Даниъл Силва
Английският шпионин (6)

6.

Виа Грегориана, Рим

— Може би е по-добре да се погрижиш за това, Габриел. Иначе някой може да се нарани.

Сиймор остави бутилката вино и тирбушона и се облегна на кухненския плот. Носеше сиви панталони, сако с десен рибена кост и синя риза с френски маншети. Липсата на асистенти или бодигардове подсказваше, че е пътувал до Рим с фалшив паспорт. Това беше лош знак. Шефът на МИ6 пътуваше тайно само когато имаше сериозен проблем.

— Как влезе тук? — попита Алон.

Сиймор извади един ключ от джоба на панталона си. Той бе закачен на простичкия черен ключодържател, така обичан от интендантството — отдела на Службата, който осигуряваше и се грижеше за тайните квартири.

— Откъде го взе?

— Узи ми го даде вчера в Лондон.

— А кода за алармата? Предполагам, че ти е дал и него.

Греъм изрецитира осем цифри.

— Това е нарушение на протокола на Службата.

— Имаше смекчаващи вината обстоятелства. Освен това — добави Сиймор, — след всички операции, които сме провели заедно, аз на практика съм член на семейството.

— Дори и членовете на семейството чукат на вратата, преди да влязат.

— Виж кой го казва.

Габриел извади тапата от бутилката, наля вино в две чаши и подаде едната на Сиймор. Англичанинът вдигна леко чашата си и каза:

— За бащинството.

— Носи лош късмет да се пие за деца, които още не са родени, Греъм.

— Тогава за какво ще пием?

Когато Алон не отговори, Сиймор отиде в хола. През неговия широк прозорец се виждаше камбанарията на църквата и горната част на Испанските стъпала. Той постоя там за момент, загледан над покривите, сякаш се възхищаваше на хълмистия пейзаж на своето провинциално имение от терасата на господарската къща. С посивялата си коса и волева брадичка Греъм Сиймор беше архетип на британския държавен служител — човек, роден, възпитан и обучаван да ръководи. Той беше красив, но не изключително, беше висок, но не прекалено. Сиймор караше другите да се чувстват по-нисши, особено американците.

— Знаеш ли — каза той най-накрая, — наистина трябва да си намериш някое друго място, където да отсядаш, когато си в Рим. Целият свят знае за тази тайна квартира, което означава, че тя изобщо не е тайна.

— Харесва ми гледката.

— Разбирам защо.

Греъм отново погледна към тъмните покриви. Алон усети, че нещо го тревожи. Той рано или късно щеше да стигне до проблема. Винаги го правеше.

— Чух, че жена ти е заминала днес от града — каза Сиймор най-накрая.

— Каква друга поверителна информация е споделил шефът на моята служба с теб?

— Спомена нещо за някаква картина.

— Тя не е просто някаква картина, Греъм. Тя е на…

— Караваджо — довърши изречението му Сиймор. После се усмихна и добави: — Спец си по намирането на разни неща, нали?

— Това комплимент ли беше?

— Предполагам, че да.

Греъм отпи от виното си. Габриел го попита защо Узи Навот е ходил в Лондон.

— Разполагаше с разузнавателни сведения, които искаше да видя. Трябва да призная — добави Сиймор, — че изглеждаше в добро настроение за човек в неговото положение.

— Какво е положението му?

— Всички в занаята знаят, че Узи си тръгва — отговори Греъм — и оставя след себе си ужасен хаос. Целият Близък изток е в пламъци и нещата ще станат по-зле, преди да се подобрят.

— Не Узи създаде този хаос.

— Така е — съгласи се Сиймор, — американците го създадоха. Президентът и неговите съветници твърде много бързаха да се разделят с арабските диктатори. Сега президентът е изправен пред един полудял свят и няма никаква представа какво да прави с него.

— А ако ти беше съветник на президента, Греъм?

— Щях да му кажа да възстанови диктаторите. Това работеше преди и може отново да проработи.

— Всички царски коне и всички царски воини.^[1]

— А ти какво мислиш?

— Старият ред е нарушен и не може да бъде възстановен. Освен това — добави Габриел, — именно старият ред стана причина за появата на Бин Ладен и джихадистите.

— А когато джихадистите се опитат да изтрият еврейската държава от Дома на исляма^[2]?

— Те се опитват, Греъм. И в случай че не си забелязал, нямат голяма нужда и от Обединеното кралство. Харесва ли ти или не, ние сме заедно в това.

Блекбърито на Алон завибрира. Той погледна към екрана му и се намръщи.

— Какво има? — попита Сиймор.

— Ново прекратяване на огъня.

— Колко време ще трае то?

— Предполагам, че докато „Хамас“ не реши да го наруши. — Габриел сложи мобилния си телефон на масичката за кафе и погледна с любопитство Греъм. — Щеше да ми казваш какво правиш в апартамента ми.

— Аз имам проблем.

— Как се нарича той?

— Куин — отговори Сиймор. — Еймън Куин.

Алон потърси името в базата данни в паметта си, но не откри съвпадение.

— Ирландец ли е? — попита.

Сиймор кимна утвърдително.

— Член на ИРА ли е?

— От най-лошите.

— Е, какъв точно е проблемът?

— Преди много години аз допуснах грешка и загинаха хора.

— И Куин беше отговорен за това?

— Куин запали фитила, но в крайна сметка аз бях отговорен. Това е удивителното в нашия занаят. Грешките ни винаги се връщат да ни преследват и рано или късно всички дългове се плащат. — Греъм вдигна чашата си към Габриел. — Можем ли да пием за това?