Даниъл Силва
Английският шпионин (57)

57.

Хамбург

— Какво искаш да кажеш с това, че той още е жив?

— Искам да кажа — отговори многозначително Алексей Розанов, — че Габриел Алон все още крачи по земята.

— Вестниците съобщиха за смъртта му. Службата му го потвърди.

— Вестниците не знаят нищо. А пък Службата — добави руснакът — очевидно е излъгала.

— Вашите агенти видели ли са го?

— Не.

— Чули ли са гласа му?

Розанов поклати отрицателно глава.

— Тогава откъде знаеш?

— Сведението идва от наш информатор. Казаха ни, че Алон е оцелял при експлозията само с повърхностни наранявания и е бил отведен в тайна квартира на МИ6.

— Къде е той сега?

— Нашият източник не знае.

— Кога научи за това?

— Няколко минути след като самолетът ми кацна в Хамбург. От Московския център ме посъветваха да отменя срещата ни.

— Защо?

— Защото има само една причина, поради която Габриел Алон би фалшифицирал своята смърт.

— Възнамерява да ни убие?

Руснакът запази мълчание.

— Не се притесняваш наистина, нали, Алексей?

— Питай Иван Харков дали трябва да се тревожа за склонността на Габриел Алон да търси отмъщение. — Розанов погледна през рамо. — Единствената причина да дойда тук тази вечер е, защото в Кремъл се тревожат относно вероятността радиоактивен материал да е попаднал в ръцете на чеченските терористи.

— Кремъл има пълното основание да се тревожи.

— Следователно е вярно, така ли?

— Абсолютно.

— Радвам се, Реза.

— Защо се радваш на факта, че чеченците биха могли да направят мръсна бомба?

— Защото съвпадението на всички тези неща е доста интересно, не мислиш ли? — Алексей погледна през прозореца си. — Първо, Алон симулира собствената си смърт. След това петдесет килограма силно реактивен ядрен материал изчезват от иранска лаборатория. — Той замълча, после добави: — И сега ето ни тук заедно в Хамбург.

— Какво искаш да кажеш, Алексей?

— Нито СВР, нито ФСБ^[1] са открили някаква информация, която да подсказва, че чеченците са се сдобили с ирански ядрен материал. Аз нямаше да съм тук, ако не беше твоят имейл.

— Изпратих ти този имейл, защото докладите са верни.

— Или може би си го изпратил, защото Алон ти е казал. Този път Назари погледна през прозореца си.

— Започваш да ме изнервяш, Алексей.

— Такова бе и намерението ми. — Руснакът замълча за момент. — Ти си единственият, който би могъл да даде моето име на Алон, Реза.

— Забравяш Куин.

Розанов запали замислено цигара „Дънхил“, сякаш в ума си правеше ходове върху шахматна дъска.

— Къде е той? — попита Назари.

— Куин ли?

Иранецът кимна утвърдително.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Той беше наш сътрудник.

— Така е, Реза, но сега той принадлежи на нас и местонахождението му не те засяга.

Назари бръкна във вътрешния джоб на палтото за цигарите си, но Розанов сграбчи китката му с изненадваща сила.

— Какво правиш? — попита руснакът.

— Надявах се да запаля една цигара.

— Тази вечер не носиш пистолет, нали, Реза?

— Разбира се, че не.

— А трябваше. — Алексей се усмихна студено. — Това е друга твоя грешка.

* * *

Мерцедесът се движеше на запад по Фелдщрасе — оживена улица, която свързваше Нойщат с квартала Санкт Паули. Следваха го двама мъже на мотоциклети, заедно с две коли, във всяка от които имаше по трима опитни агенти на израелската тайна разузнавателна служба. Никой от тях не знаеше какво се беше случило между Алексей Розанов и Реза Назари. Само Габриел и Ели Лавон, седнали пред лаптопа в тайната квартира, бяха наясно за напрегнатата конфронтация. Писалката в джоба на иранеца вече беше безполезна — тя беше извън обхвата на приемника, — но мобилният телефон на Назари осигуряваше ясно звуково покритие.

За момента не се чуваше никакъв звук, което никога не беше добър знак. Никой в колата не говореше. Никой, изглежда, и не дишаше. Алон се опита да си представи сцената вътре. Двама мъже на предните седалки, двама на задната — единият от които бе заложник. Може би Алексей бе извадил пистолет. Или може би, помисли си Габриел, не беше нужно да се вади оръжие. Може би Назари, изтощен от прекараните в страх дни, вече бе дал знак за своята вина. Алон погледна примигващата светлинка на компютърния екран и попита:

— Какво прави Алексей?

— Сещам се за няколко възможности — отговори Лавон.

— Нито една от тях не е добра.

— Защо няма отвличащи вниманието действия? Защо няма опити за контранаблюдение?

— Може би самият Алексей не го вярва напълно.

— Какво не вярва?

— Че си успял да го намериш толкова бързо.

— Той ме подценява? Това ли казваш, Ели?

— Трудно е да се повярва, но…

Лавон млъкна, когато по канала прозвуча гласът на Розанов. Той говореше на руски.

— Какво казва?

— Дава указания на шофьора.

— Накъде се насочват?

— Не е ясно. Но подозирам, че е някъде, където ще могат да му хвърлят як бой.

— Нямам нищо против да слушам въпросите.

— Може да стане грозно. — Ели замълча, после добави: — Крайно грозно.

Габриел наблюдаваше движението на мигащата светлинка на компютърния екран. Колата зави по Щресеманщрасе — по-широка улица с по-бърз трафик.

— Това не е лошо място — каза той.

— Всъщност нататък няма да става по-добре.

Алон вдигна радиостанцията до устните си и даде заповед. След две секунди на екрана се появиха още две мигащи светлинки. Едната беше Михаил, а другата — Келър.

— Убийствата винаги са по-чисти, отколкото отвличанията — каза тихо Лавон.

— Да, Ели, знам това.

— Тогава защо не го приключиш тук и сега?

— Добавих още един въпрос към моя списък.

— Какъв е той?

— Искам да знам името на човека, който е казал на руснаците, че съм жив.

Светлинките на Михаил и Келър се приближаваха все повече. Мерцедесът още се движеше със същата скорост.

— Да се надяваме, че няма да има странични щети — каза Лавон.

„Да — помисли си Габриел, като чу изстрелите. — Да се надяваме.“

* * *

В Хамбург има квартали, в които немците се крият зад старомодни английски фасади. Участъкът, където черният мерцедес в крайна сметка заседна, беше точно такова място — триъгълна открита площ, малка и затревена, която от едната страна граничеше с улицата, а от другите й две страни се издигаха редици от еднотипни тухлени къщи, за чиито обитатели човек би предположил, че пият чай и гледат „Новините в десет“ по Би Би Си. За да стигне до нея, колата трябваше първо да прелети неуправляемо през две платна за насрещно движение. По пътя си тя събори един уличен стълб и строши на парчета малък билборд, поставен на тротоара, преди най-накрая да спре, блъскайки се в строен млад бряст. По-късно в квартала щяха да положат големи усилия да спасят дървото, но без резултат.

Двамата мъже на предната седалка на автомобила бяха мъртви далеч преди той да спре със силно разтърсване. Но те не бяха убити от катастрофата, а от куршумите, които майсторски бяха изстреляни в главите им от близко разстояние, докато колата все още се движеше. Свидетелите щяха да споменат за двама мъже на мотоциклети: единия — висок и строен, другия — по-як. Всеки от тях бил стрелял само по два пъти и изстрелите били толкова отлично синхронизирани, че гърмежите били едва различими. По-късно кадрите от видеонаблюдението щяха да потвърдят показанията им. Един хамбургски детектив го нарече най-красивото убийство, което някога е виждал — доста нетактична забележка, която щеше да му спечели строго мъмрене от началника му. Той щеше да каже, че труповете на германска територия никога не са красиви. Особено труповете на руснаци. Нямаше значение, че те са на две горили от Московския център. Това все пак си беше безобразие.

Двамата мотоциклетисти бяха избягали бързо и никой повече не ги видя. Нито пък властите успяха да открият местонахождението на фолксвагена, който се бил появил секунди след катастрофата. Як като великан мъж бил слязъл от задната му седалка и бил отворил широко задната дясна врата на мерцедеса, сякаш тя била направена от папиемаше. Един свидетел щеше да разкаже за кратък, но жесток бой, въпреки че другите оспориха този разказ. Независимо какво се беше случило, високият, с вид на славянин пътник, който излязъл от мерцедеса, бил замаян и кървял. Как бе стигнал и се бе качил във фолксвагена, отново бе предмет на известни спорове. Някои казаха, че се е качил доброволно. Други твърдяха, че е бил принуден да влезе в колата, тъй като в този момент едрият като великан мъж счупил ръката му. Цялата операция траяла само десет секунди. После фолксвагенът и нещастният мъж със славянска външност изчезнали. Същият хамбургски полицай не видя артистичност в извършеното от великана, но бе не по-малко впечатлен. „Всеки глупак може да натисне спусъка — каза той пред колегите си, — но само истински професионалист може да отвлече главорез от Московския център, сякаш откъсва ябълка от дърво.“

При това оставаше само пътникът, който бе седял зад злочестия шофьор. Всички свидетели заявиха, че той е слязъл от колата по собствена воля, и всички изказаха мнението, че несъмнено е бил всякакъв друг, но не и руснак — може би арабин или турчин, но не и руснак. По никакъв начин. За няколко секунди мъжът изглеждал объркан относно местонахождението си и настоящото си затруднено положение. После забелязал мъж с белези от шарка по бузите да му маха през отворения прозорец на още един автомобил. Като се запрепъвал с благодарност към него, той викал отново и отново една и съща дума. Думата била „Тала“. За това свидетелите бяха напълно единодушни.