Даниъл Силва
Английският шпионин (56)

56.

Нойщат, Хамбург

Четиристотин крачки деляха хотел „Мариот“ от ресторант „Ди Банк“ — разстояние, което можеше да се измине пеша за три минути или за две, ако човек искаше тепърва да си направи резервация. Гостите, които тръгнаха от хотела в 20:37 часа, не бързаха особено, защото като много други хора в Хамбург тази вечер не бяха успели да си запазят желаната маса. Техните имена бяха Йоси Гавиш и Римона Щерн, въпреки че и двамата бяха регистрирани в хотела под оперативни псевдоними. Йоси беше старши анализатор в отдел „Проучване“ на Службата, който по случайност имаше усет за драматичното и беше ефективен полеви агент. Римона беше началник на звеното на Службата, което следеше обстойно ядрената програма на Иран. В качеството си на такъв, тя беше основният получател на фалшивите сведения на Реза Назари. Римона никога не се беше срещала лично с иранския шпионин и не гореше от нетърпение да бъде в едно помещение с него тази вечер. В действителност по-рано вечерта тя бе заявила, че предпочита да върнат Назари в Техеран в чамов ковчег. Гневът й не беше изненадал Габриел. Римона беше племенница на Ари Шамрон и като прочутия си вуйчо не приемаше леко предателството, особено когато бяха замесени иранци.

Римона Щерн беше квалифициран аналитик и имаше голям опит в тази област, но притежаваше и естествените инстинкти на Йоси за работа на терен. Докато вървеше по елегантната улица, някаква чанта на витрината на „Прада“ сякаш привлече вниманието й. Тя спря за момент, докато ги подмине един автомобил, а Йоси, играейки ролята на ядосан съпруг, погледна ръчния си часовник. Беше 20:41 часът, когато влязоха през импозантния вход на „Ди Банк“. Салонният управител ги уведоми, че няма свободни маси, така че те унило отидоха на бара да изчакат за евентуален отказ на някоя резервация. Римона седна с лице към входа, а Йоси — към салона. Той извади от горния джоб на сакото си златна писалка, идентична с тази, която Габриел беше дал на Реза Назари. Йоси завъртя капачката надясно и след това върна писалката в джоба си. Две минути по-късно на защитения му мобилен телефон пристигна текстово съобщение. Предавателят работи, сигналът е силен и ясен. Йоси повика една минаваща сервитьорка и поръча напитки. Беше 20 часът и 44 минути.

Останалите хора от екипа на Алон тихо заемаха местата си по улиците около „Ди Банк“. На Постщрасе Дина Сарид паркира своя „Фолксваген“ седан на едно празно място пред входа на магазин на „Водафон“. Мордекай седеше до нея на предната седалка, а на задната Одед правеше упражнения с дълбоки вдишвания, за да забави ускорения си пулс. Петдесет метра по-нататък по улицата, Михаил Абрамов бе възседнал паркирания си мотоциклет и наблюдаваше пешеходците с израз на огромно отегчение. До него, яхнал друг мотор, Келър се взираше в екрана на мобилния си телефон. Есемесът гласеше, че очакваният мъж още не се е появил. Беше 20 часът и 48 минути.

В 20:50 часа Алексей Розанов все още не беше се свързал с Реза Назари. Застанал пред прозореца на тайната квартира, Алон видя как часовникът на камбанарията на „Свети Михаил“ отброи още две минути, без да има никакво обаждане. Ели Лавон стоеше до него — утешително присъствие, скърбящ другар край гроба на стар приятел.

— Трябва да го изпратиш, Габриел. Иначе той ще закъснее.

— Ами ако не трябва да отива в ресторанта, докато не се чуе с Алексей?

— Ще трябва да му измислим някакво извинение.

— Може би Алексей няма да го приеме. — Алон замълча, после добави: — Или може би той няма да дойде.

— Ставаш параноик.

— Преди две седмици в лицето ми избухна 225-килограмова бомба. Имам право да съм такъв.

Измина още една минута без обаждане. Габриел отиде до лаптопа, написа един имейл и го изпрати. После се върна до прозореца и застана до най-стария си приятел на света.

— Реши ли какво ще правим? — попита Лавон.

— С кое?

— С Алексей.

— Ще му дам възможност да подпише смъртния ми акт.

— И ако го направи?

Алон обърна гръб на часовника и погледна Ели.

— Искам лицето ми да е последното, което ще види.

— Шефовете на служби не убиват офицери от КГБ.

— Сега то се нарича СВР, Ели. И аз все още не съм шефът.

* * *

— Дай ми телефона си — каза Яков.

— Защо?

— Просто ми дай проклетото нещо. Не разполагаме с много време.

Реза Назари му даде мобилния си телефон. Яков извади SIM картата и я постави в друг идентичен телефон. Назари се поколеба, преди да го приеме.

— Бомба ли е? — попита той.

— Твоят телефон за вечерта.

— Трябва ли да приема, че е компрометиран?

— По всички възможни начини.

Иранецът пъхна телефона в горния джоб на сакото си до писалката.

— Какво ще стане в края на вечерята?

— Каквото и да правиш — каза Яков, — не излизай едновременно с него през вратата. Ще те взема пред ресторанта, след като Алексей изчезне.

— След като изчезне?

Яков не каза нищо повече. Реза Назари облече палтото си и тръгна надолу към фоайето. Беше 20 часът и 57 минути.

* * *

Тъй като „Мариот“ беше американски хотел, пред него имаше колчета от неръждаема стомана и грозни бетонни кашпи с цветя за защита на сградата от терористична атака. Реза Назари — служител на най-големия държавен спонсор на международния тероризъм в света, премина защитните съоръжения под зоркия поглед на Яков и излезе на улицата. По нея нямаше никакво движение и тротоарите й бяха пусти. Нищо по витрините не накара Назари да забави ход, макар че той, изглежда, забеляза двамата мъже на мотоциклети на малкото площадче от другата страна на улицата срещу „Ди Банк“.

Реза влезе в ресторанта точно в девет часа и се представи на салонния управител.

— Романов — каза иранецът и салонният управител проследи с показалеца си имената в списъка с резервации.

— А, да, ето го. Романов.

Назари съблече палтото си и бе въведен в салона за хранене с висок таван. Минавайки край бара, той забеляза, че една жена с пясъчноруса коса го наблюдава. Мъжът, който седеше до нея, пишеше нещо на мобилния си телефон — „Потвърждение за безопасното пристигане на сътрудника“, помисли си Реза. Масата се намираше в ъгъла на залата под смущаващата черно-бяла фотография на плешив мъж с маниакално изражение. Назари седна с лице към салона. Това щеше да разстрои Алексей, но в този момент чувствата на Алексей бяха най-малката му грижа. Той мислеше само за жена си и децата си и за списъка с въпроси, на които Алон искаше да получи отговор. Един сервитьор напълни чашата му с вода, сомелиерът му предложи менюто с вината. След това, в 21 часа и 7 минути, Реза усети как новият мобилен телефон вибрира до гърдите му с непознат ритъм. Номерът му беше непознат. Въпреки това той прие разговора.

— Къде си? — попита един глас на руски език.

— В ресторанта — отговори Назари на същия език. После на свой ред попита: — А ти къде си?

— Ще закъснея няколко минути, но съм близо.

— Да ти поръчам ли питие?

— Всъщност трябва да направим малка промяна.

— Колко малка?

Розанов обясни какво иска да направи Реза. После добави:

— Две минути. Разбираш ли?

Преди иранецът да успее да отговори, връзката бе прекъсната. Назари бързо набра номера на мъжа, когото познаваше като господин Тейлър.

— Чу ли това?

— Всяка дума.

— Какво искаш да направя?

— Ако бях на твое място, Реза, след две минути щях да стоя пред ресторанта.

— Но…

— След две минути, Реза, или сделката се разваля.

* * *

Колата беше „Мерцедес“ S-класа с хамбургска регистрация, черна като катафалка. Тя се появи в горния край на улицата, когато Реза Назари стана от стола си, и мина спокойно покрай тъмните магазини, преди да спре пред „Ди Банк“. Едно пиколо се приближи, но мъжът на предната седалка го отпрати с махване. Шофьорът се бе вкопчил с две ръце във волана, сякаш бяха допрели пистолет до главата му, а на задната седалка един мъж държеше напрегнато мобилен телефон до ухото си. Келър можеше да го види ясно от площадчето на отсрещната страна на улицата. Широки скули, руса, оредяваща на темето коса. Чиста проба главорез от Московския център.

— Това е той — каза Кристофър в микрофона на сигурната си радиостанция. — Кажи на Реза да остане в ресторанта. Да го застреляме сега и да приключваме с това.

— Не! — отвърна рязко Габриел.

— Защо не?

— Защото искам да разбера защо той промени плана. Освен това искам Куин.

Радиостанцията изпращя, когато Алон изключи. После вратата на ресторанта се отвори и Реза Назари излезе на улицата. Келър се намръщи. „И най-добре скроените планове често се объркват“ — помисли си той.

* * *

Алексей Розанов все още говореше по телефона, когато Назари се отпусна на задната седалка. Щом колата потегли с мръсна газ, той погледна към площадчето, където двамата мъже седяха на моторите си. Те не направиха опит да ги последват, или поне не такъв, който иранецът да забележи. Реза се хвана за дръжката на вратата, когато автомобилът взе завоя с висока скорост. После погледна към Алексей Розанов, който тъкмо приключи телефонния си разговор.

— Какво става, по дяволите? — попита Назари.

— Не мисля, че беше добра идея да седиш в ресторант в Хамбург.

— Защо да не е?

— Защото имаме проблем, Реза. Много сериозен проблем.