, за да спираме там.

— Какво ще кажеш за Килкийл?

Килкийл беше рибарско пристанище, разположено на около двайсет мили южно от Ардглас. В по-голямата си част беше протестантско градче, където верноподаничеството бе дълбоко вкоренено. Куин го предложи във втори есемес. Когато отговорът дойде след няколко секунди, той погледна Дилейни и поклати глава.

— Той къде иска да отидем?

— Казва, че на Шор Роуд е спокойно.

— Къде по-точно?

— Точно на север от замъка.

— Това не е от любимите ми места.

— Можеш ли да влезеш и да излезеш преди изгрев-слънце?

— Няма проблем.

Джак Дилейни увеличи скоростта и насочи плавателния съд към южния край на полуостров Ардс. Куин надникна в предната каюта и видя Маделин да лежи вързана и с качулка на главата на една от двете койки. По време на пътуването тя се бе държала спокойно. Катерина, която бе направила няколко спешни посещения на носа, за да повръща, пушеше цигара на масата в камбуза.

— Как се чувстваш? — попита Еймън.

— Това интересува ли те?

— Всъщност не.

Тя кимна към фара на Ардглас и каза:

— Изглежда, пропуснахме нашата спирка.

— Има промяна в плана — отвърна Куин.

— Има полиция ли?

Той кимна утвърдително.

— Ти какво очакваше?

— Приготви се — каза Куин. — Очаква ни още едно плаване с лодка.

— Какъв късмет за мен.

Еймън се измъкна през люка и отиде на палубата. Времето беше ясно и студено и небето бе изпъстрено с ярки звезди. Край бреговата линия на север от Ардглас имаше главно земеделски земи, с няколко разпръснати вили с изглед към морето. Куин огледа пейзажа с бинокъла си, но все още беше твърде тъмно, за да види нещо. Те минаха край остров Гънс — покрито със зеленина необитаемо парче земя, — намиращ се на двеста метра от село Балихорнан, и няколко минути по-късно заобиколиха скалистия нос, който охраняваше входа на залива Странгфорд Лох. Навигационните знаци сочеха маршрут на север. Първите светлини започнаха да се появяват във вилите край Шор Роуд, така че Куин успя да различи познатия силует на замъка Килклиф. После видя три присветвания малко по-нагоре по бреговата линия. Той изпрати есемес, състоящ се само от въпросителен знак. Отговорът гласеше, че входната врата е широко отворена.

Куин подготви надуваемата лодка „Зодиак“ и се върна в кабината. Посочи към мястото, където бе видял присветванията, и инструктира Джак Дилейни да се насочи към него. После се спусна по стълбите в предната каюта и свали качулката от главата на Маделин. Две очи се впериха в него в полумрака.

— Време е да слизаме на брега — каза Еймън. — Бъди добро момиче. В противен случай ще ти пусна един куршум в мозъка. Ясен ли съм?

Двете очи се взираха хладно в него. В тях нямаше страх, а само гняв. Куин трябваше да признае, че се възхищава на смелостта й. Той отново нахлузи качулката на главата й и я изправи на крака.

* * *

Конър Дилейни ги откара бързо право на мястото. Еймън скочи до глезени във водата. След това, с помощта на Катерина, свали Маделин от лодката и я поведе към колата, паркирана край пътя. Беше тъмносиво „Пежо 508“. Багажникът беше отворен. Куин натика Маделин вътре и затръшна капака. После двамата с Катерина се качиха в колата — тя на предната пасажерска седалка, а Еймън се изтегна на задната седалка с насочен към гръбнака й пистолет „Макаров“. Зад волана се настани Били Конуей, облечен с двуредно моряшко палто и с плетена вълнена шапка на главата.

— Добре дошъл у дома — каза той, след това запали двигателя и потегли.

* * *

Те се отправиха на запад към градчето Даунпатрик. Куин инстинктивно извърна лице, когато една патрулка на ПСНИ^[1] се зададе срещу тях с мигащи светлини.

— Според теб къде отива толкова рано в тази прекрасна събота сутрин?

— Така е навсякъде в шестте графства. — Били Конуей погледна в огледалото за обратно виждане. — Предполагам, че ти си причината за това.

— Предполагам, че е така.

— Кое е момичето в багажника?

Куин се поколеба, после отговори честно.

— Руската мацка, която спеше с премиера?

— Същата.

— Исусе, Еймън! — Били Конуей кара мълчаливо известно време. — Ти изобщо не ми каза, че ще водиш заложник.

— Някои аспекти в ситуацията се промениха.

— Кои аспекти?

Куин не каза нищо повече.

— Какво възнамеряваш да правиш с нея?

— Да я скрия.

— Къде?

— Някъде, където никой няма да я намери.

— В Южна Арма?

Еймън запази мълчание.

— По-добре да им съобщим, че идваме.

— Не — каза Куин. — Никакви телефони.

— Не можем просто да се появим на прага им.

— Напротив, можем.

— Защо?

— Защото аз съм Еймън Куин.

Друга полицейска кола се зададе с пълна скорост срещу тях откъм Даунпатрик. Куин наведе глава. Били Конуей стисна здраво волана с двете си ръце.

— Защо доведе тук това момиче, Еймън?

— За примамка — отговори Куин.

— За какво?

— Просто карай, Били. Ще ти кажа останалото, когато стигнем в Бандитската територия.