Даниъл Силва
Английският шпионин (5)

5.

Летище Фиумичино, Рим

— Според теб защо се бави полетът ми? — попита Киара.

— Може да има технически проблем — отговори Габриел.

Може — повтори тя, не съвсем убедена.

Те седяха в един тих ъгъл на залата за заминаващи пътници от първа класа. „Няма значение кой е градът — помисли си Алон, — всичките са еднакви. Непрочетени вестници, бутилки с възтопло съмнително вино «Пино Гриджо», на голям плосък телевизор приглушено текат новините на «Си Ен Ен Интърнешънъл».“ По собствените му изчисления Габриел бе прекарал една трета от кариерата си на места като това. За разлика от съпругата си, той бе изключително добър в чакането.

— Иди да попиташ онази красива девойка на гише „Информация“ защо полетът ми още не е обявен — каза тя.

— Не искам да говоря с красивата девойка на гише „Информация“.

— Защо не искаш?

— Защото тя не знае нищо и просто ще ми каже нещо, което мисли, че искам да чуя.

— Защо трябва винаги да си такъв песимист?

— Това ме предпазва по-късно от разочарование.

Киара се усмихна и затвори очи, Габриел погледна към телевизора. Британски репортер с каска и бронежилетка говореше за последния въздушен удар срещу Ивицата Газа. Алон се зачуди защо напоследък Си Ен Ен преимуществено вземаха британски журналисти. Предположи, че е заради акцента. Новините винаги звучаха по-авторитетно, когато се съобщаваха с британски акцент, дори и в тях да нямаше капка истина.

— Какво казва? — попита Киара.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Времето ще минава по-бързо.

Той присви очи, за да прочете субтитрите.

— Казва, че израелски боен самолет е атакувал училище, където няколкостотин палестинци са били потърсили убежище от бойните действия. Съобщава, че най-малко петнайсет души са били убити, а няколко десетки са били по-сериозно ранени.

— Колко са били жените и децата?

— Всичките, както изглежда.

— Било ли е училището истинската цел на въздушното нападение?

Габриел написа кратък есемес на своя мобилен телефон „Блекбъри“ и го изпрати по сигурна линия на булевард „Цар Саул“, където бе седалището на тайната разузнавателна служба на Израел. Тя имаше дълго и умишлено подвеждащо име, което нямаше нищо общо с истинското естество на нейната работа. Служителите й я наричаха просто Службата.

— Истинската цел — каза той с приковани върху дисплея очи — е била една къща от другата страна на улицата.

— Кой живее в нея?

— Мохамед Саркис.

— Онзи Мохамед Саркис?

Габриел кимна утвърдително.

— Мохамед все още ли е жив?

— Боя се, че не.

— Какво е станало с училището?

— То не е било ударено. Единствените жертви са били Саркис и членовете на неговото семейство.

— Може би някой трябва да каже истината на този репортер.

— Каква полза от това?

— Още песимизъм — каза Киара.

— Спестено разочарование.

— Моля те, разбери защо полетът ми се бави.

Алон написа друг есемес на своето блекбъри. Миг по-късно пристигна отговорът.

— Една от ракетите на „Хамас“ е паднала близо до „Бен Гурион“.

— Колко близо? — попита Киара.

— Твърде близо, за да е опасно.

— Смяташ ли, че хубавата девойка на гишето за информация знае, че моята дестинация е под ракетен обстрел?

Той запази мълчание.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Киара.

— Кое?

— Не ме карай да го казвам на глас.

— Питаш ме дали все още искам да бъда директор в момент като този?

Тя кимна утвърдително.

— В такъв момент — каза Габриел, като гледаше кадрите от сражението и експлозиите на екрана — ми се иска да отида в Газа и да се бия редом с нашите момчета.

— Мислех, че мразиш армията.

— Така е.

Киара наклони глава към него и отвори очи. Те бяха с цвета на карамел и изпъстрени със златни точици. Времето не бе оставило следи върху красивото й лице. Ако не беше издутият й корем и златната халка на пръста й, тя можеше да е същата девойка, която бе срещнал за първи път преди цял век в старото гето на Венеция.

— Уместно е, нали?

— Кое?

— Това, че децата на Габриел Алон трябва да се родят по време на война.

— С малко късмет, войната ще свърши, когато дойде времето да се родят.

— Аз не съм толкова сигурна за това. — Тя погледна информационното табло за заминаващите самолети. В полето за полет 386 до Тел Авив пишеше „закъснение“. — Ако самолетът ми не излети скоро, те ще се родят тук, в Италия.

— Дума да не става.

— Какво лошо има в това?

— Имахме план и ще се придържаме към него.

— Всъщност — каза тя лукаво — планът беше да се върнем заедно в Израел.

— Вярно е — отвърна Габриел с усмивка, — но се случиха някои събития.

— Обикновено така става.

Преди три денонощия в една обикновена енорийска църква близо до езерото Комо Габриел и Киара бяха открили една от най-известните откраднати картини в света: „Рождество със свети Франциск и свети Лаврентий“ на Караваджо. Сега силно повреденото платно беше във Ватикана, където му предстоеше реставрация. Габриел възнамеряваше да извърши лично началните етапи. Такова бе неговото уникално съчетание на таланти. Той беше реставратор на картини, опитен таен агент и екзекутор, легендарен шпионин, който бе провел някои от най-големите операции в историята на израелското разузнаване. Скоро отново щеше да стане баща, а след това щеше да оглави Службата. „Не се пишат истории за началници — помисли си той. — Пишат се за мъжете, които началниците изпращат на терен, за да свършат тяхната мръсна работа.“

— Не знам защо толкова се инатиш за тази картина — каза Киара.

— Аз я намерих и искам аз да я реставрирам.

— Всъщност двамата я намерихме. Но това не променя факта, че е напълно невъзможно да я завършиш, преди да се родят децата.

— Няма значение дали ще мога да я завърша или не. Аз просто искам да…

— Оставиш своята следа на нея?

Той бавно кимна.

— Това може да е последната картина, която ще реставрирам. Освен това му го дължа.

— На кого?

Габриел не отговори, беше се зачел в субтитрите по телевизията.

— Сега за какво говорят? — попита Киара.

— За принцесата.

— Какво за нея?

— Изглежда, експлозията, която е потопила яхтата, е била злополука.

— Ти вярваш ли в това?

— Не.

— Тогава защо казват подобно нещо?

— Предполагам, че искат да си спечелят време и пространство.

— За какво?

— За да намерят човека, когото търсят.

Киара затвори очи и отпусна глава на рамото му. Тъмната й коса с кестеняви оттенъци ухаеше силно на ванилия. Габриел целуна нежно косата й и вдиша аромата й. Внезапно му се прииска тя да не се качва сама на самолета.

— Какво пише на информационното табло за моя полет? — попита Киара.

— Закъснение.

— Не можеш ли да направиш нещо, за да ускориш нещата?

— Надценяваш моите правомощия.

— Фалшивата скромност не ти отива, скъпи.

Алон написа друго кратко съобщение на своето блекбъри и го изпрати на булевард „Цар Саул“. Миг по-късно апаратът завибрира — отговорът бе пристигнал.

— Е? — попита Киара.

— Погледни на таблото.

Тя отвори очи. В полето за полет 386 на „Ел Ал“ все още пишеше „закъснение“. Трийсет секунди по-късно надписът се промени на „качване“.

— Жалко, че не можеш да спреш толкова лесно и войната — каза Киара.

— Само „Хамас“ може да спре войната.

Тя взе ръчния си багаж и купчина лъскави списания и се изправи внимателно на крака.

— Бъди добро момче — каза Киара. — И ако някой те помоли за услуга, не забравяй онези три прекрасни думи.

— Намери някого другиго.

Тя се усмихна. После го целуна с изненадващ копнеж.

— Ела си у дома, Габриел.

— В най-скоро време.

— Не — каза Киара. — Ела си у дома сега.

— По-добре побързай. Иначе ще изпуснеш полета си.

Тя го целуна за последен път. После се обърна, без да каже нито дума, и се качи на самолета.

* * *

Алон изчака, докато самолетът на Киара излетя благополучно, преди да напусне терминала и да се отправи към хаотичния паркинг на Фиумичино. Неговият анонимен немски седан се намираше в далечния край на третия етаж и бе паркиран така, че предната му част да гледа навън, в случай че му се наложи да напусне спешно паркинга. Както винаги, той огледа внимателно шасито за евентуален скрит експлозив, преди да седне зад волана и да включи двигателя. От радиото загърмя някаква италианска естрадна песен, една от онези глупави мелодии, които Киара винаги си пееше, когато си мислеше, че никой не я слуша. Габриел превключи на Би Би Си, но там новините за войната не секваха, така че намали звука. Помисли си, че по-късно ще има достатъчно време за войната. През следващите няколко седмици щеше да се посвети само на картината на Караваджо.

Той прекоси река Тибър по моста Кавур и се отправи към Виа Грегориана. Старата тайна квартира на Службата се намираше в далечния край на улицата, близо до върха на Испанските стъпала. Той вмъкна седана на едно празно място край бордюра и преди да слезе, взе от жабката своята деветмилиметрова „Берета“. Студеният нощен въздух миришеше на пържен чесън и леко на мокри листа — ароматът на Рим през есента. Нещо в него винаги караше Габриел да мисли за смъртта.

Той подмина входа на своята сграда, мина покрай хотел „Хаслер Вила Медичи“ и стигна до църквата „Тринита дей Монти“. Миг по-късно, след като установи, че никой не го следи, Алон тръгна обратно към своята жилищна сграда. Само една енергоспестяваща крушка светеше слабо във фоайето; той мина през осветеното от нея пространство и пое нагоре по тъмното стълбище. Когато стигна до площадката на третия етаж, замръзна намясто. Вратата на квартирата бе открехната и отвътре се чуваше шум от отваряне и затваряне на чекмеджета. Габриел спокойно измъкна беретата, пъхната под колана на кръста му, и бавно побутна вратата с дулото й. Отначало не можа да види и следа от натрапника. После, като отвори вратата още два пръста, зърна Греъм Сиймор да стои пред кухненския плот с неотворена бутилка вино „Гави“ в едната ръка и тирбушон в другата. Алон пъхна пистолета в джоба на палтото си и влезе. В главата му се въртяха трите прекрасни думи:

Намери някого другиго…