Даниъл Силва
Английският шпионин (65)

65.

Заливчето Гънуолоу, Корнуол

В момента, в който Джонатан Ланкастър изчезна през вратите на болница „Гай“, в централната част на Лондон заваля дъжд, но в най-отдалечените кътчета на Западен Корнуол ниското слънце грееше през една пролука в слоестите облаци. Ясното време беше оперативен актив, защото оправдаваше присъствието на Катерина на плажа в заливчето Гънуолоу. Тя бе пристигнала там в три без десет следобед — пет минути след като бе оставила Куин близо до старата църква. Реното беше на паркинга над залива, а в раницата до нея имаше телефон „Самсунг“ с предплатена карта и картечен пистолет „Скорпион“ със завит на цевта заглушител „АСС Еволюшън-9“.

— Ти винаги си харесвала „Скорпион“, нали, Катерина?

Докато бе шофирала от църквата до заливчето, тя за кратко бе обмислила идеята да избяга от Англия и да остави Еймън на собствената му съдба. Вместо това бе избрала да остане и да завърши мисията си. Катерина бе напълно сигурна, че Алексей е мъртъв. Въпреки това знаеше, че не би било разумно да се върне в Русия, без да изпълни възложената й задача. Не Алексей, а царят я беше изпратил обратно в Англия. А като всички руснаци, Катерина бе достатъчно благоразумна да не иска да разочарова царя.

Тя погледна часовника си. Беше три без пет. Куин щеше да се приближи до вилата. Вероятно един от охранителите щеше да тръгне към него, както бе направил бившият военен тази сутрин. Ако това се случеше, Еймън щеше да го убие и след това щеше да има само трима мъже, които да защитават мишената — двамата пред вилата и този, който сега ловеше риба в заливчето. Катерина беше сигурна в неговата самоличност. Тя виждаше очертанията на оръжие под якето му и миниатюрната радиостанция, която бе използвал, за да предупреди колегите си за наличието на посетител в заливчето. Много скоро радиостанцията на охранителя несъмнено щеше да изпращи с някакъв сигнал за тревога. Или може би той нямаше да има време да го подаде. И в двата случая съдбата му щеше да бъде една и съща. Той съзерцаваше последния си залез.

Охранителят извади една риба от морето, пусна я в жълтата кофа досами водата и сложи нова стръв на кукичката. След това, като кимна към Катерина, показвайки, че я е забелязал, отново нагази в прибоя и хвърли въдицата си. Като се усмихна, Катерина вдигна капака на раницата, разкривайки приклада на скорпиона. Пистолетът бе включен на автоматичен режим на стрелба, което означаваше, че ще изстреля двайсет патрона за по-малко от секунда с минимално отскачане на дулото. Куин бе въоръжен по същия начин.

Точно тогава самсунгът завибрира и на екрана му се появи текстово съобщение: ТУХЛИТЕ СА В СТЕНАТА. „Не можа да не го направи — помисли си тя. — Трябва да даде на англичаните да разберат, че е бил той.“ Катерина пусна мобилния телефон в раницата, хвана здраво дръжката на скорпиона и се втренчи в мъжа, застанал в прибоя. Изведнъж главата му отскочи рязко нагоре и наляво към върха на скалите. Той се обърна твърде късно — само за да види Катерина, която вървеше по пясъка към него с пистолет в протегнатите си напред ръце.

Двайсет патрона за по-малко от секунда с минимално отскачане на дулото…

Следващата вълна, която се разля по пясъка, беше червена от кръвта на мъртвия охранител от МИ6. Катерина спокойно презареди скорпиона и се изкачи по стръмната пътека до паркинга. Освен реното, на него нямаше други превозни средства. Тя седна зад волана, запали двигателя и пое по алеята към вилата.