Даниъл Силва
Английският шпионин (7)

7.

Виа Грегориана, Рим

Целия следобед небето бе надвиснало заплашително. Накрая, в десет и половина вечерта, изсипалият се проливен дъжд за кратко време превърна Виа Грегориана във венециански канал. Греъм Сиймор стоеше до прозореца, гледайки как плътните дъждовни струи плющяха по терасата, но в мислите си беше в изпълненото с надежди лято на 1998 година. Съветският съюз беше само спомен. Икономиките на Европа и Америка се развиваха бурно. Джихадистите на Ал Кайда фигурираха само в правителствените информационни бюлетини и убийствено скучните семинари за бъдещите заплахи.

— Ние се заблуждавахме, като си мислехме, че сме стигнали до края на историята — заговори той. — Имаше хора в Парламента, които действително предложиха да се разформирова Службата за сигурност и МИ6 и всички ние да бъдем изгорени на кладата. — Погледна през рамо. — Дни на щастие и безгрижие. Дни на заблуда.

— Не и за мен, Греъм. По онова време аз бях извън занаята.

— Спомням си. — Сиймор извърна очи от Габриел и отново се загледа в шибащия стъклото дъжд. — Тогава живееше в Корнуол, нали? В онази малка вила на брега на река Хелфорд. Първата ти съпруга беше в психиатричната болница в Стафорд, а ти я издържаше, като почистваше картини за Джулиан Ишърууд. И имаше едно момче, което живееше в съседната къща. Името му ми убягва.

— Пийл — каза Габриел. — Името му беше Тимъти Пийл.

— А, да, младият господин Пийл. Така и не разбрахме защо прекарваше толкова много време с него. И после осъзнахме, че той е връстник на сина ти, когото загуби при бомбения атентат във Виена.

— Мисля, че говорехме за теб, Греъм.

— Така е — отвърна Сиймор.

После припомни на Алон — съвсем ненужно, че през лятото на 1998 г. е оглавявал отдела за борба срещу тероризма в МИ5. Като такъв, той бил отговорен за защитата на родната си Великобритания от терористите на Ирландската републиканска армия. И все пак дори в Ълстър — сцена на вековния конфликт между протестанти и католици, имало признаци за надежда. Избирателите от Северна Ирландия били ратифицирали Белфасткото споразумение^[1] и Временната ирландска републиканска армия се придържала към условията на примирието. Само Истинската ИРА — малка групировка от твърдолинейни отцепници, продължавала въоръжената борба. Неин лидер бил Майкъл Маккевит — бившият главен интендант на ИРА. Жената, с която живеел на свободни начала, Бернадет Сандс-Маккевит, ръководела политическото крило „Движение за суверенитет на 32-те графства“. Тя била сестра на Боби Сандс — члена на Временната ИРА, който починал в затвора „Мейз“, след като отказал да приема храна, през 1981 година.

— И след това — каза Сиймор — беше Еймън Куин. Куин планираше операциите. Куин изработваше бомбите. За съжаление, той беше добър. Много добър.

Силна гръмотевица разтърси сградата. Греъм неволно трепна, преди да продължи:

— Куин притежаваше безспорен талант за правене на високоефективни бомби и доставянето им до набелязаните цели. Обаче той не знаеше — добави, — че имам агент, който го наблюдава отблизо.

— Колко време той беше там?

— Агентът ми беше жена — отговори Греъм. — И беше там от самото начало.

Работата с агентката и подаваните от нея сведения, продължи Сиймор, се оказала трудна за балансиране. Тъй като била високо в йерархията на организацията, тя често знаела предварително за нападенията, в това число целта, времето и размера на бомбата.

— Какво трябваше да направим? — попита Греъм. — Да осуетим нападенията и да изложим на риск нашия агент? Или да позволим атентатите да се извършат и да се постараем никой да не бъде убит?

— Второто — отговори Габриел.

— Говориш като истински шпионин.

— Ние не сме полицаи, Греъм.

— И слава богу, че не сме! През повечето време — продължи Сиймор — стратегията работеше. Няколко големи коли бомби бяха обезвредени, а няколко други експлодираха с минимални жертви, въпреки че през февруари 1998 година една почти успя да изравни със земята главната улица на Портадаун — бастиона на верноподаниците на Короната. После, шест месеца по-късно, агентката ни съобщи, че групировката подготвя крупна атака. Предупреди ни, че ще е нещо голямо. Нещо, което ще сложи край на постигнатия с Белфасткото споразумение мирен процес. Как трябваше да постъпим? — попита Сиймор.

Мълния раздра небето отвън. Греъм изпразни чашата си и разказа останалото на Алон.

* * *

Вечерта на 13 август 1998 г. тъмночервен автомобил „Воксхол Кавалиър“ с регистрационен номер 91 DL 2554 изчезнал от жилищен комплекс в град Карикмакрос, Република Ирландия. Той бил откаран в изолирана ферма край границата, където му били сложени фалшиви регистрационни номера от Северна Ирландия. След това Куин поставил в него бомбата: 225 кг амониев нитрат, стругован бутален прът, напълнен с тротил, детонатор, източник на захранване, скрит в пластмасова кутия за храна, превключвател в жабката. На сутринта в неделя, 15 август, той откарал колата през границата до Ома и я паркирал на главната търговска улица пред универсалния магазин „С. Д. Келс“.

— Очевидно — каза Сиймор — Куин не е доставил сам бомбата. Имало е още един човек във воксхола, още двама в разузнаващата кола, а друг мъж е карал колата за бягство. Те са общували с мобилни телефони. Чухме всяка тяхна дума.

— Службата за сигурност ли?

— Не — отговори Сиймор. — Нашите правомощия да проследяваме и подслушваме телефонни разговори не се простират отвъд границите на Обединеното кралство. Атентатът в Ома бе замислен в Република Ирландия, така че трябваше да разчитаме ЦПК да подслушва за нас.

Центърът за правителствени комуникации, или ЦПК, беше британският вариант на американската Агенция за национална сигурност. В 14 часа и 20 минути те прихванали обаждане от мъж, който звучал като Еймън Куин. Той казал четири думи: „Тухлите са в стената“. В МИ5 знаели от опит, че фразата означава, че бомбата е поставена на определеното място. Дванайсет минути по-късно в ълстърската телевизия получили анонимно предупреждение по телефона: „Има 225-килограмова бомба, съдебната палата, Ома, главната улица, експлозия след трийсет минути“. От Кралската ълстърска полиция започнали да евакуират улиците около сградата на съда в Ома и трескаво да търсят бомбата. Те обаче не разбрали, че търсят на грешното място.

— Предупреждението по телефона е било невярно — каза Габриел.

Сиймор бавно кимна утвърдително.

— Воксхолът изобщо не е бил близо до сградата на съда. Той е бил на няколкостотин метра по-надолу по главната търговска улица. Когато полицаите са започнали евакуацията, те несъзнателно са насочили хората към бомбата, а не далеч от нея. — Греъм замълча за миг, после добави: — Но всъщност точно това е искал Куин. Искал е да загинат хора, така че умишлено е паркирал колата на грешното място. Той е измамил собствената си организация.

В три и десет бомбата се взривила. Двадесет и девет убити, двеста ранени. Това бил най-смъртоносният терористичен акт в историята на конфликта. Жестокостта му била толкова шокираща, че от Истинската ИРА се почувствали задължени да поискат извинение. Някак си мирният процес устоял. След трийсет години на кръв и бомби на хората в Северна Ирландия им дошло до гуша.

— След това от пресата и семействата на жертвите започнаха да задават неудобни въпроси — каза Сиймор. — Как от Истинската ИРА са успели да поставят бомба в центъра на Ома без знанието на полицията и службите за сигурност? Защо не е имало арести?

— Вие какво направихте?

— Това, което винаги правим. Сплотихме редиците си, засекретихме архивите и зачакахме да премине бурята.

Греъм се изправи, занесе чашата си в кухнята и извади бутилката с „Гави“ от хладилника.

— Имаш ли нещо по-силно от това?

— Като например?

— Нещо дестилирано.

— Предпочитам да пия ацетон, отколкото спиртни напитки.

— Ацетон с лимонче може да свърши работа засега. — Сиймор наля два пръста вино в чашата си и сложи бутилката на кухненския плот.

— Какво се случи с Куин след Ома?

— Влезе в частния бизнес. После в международния.

— Каква работа вършеше?

— Обичайната — отговори Греъм. — Охрана на главорези и диктатори, обучаване на революционери и религиозни откачалки как да правят бомби. Ние го зървахме понякога, но през повечето време той оставаше извън обсега на радарите ни. След това шефът на иранското разузнаване го покани в Техеран и в този момент булевард „Цар Саул“ се появи на сцената.

Сиймор отключи куфарчето си, извади лист хартия и го постави на масичката за кафе. Габриел погледна документа и се намръщи.

— Друго нарушение на протокола на Службата.

— Какво е то?

— Носене на класифицирана служебна каблограма в необезопасено куфарче.

Алон вдигна документа и започна да чете. В него се казваше, че Еймън Куин — бивш член на Истинската ИРА, организатор на терористичния акт в Ома, е бил ангажиран от иранското разузнаване да разработи смъртоносни крайпътни бомби, които да бъдат използвани срещу британските и американските сили в Ирак. Същият Еймън Куин бил извършвал подобни услуги за „Хизбула“ в Ливан и „Хамас“ в Ивицата Газа. Освен това, той бил пътувал до Йемен, където помогнал на „Ал Кайда на Арабския полуостров“ да изработи малка течна бомба, която можела да се постави върху американски реактивен самолет. В заключителния параграф на доклада се казваше, че Куин е един от най-опасните хора в света и е необходимо да бъде премахнат незабавно.

— Трябвало е да приемете предложението на Узи.

— Сега е лесно да се каже — отговори Греъм. — Пък и на твое място аз не бих бил толкова категоричен. В крайна сметка Узи вероятно щеше да възложи работата на теб.

Габриел методично скъса документа на мънички парченца.

— Това не е достатъчно — вметна Сиймор.

— Ще ги изгоря по-късно.

— Направи ми услуга и изгори Еймън Куин, докато се занимаваш с това.

Алон остана за миг мълчалив.

— Дните ми на терен приключиха — каза той най-накрая. — Сега работя на бюро, Греъм, точно като теб. Освен това Северна Ирландия никога не е била мой район на действие.

— Тогава, предполагам, ще трябва да ти намеря партньор. Някой, който познава територията. Някой, който може да мине за местен, ако е необходимо. Някой, който всъщност познава лично Еймън. — Сиймор замълча, после добави: — Случайно да познаваш някого, който отговаря на това описание?

— Не — отвърна остро Габриел.

— Аз пък познавам — каза Греъм. — Обаче има един малък проблем.

— Какъв?

Сиймор се усмихна.

— Той е мъртъв.