Даниъл Силва
Английският шпионин (51)

51.

„Пикадили“, Лондон

В Лондон беше 13 часът и 10 минути и Юрий Волков закъсняваше с няколко минути. Официално Волков беше нисш служител в консулския отдел на руското посолство. В действителност той беше старши оперативен агент в лондонската резидентура на СВР, втори по ранг след самия резидент Дмитрий Улянин. Британското разузнаване знаеше истинското естество на работата му и той беше обект на постоянно физическо наблюдение от МИ5. Почти един час Волков се бе мъчил да се отърве от двама души от отдел А4 — мъж и жена, представящи се за съпруг и съпруга. Сега, докато вървеше по претъпканите тротоари на улица „Пикадили“, той бе сигурен, че най-сетне е сам.

Руснакът пресече Риджънт стрийт и се шмугна в станцията на метрото на площад „Пикадили“. Станцията обслужваше двете линии „Пикадили“ и „Бейкърлу“. Волков прекара предплатената си транспортна карта през скенера и слезе с ескалатора до перона на „Бейкърлу“. И там забеляза информатора — оплешивяващ мъж с безволева брадичка в края на четиресетте, облечен в костюм от магазин за конфекция и шлифер. Той бе от мъжете, които младите жени инстинктивно избягваха в метрото. „И с основание“, помисли си Волков, защото неговият порок бяха младите момичета. От СВР бяха намерили едно за него — тринайсетгодишно дете от някакво скапано място в Сибир, и му го бяха предоставили на тепсия. И сега те го притежаваха. Той беше просто винтче в огромната разузнавателна машина, но през бюрото му често минаваха важни материали. Мъжът бе поискал спешна среща, което означаваше, че по всяка вероятност има за предаване важна информация.

Високо над перона се включи сигналното устройство, оповестяващо приближаването на влака, пътуващ в северна посока. Мъжът с шлифера отиде в края на перона и Волков, който бе на десет крачки вляво от него, направи същото. Всеки от тях гледаше право пред себе си, докато влакът спря и от него се изсипа тълпа пътници. След това двамата мъже се качиха в един и същи вагон, но през различни врати. Информаторът седна, а Волков остана прав. Той се придвижи на метър и половина от мъжа — удобно разстояние за безопасно предаване, и се хвана за висящата дръжка. Когато влакът потегли, мъжът с шлифера извади смартфон, докосна няколко пъти с показалец сензорния екран и след това върна телефона в джоба си. Десет секунди по-късно електронното устройство във вътрешния джоб на Волков изпулсира три пъти, което означаваше, че информацията е била предадена успешно. И с това всичко приключи. Нямаше оставени пратки в тайници, нямаше лични срещи и всичко бе напълно безопасно. Дори ако от МИ5 успееха да се доберат до телефона на шпионина, нямаше да има и следа от дейността.

Влакът влезе в метростанция „Риджънтс Парк“, от него слязоха и съответно се качиха още няколко пътници, и пак потегли. След две минути той пристигна на станция „Бейкър стрийт“, където мъжът с шлифера слезе. Юрий Волков остана във влака до гара Падингтън. Оттам измина пеш краткото разстояние до руското посолство.

То се намираше в северния край на Кенсингтън Палас Гардънс зад постовете, охранявани от британски полицаи. Волков влезе в сградата и слезе в централата на резидентурата, където се шмугна в обезопасеното комуникационно помещение. Там извади електронното устройство от джоба на палтото си. То беше около 7,5 на 12,5 см — размерите на средно голям външен харддиск. Той го включи в компютъра и въведе необходимата парола. Устройството забръмча и файлът, който съдържаше, се прехвърли в компютъра. Изтекоха петнайсет секунди, докато материалът бъде разшифрован. След това той се появи на екрана. „Мили боже!“ — бе единственото, което каза Волков. После направи разпечатка на съобщението и тръгна да търси Дмитрий Улянин.

* * *

Улянин беше в кабинета си с телефон до ухото, когато Волков влезе, без да чука, и остави съобщението на бюрото. Резидентът се втренчи за миг невярващо в него, преди разсеяно да затвори.

— Мислех, че си видял Шамрон пред Воксхол Крос.

— Видях го.

— Какво ще кажеш за ковчега, който са натоварили в онзи самолет?

— Трябва да е бил празен.

Улянин удари с юмрук по бюрото, разливайки следобедния си чай. Вдигна разпечатката и попита:

— Знаеш ли какво ще се случи, когато това пристигне в Москва?

— Алексей Розанов страшно ще се ядоса.

— Алексей не е този, за когото се притеснявам. — Улянин плъзна разпечатката по плота на бюрото си. — Веднага изпрати каблограма до Ясенево. Това беше операция на Алексей, а не моя. Нека той да оправя бъркотията.

Волков се върна в обезопасеното комуникационно помещение и написа каблограмата. Той показа черновата на Улянин за одобрение и след кратък спор Дмитрий натисна бутона, който изпрати безопасно новината в Московския център. Улянин се върна в кабинета си, докато Волков изчака потвърждение, че каблограмата е била получена. Минаха петнайсет минути, докато то пристигне.

— Какво отговори той? — попита Дмитрий.

— Нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Алексей не е в Москва.

— А къде е?

— На борда на самолет, пътуващ за Хамбург.

— Защо отива в Хамбург?

— За среща. Очевидно е нещо важно.

— Да се надяваме, че скоро ще провери съобщенията си, защото Габриел Алон не е фалшифицирал смъртта си без причина. — Улянин погледна към намокрените книжа на бюрото си и бавно поклати глава. — Така става, когато изпратиш ирландец да свърши руска работа.